Сухиндол

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Сухиндол
Общи данни
Население 2 002 (ГРАО, 2015-03-15)*
Понижение 1 810 (НСИ)
Землище 65,798 km²
Надм. височина 191 m
Пощ. код 5240
Тел. код 06136
МПС код ВТ
ЕКАТТЕ 70295
Администрация
Държава България
Област Велико Търново
Община
   - кмет
Сухиндол
Пламен Чернев
(независим)
Адрес на общината
ул. Росица № 106
тел./факс: (06136) 29 26
web: suhindol.bg
e-mail: obshtina@suhindol.bg
obsuhindol@abv.bg

Сухиндол е град в Северна България, област Велико Търново.

Градът е административен център на община Сухиндол, чиято територия е разположена в Централна Северна България и заема западната част на област Велико Търново, като общата ѝ площ е 157,55 кв.км. Тя обхваща, заедно с общинския център общо шест селища: Сухиндол и селата Горско Калугерово, Горско Косово, Бяла Река, Коевци и Красно Градище. Граничи с общините Павликени, Левски, Летница и Севлиево.

Етимология на името[редактиране | редактиране на кода]

При проучването на етимологията на името „Сухиндол“ може да се попадне на много и най-различни мнения относно произхода му. В Юбилейния сборник на сухиндолското читалище „Трезвеност“ от 1896 г. видният читалищен деец Никола Мънков дава различни версии, свързани с името „Сухиндол“ до Освобождението: „Самото село, както и долът, гдето е разположено то е оскъдно от вода – сухо, затова и носи името Сухиндол, както го наричат и пишат по-учените и интелигентни селяни. В говоримия език е наричан Сигиндол. За последното название на селото има едно мнение, че понеже в старо време долът, гдето е заселено то, се е наричал Сигиндол, то според него и селото се е нарекло така.

При посещението си в Сухиндол през 70-те години на ХIХ в. австрийският археолог и етнограф от унгарски произход Феликс Каниц си служи с наименованието „Сюшюндол“ (което може би е грешно произношение на чужденец), като споменава и други наименования – „СЮГЮНДОЛ“. „ЗЮЧЮНДОЛ“, „ЮЧУНДОЛ“ и „СУХУНДОЛ“. В дописка за селото поместена в цариградски вестник „Право“, е изказано становище, че е “разположено на три дола, но сухи и от туй носи и името си „Сухин-дол“.

В официален турски документ името се среща и като СУГИНДОЛ, СИГИНДОЛ, СУКИНДОЛ, БУГИНДОЛ. В читалищния архив в Сухиндол (инв. №10, тетрадка №4) се открива названието СВИНДОЛ. Според този източник името си селото получиава от големия свинарник, който се е намирал някога в местността Мързяндол.

Според други предания, името на Сухиндол произлиза от СЪЕДИНИДОЛ, тъй като в дола, където се предполага, че е възникнало селището, се събират доловете Янотин и Въздол. През 1830 г. в Парусията на Троянския манастир поклонници са записали името СОГИНЪ ДОЛЪ. На Софронието в църквата в село Коевци (1856 г.) названието се среща във фонетичен облик СОХИНЪ ДОЛЪ.

Пръв съвременен научен опит за обяснение името на селището прави проф. Н. Ковачев. Убедително е твърдението му, че обяснението трябва да се търси в старобългарския език и във връзката с другите славянски езици от думата „СОХА“ („разсова“, „раз-соха“) – чатал, нещо раздвоено като дърво, чаталесто дърво, за което ни подсеща и речникът на българския език на Найден Геров. Тази теза също е свързана с „раздвоеното“ разположение на Сухиндол.

Научното обяснение за произхода на названието може да се приеме по исторически път така: старобългарската дума СОХА (дошла от предписмения индоевропейски и праславянски език с корен СОК) е със значение „рало“, „чатал“, „вилообразна вещ“. Най-общо смисловите варианти се обединяват в „нещо – предмет, пространство – разклонение“ (например в лит. ез. Sake е „вила“, в полския и чешкия език Socha е „разклонение“, в руския език сока е „рало“, „вилообразна подпора“ и други славянски и неславянски приблизителни съответствия според акад. Ст. Младенов и М. Фасмер).

В българските териториални диалекти се среща първичната дума соха и нейните производни като РАЗСОХА (селище в Еленско), СУЪ (СОХА) „раздвоена подпора“ (село Кръвеник, Севлиевско), село Сохаче (Белослатинско), названието Сохая (Годеч). За да се получи формата Сухиндол, са станали някои фонетични, морфологични и словообразувателни промени, за които има вариантни обяснения, напр. от СОХА е образувано прилагателното име СОХИН „раздвоен“. Така от двата елемента СОХИН и ДОЛ със свързващата словообразувателна част – ИН – се образува СУХИНДОЛ, като акцентната промяна (предмет на ударението от соха в сухин води до стесняването на (о) в (у) (т. нар. качествена редукция). Според проф. Ковачев днешната форма е по аналогия на прилагателното СУХ, а старата форма СОХИН е архаизирана, затова правилното звучене и записване би трябвало да бъде СОХИНДОЛ. Етимологическият извод (произхода) за названието на Сухиндол може да се обобщи: Сухиндол е „РАЗДВОЕН, РАЗКЛОНЕН, ЧАТАЛАТ ДОЛ“ – място и пространство, където е историческото начало на селището.

География[редактиране | редактиране на кода]

Физическата география на селището е свързана с групата от 14 базалтови могили, маркиращи вододела между реките Осъм, Барата и Янтра. Могилите са на 60 – 100 m над околната местност, а най-високата от тях е „Сухиндолски връх“ – 472.6 m над морското равнище, който е и най-високата точка в Дунавската равнина. Това е отдавна изгаснал вулкан с кратер 8 – 9 м. широчина и 1.5 м. дълбочина, а върхът е изграден от терциерен базалт и поствулкански лавови образувания във вероятна плиоценска квартерна възраст. Селището е на 43°11’ северна ширина и на 25°10’ източна дължина, с надморска височина 295 м. Според проф. Игнат Пенков Сухиндол се намира в последните гънки на Предбалкана. Селището е разположен амфитеатрално в полите на последните разклонения на Централна Стара планина. Разположено е в източното подножие на Деветашкото плато. Землището му граничи с тези на селата: Горско Сливово, Коевци, Крамолин, Бяла река, Красно градище, Димча, Върбовка.

Сухиндол се намира и между доста големи градове. На 14 km източно отстои Павликени, а на 50 km югоизточно е столицата на Втората Българска държава – Велико Търново. На 24 km северно е град Левски, а малко по на север на 62 km от Сухиндол е Свищов. На 35 км. югозападно е Севлиево. Разположен на 5 km дължина, Сухиндол има вид на полудъга. Опира се на хълмовете Сив кладенец, Равнището, Братовица, Димчанска братовица, а на запад – Пряслог, Пчелинище, Беговище, Малко беговище и Коевския кайряк. На 3 km южно от Сухиндол преминава река Росица и нейният ляв приток – река Водешница. Почвата по цялата долина е карбонатна – типично лозова. Северно от Сухиндол протича река Лома, десен приток на река Осъм, на югозапад се намират стените на язовир “Ал. Стамболийски”.

Днешната територия, в която е разположено селището, води началото си от XVII в., когато са се обединили старите селца и махали – Димийски дол, Селце, Дебелец, Сопот, Иванковец, Кръста, Лесковец, Среднера.

Климат[редактиране | редактиране на кода]

За характерния климат способстват хълмистият релеф и близостта на Балкана. Преобладаващият вятър е западният, наречен Горняк. На второ място е източният вятър. През зимата той носи големи студове и го наричат Дери-бивол. През лятото е сух и горещ и тогава го наричат Чалгън. Южният вятър духа по-рядко. Наричат го Топляк. Вечерникът освежава въздуха през летните горещини.

От най-голямо значение за района е река Росица, ляв приток на река Янтра. Извира от Стара планина. Дълга е 150 км. Някога покрай нея е имало много воденици. Сега на нея е изграден язовир “Ал. Стамболийски” с основно предназначение – напояване на 350 000 декара земя от Дунавската равнина. Другите реки са малки и често пъти пресъхват през лятото. Те са р. Ломя (40 км), Водешница, Селската река, Димченската река. Преобладават кафявите горски почви. Срещат се и някои техни разновидности. В долината на р. Росица има наносни (алувиални) почви. На много места из землището на Сухиндол се намират големи масиви от варовикови скали. Голите (незалесени) местности, където преобладават варовици, се наричат кайряци и рудини.

Растителността около Сухиндол е най-разнообразна. Срещат се: дъб, габър, липа, ясен, клен, бряст, дрян, върба, топола, леска, акация, айлантоз и др. дървесни видове като орех, слива, транкулка (джанка), череша, вишна, зарзала, праскова, ябълка, присад (круша), дюля и черницата. Виреят и всякакви видове зеленчуци, треви, билки и пр. Горите около Сухиндол са унищожени. Някога Братовица, Мандрища, Белин дол, Дебелец (северно от Белия дол) и другите хълмове са били обрасли с високи дебели дървета, годни за строителен материал. Горите на Пустията са изсечени през 1926 г. Само в Драчево все още има мешови (дъбови) гори, които някога са били засадени изкуствено.

История[редактиране | редактиране на кода]

Съществуването на Сухиндол датира най-вероятно още отпреди началото на нашето хилядолетие. По предания се предполага, че то е много по-старо селище, но за съжаление точната датиробка не може да се определи. В местността Селце има останки от селище от II-V в. сл. Хр., а в местността Драчево се е намирала средновековната крепост Дирица.

Според някои археолози най-старите сведения за живот в селището са от епохата на неолита (новокаменната епоха – 6000 г. пр. н.е.). Датираните от тях следи са от жилища, извори, каптажи, фрагменти от керамика, накити, предмети от бита (чукове, тесли, паници и пр.).

Още от времето на римската и ранно-византийската епоха, Търновският регион, който се намира между р. Истър (дн. Дунав) и планината Хемус (дн. Стара планина) заема важно стратегическо, съобщително и икономическо местоположение. Чрез старопланинските проходи Шипченския проход и Прохода на републиката (Хаинбоаз) регионът се свързва с градовете на провинция Тракия, като например Филипопол, Августа Траяна, Кабиле. През времето на римското владичество Сухиндолският район е „вилна зона“ на главния град на провинция Долна МизияНикополис ад Иструм. За този факт свидетелства римската вила край „Попина могила“ (местност в землището на Сухиндол), керамичните пещи по брега на река Водешница в местността Селце, както и римската вила в местността Лесковец.

През 1878 г. археологът Полихроний Сирку посещава Сухиндол, прави разкопки в землището около селото и след проучвания стига до заключението, че на това място е имало богато римско селище, свързано чрез каменен път със столицата на провинция Долна Мизия, Никополис ад Иструм. Няма данни за името на това римско селище. Информация за това откриваме в “Юбилеен сборник на Сухиндолското читалище „Трезвеност“ от 1896 г.“. Там Никола Мънков, местен читалищен деец, помества статия с историко-етнографски сведения за Сухиндол, които събира до 1895 г. Той пише:

“В селището Лесковец (сега местност в землището на Сухиндол), което лежи на 3 км на изток от Сухиндол, близо до река Росица… в различни времена са разкопавани основите на много здания с хоросанови зидове и е открита една голяма чешма с каменни корита и големи пръстени „кюнкове“. Водата на тази чешма е докарана 2 км далеч от един богат с вода извор… чрез сводест хоросанен водопровод, който и до днес (1895 г.) личи по цялото си протежение през нивите. Водопроводът е римска направа. Преди 40 години (ок. 1855 г.) дядо Панко Пейков е разкопал в нивата си на Лесковец един гроб, иззидан от тухли и вар, вътре намерил разни железни скоби, две человечески глави…

Нивята около селцето Сопот (дн. местност в землището на Сухиндол) са пълни със старини и орачите често изорават парчета от тухли, керемиди, кюнкове,, камъни, хоросан и различни римски монети. Из нивите често пъти са разкопавани основите на големи здания; извадени са четири големи дялани камъни по един кубически метър всеки, много червени и жълти тухли по половин m² всяка, големи керемиди и кюнкове (тръби), отломъци с различен размер, хубаво одялани обли колони. Камъните, колоните и коритата и днес се виждат из селото по улиците, сложени до чешмите и гераните, а от тухлите една част са употребени за постилане на черквата, а друга част за направа на пещи. Стари хора разказват, че преди няколко години тука един човек като орал нивата си под ралото в един зид се продънила дупка, в която той пуснал копралята си, но като не могъл да стигне на никоя страна края, уплашил се и затъкнал с камъни дупката…“

Местните будни дейци Васил Неделчев, Марко Вачков, Никола Мънков издирват исторически сведения за богатото минало на родния Сухиндол, описват предмети, намерени при обработването на земята, записват различни разкази на очевидци и участници в намирането на археологически ценности.

В местността Селце през 1821 г. Драгия Генов в лозето си разкопава един фонтан направен от мраморни плочи, а около него са подредени каменни колони, стъпала и плочи. Тази находка е използвана при построяването на църквата през 1821 г. На същото място, близо до Попина могила (местност в землището на Сухиндол) Тодор Влаев също разкопава и изважда части от плочи, колони и други, и то много по-късно, около 1890 – 1891 г. Там той намира и златна монета от император Константин Велики и няколко сребърни монети от Кесаря Август.

На територията на самото село също са открити археологически паметници от античността. В източния му край са разкопани основите на голямо здание с масивни каменни плочи, керемиди и тухли. Един от тези камъни е поставен на другия край на селото (западния), който служил на турците да полагат на него мъртвите си, когато ги изнасят от гробищата. Този камък е с размери: един метър дебелина, един метър широчина и три метра дължина. От същата находка друг камък е поставен върху един от гераните в селото, на него са изобразени човешки фигури и е без надпис, според точното описание на Никола Мънков. Има и разкази за открити находки в Сухиндол.

Големите камъни, колоните, стъпалата, коритата, плочите, пиедесталите и надгробните камъни на времето са сечени от кариерата при село Коевци, 5 км. на юго-запад от Сухиндол в местността Дирменджикя, където и сега стоят в мъх обрасли разни недодялани камъни и огромни пиедестали.

Като старини се считат и деветте издигнати от пръст могили, каквито ги има на много места из България. Те се намират на мерата, наречена Сопотска Рудина. Най-голямата от тях е в центъра, а останалите осем са около нея.

В края на XIX в. исторически, археологически и етнографски сведения за Сухиндол публикуват Полихроний Сирку, Феликс Каниц, Васил Неделчев, Марко Вачков и Никола Мънков. Те ревностно издирват, изучават и събират веществените паметници, като документират тяхната автентичност и проучват необходимата информация за произхода им.

Преданията от този период разказват, че по време на Втората Българска държава в района около Сухиндол и по-специално в Големия лес (Пустията) са идвали на лов царе, князе, боляри и велможи от старопрестолния град. Те са отсядали и нощували в двете калета: Хисарското и Горскосливовското, твърдят легендите. Двете калета находящи се 4 km на север от селото: едното наречено, Исара, другото – Сливовското кале, защото се намира срещу село Горско Сливово.

По време на завладяването на Търновското царство от османските завоеватели през 1393 г., населението на някогашния Сухиндол, най-вероятно живеещи в славянското селце Сопот, разположено на рекичката Водешница, се укриват в близкия, но горист, затънтен и неудобен за живот дол, известен с днешното си наименование Въздол.

„При падането на Българското царство Сухиндол съществува, но не е разположено само в дола, където и сега още личат старите български гробища, по полите на Бърдото, наречено Чуката“ – свидетелства Никола Мънков. Той проследява и постепенното заселване на Сухиндол през годините на Османското владичество. Успява да проучи и направи достояние няколко вълни на заселване в Сухиндол, както и периодите на ислямизиране на населението. В тези негови проучвания са отразени демографските промени в Сухиндол.

„След завоюването на България селото се увеличава, неизвестно кога, с идването на една колония азиатски турци, които изместили българите от дола и се заселили в дворовете им. Българите си направили (село) близо до турците по равнината и полите на бърдото Преслок. Отпосле селото още се увеличило, когато се заселили в него жители от ближните български селца, които и до днес по някои останки или гробища личат като селища по мерата на селото. Таквизи села, на които жителите са се заселили в Сухиндол, и за които старите хора приказват са: Иванковец, Селце, Димиски дол, Дибелец, Кръста, Средни рът и Лесковец. Доколкото знаят по предание някои стари хора, преселването на село Иванковец е станало преди 200 години.“ Статията е писана през 1896 г.

В края на XIX в. (1896 г.) Никола Мънков се е опитал да напише в хронология историята на заселването на селото и различните промени, настъпили по време на османската власт. Проучва (основно пак от предания и легенди), че българите на това село Иванковец около 1790 г. се преселват в Сухиндол, а турците основат малкото селце Сопот, което наричат и Еникьой (ново село). А преселението от останалите села става, според автора, още по-рано. Въпреки отдалечеността на времето се помни кой род от кое предишно селище се преселва. Интересен е и фактът, че до 1840 – 1850 г. битува обичаят „Черковище“. Ритуалът най-общо се състои в следното: родовете, чиято памет е съхранила произхода си, се събират в един ден извън Сухиндол, клали са курбан и са яли и пили за спомен на старото село, от което са дошли. В един ден са правили Черковище родовете от едно село, т.е. всяко старо селище е почитано в различен ден. Никола Мънков запазва информация и за някои родове от кои по-стари селища са се преселили. Родът Байчовци произхожда от Дибелец, родовете Стойчевци и Мънкови от Средни рът, Гърбевци от Лесковец, Ванковци и Аневци – от Иванковец, Вачковци – от Кръста. В края на XIX век тези родове в Сухиндол наброяват между 20 и 40 къщи.

Естествено е да се търси обяснение на факта, че има такова масово изселване. Преданията посочват, че това преселване не става доброволно. Насилствено българските семейства са изгонени от къщите и селата си. В този критически момент, освен заставянето на българите да напуснат домовете си, някои от жителите на Сухиндол са помохамеданчени, отново не по тяхна воля. Малката демографска характеристика, която ни е оставил Никола Мънков (в проучванията и записването като е работил съвместно с Марко Вачков), е показателна за съотношението на българите и турците в Сухиндол.

“Турското население от Сухиндол, което в турско време беше 120 къщи и съставляваше една трета от цялото население, произхожда (разбирай „се състои“) от турци, които са дошли от Азия и са се заселели тука, и от потурчени българи. Потомците на последните и днес по предания знаят от кои родове българи произхождат и даже се тачат с тях като роднини. Тези, които не са били потурчени, останали да работят на спахията или се записали като войници в Цариград. Затова и селото Сухиндол е записано в турските архиви като войнишко село.“

От преведените сведения за заселването на Сухиндол, става ясно, че през XIV в., при падането на Търновското царство, бегълците от славянското християнско село Сопот се укривали във Въздол. След нормализиране на обстановката в следващия XV в. те започват да се разширяват на юг в Дола. Укрилите се във Въздол български семейства започват да слизат надолу по течението на селската река, където условията за живот са по-благоприятни. Тогава пристигат и първите колонисти – турци, които стават съседи и управници на българите от Въздол. В продължение на 50 – 60 г. след завладяването на българските земи от османските турци 42 български семейства се връщат в Сопот и остават там до 1460 г., когато биват изтласкани от колонистите. Така славянското село Сопот става чисто турско село и съществува като такова до Освобождението. Българските жители от няколко съседни села се заселили в равнината и образували селото Сухиндол. Въпреки отдалечеността на времето, през Възраждането все още битували предания и легенди за родните села на големи фамилии. Те дори извършвали ритуали в памет на старите си родни селища, от които се изселили през XV в. Така селото придобива етническа пъстрота и въпреки религиозни и расови различия, българи и турци през тези пет века съжителстват в едно общество.

Името на Сухиндол се среща често през тези пет века робство в турските документи, свързани с помохамеданчването на населението и плащането на данъците.

Налагането на исляма в българските земи, без откъсване на хората от тяхната естествена среда, започва още в първите години на завоеванието, края на XIV, началото на XV в. Тимарските регистри от XV в., въпреки сухия си език на административни документи, показват по недвусмислен начин, че колонизацията на небългарското население на Балканския полуостров е все още незначителна: предимно спахии, административни чиновници, пастири, скотовъди и др. Голям е дори броят на спахиите християни, което доказва, че Османската империя все още не е в състояние да попълни числото на спахиите с мохамедани. Във всички вилаети броят на християнските домакинства е голям. Значително е числото и на вдовишките домакинства. В регистъра на феодалните владения в Никополския санджак от 1479 г. срещу името на село Сухиндол е написано: домакинства неверници – 24; мюсюлмани – 1; вдовици – 1. Този регистър сочи пълното преобладаване на българското християнско население и липсата на значителна колонизация на небългарското население.

Регистър от 1502 г. показва, че в централната част на Северна България започва да се увеличава числото на мохамеданите и в селата. При това те не са колонисти, а ислямизирано българско население, тъй като са записани с презимето Абдулах. (Това е характерно презиме за помохамеданчени християни, някъде записани ту с новото си презиме, ту с бащините си български имена). През 1515 г. в българските земи е извършено първото масово помохамеданчване. През XVI в. колонизацията се засилва. В протоколите на кадиите в градовете се водили съдебни процеси за наследство от бащи и деди, в които се съдили християни и мюсюлмани. Тези дела са показателни с това, че разкриват общия корен на хората, вече принадлежащи на различни религии. За засиления процес на ислямизация съобщават както писмените турски регистри, така и чуждите пътешественици.

Съществува внушителен списък от мъжки български имена на военизирано българско население в Сухиндол, освободено от данъците на раята. Този списък е от регистъра на войнуци, съставен между 12 и 21 януари 1548 г.

Засиленият процес на ислямизация в края на XVI в. се установява и в един регистър от 80-те год. на XVI в., обхващащ редица селища в централните части на Северна България. Към този период се отнася и масовото ислямизиране на спахиите християни.

Ако се проследят обобщените данни за отделните вилаети за XVII в., ясно проличава непрекъснатият засилен процес на ислямизация. Показателно е рязкото намаляване на християнското население, за сметка на значително увеличения брой мюсюлмански домакинства, например 1619 г. вилаетът в Търново има регистрирани 4658 християнски домакинства, а през 1657 г. (само 38 години по-късно) те са 4123. Ислямизацията засяга силно и селата.

В своите документи от XVII в. регистраторът на поголовния данък (джезие) е отразил намаляването на християнските домакинства. В един обобщен списък на джезието на неверниците от вилаета Търново за времето от първи рамазан 1027 г. (22 август 1618 г.) за село Сухиндол е записано, че има само четири ханета (единица за облагане с данъци, включваща едно или повече домакинства) от всичко 87. Документът е от 18 април 1619 г. А в регистъра за поголовния данък джезие от 8 август 1635 г. в с. Сухиндол неверниците са 6 ханета.

В един османотурски документ от края на XVII и началото на XVIII в. четем, че броят на пълнолетните мъже християни от Сухиндол, Търновски вилает е 47 души, а в друг подобен документ от началото на XVIII в. броят на пълнолетните мъже християни е 67 души, т.е. нараснал е с 20. През XVIII в. ислямизациите на българското население намалявали, което дава възможност на християнското население да се възмогне – да нарасне числено и дори да побългари някои ислямизирани селища.

Преселванията на жители (българи и турци) в Сухиндол приключват преди настъпването на тежкото и смутно време на Кърджалийските нашествия в Търновския край. Примерно за селцето Иванковец (сега местност Иванковец) се споменава, че е преселено в Сухиндол около 1695 – 1699 г. Времето съвпада с едно от преселенията на колония малоазиатски турци в този район. Според турски документ, известен на Никола Мънков, когато турци се заселват през 1699 г. в Иванковец, християнското българско население се преселва в Сухиндол при роднини и познати. До Кърджалийските нашествия минава един сравнително спокоен период около 100 години.

„През последните 100 години. от турското владичество селото Сухиндол е преживяло няколко премеждия. Преди 100 години то е съвсем изгорено от Кърджалиите, и жителите му, българи и турци, били принудени заедно с жителите на седем ближни села под командването на сухиндолеца турчин Чакъролу да се защитават от тях в едно кале (Калакастренското), което сами поправили и развалините, на което и до днес личат.“

Това сведение за сега е единствен известен източник, че Сухиндол е опожаряван през Кърджалийско време 1796 – 1801 г. В друг турски документ от същия период е записано: „През 1801 г. Кърджалиите са из Търновско. Манаф Ибрахим се отзовава в Сухиндол.“ Защитата на населението – християни и мюсюлмани в Калакастренското кале е една или две години преди опожаряването на селото. Всеотдайността и храбростта на селяните предизвиква яростта на Кърджалиите.

Сведения за единични помохамеданчвания има дори и през XIX в. до Освобождението. Бележки е оставил Иван Селимински за помохамеданчвания и насилия в Търновско през 1846 г. Озаглавил своите бележки „Помохамеданчени българи в Търновско“ там той разказва как турци на връх Байрама убили трима християни и потурчили седем момичета. Сред тези седем имена е и името Ивана – дъщерята на поп Андрей от село Сухиндол. За същия период от време, около 1850 г., черпим сведения от юбилейния сборник на читалище „Трезвеност“, отнасящи се до запазването на една стара традиция, свързана с военната повинност на българското население.

След Кримската война 1853 – 1856 г. турското правителство настанява в различни райони на България изгонените от Русия черкези, татари и абхази, общо около 100 000 души. Селяните са принудени ангария (безплатно) да им строят къщи и стопански сгради, а в последствие страдат от техните грабежи и насилия. За това разказва дядо Цоню Цивнев (роден и живял в Сухиндол, 1856 – 1935 г.). В околността на Сухиндол, в местността Нешковци през 1868 г. е изградено абхазкото село Азис-кьой (Яшаиц) на левия бряг на р. Ломя.

Демографска характеристика[редактиране | редактиране на кода]

Липсата на официални документи за историческото развитие на Сухиндол до Освобождението затруднява привеждането на едни по-точни цифри за броя на неговото население до този период. Единствен източник са някои турски документи. През XV в. в Сухиндол има 24 домакинства, мюсюлмани – 1. Още в първите години на османската власт, масово, а после и поединично започват изселванията към Сухиндол от околните села – Слатина, Ливадище, Лесковец, Пряслог, Водешница, Селце, Димиски Дол, Кръста, Среден Рът. Така престават да съществуват тези села. Последни в Сухиндол се преселват жителите на Сопот през 1891 г. (тогава е наброявала 157 души). По време на Възраждането населението на Сухиндол непрекъснато се увеличава. В резултат на тези преселвания непосредствено след Освобождението жителите на селото са били 2018 души (308 къщи). След 1878 г. започва масово изселване на турското население. От 120 турски семейства остават 70. Около трийсетина от тях се изселват в околните села – Димча и Върбовка. И, ако по време на робството турското население наброява една трета от общото, след Освобождението значително намалява.

През 1880 г. Сухиндол е околия в Търновски окръг и населението му наброява 2908 души, от които 2374 са българи и 522 са турци, и 12 от друга народност. През 1887 г. Сухиндол преминава към Севлиевска околия, а населението му възлиза на 3012, от които 2570 българи, 431 турци, 10 цигани и един от друга националност. През 1892 г. населението на Сухиндол е както следва: 2995 жители, от които 2616 българи, 378 турци и един циганин. През този период има спадане на турското население с 67 човека, а за сметка на него българското население се увеличава с 46 души. През 1905 г. населението нараства и достига до 3949 души, от които 446 турци, 3480 българи и седем от други националности. За 30 години след Освобождението Сухиндол нараства през 1910 г. с 1196 човека и достига 4104 жители, от които 3633 българи, 468 турци, един циганин и двама от други националности.

Най-много жители в Сухиндол има през 1934 г., достигнали внушителната цифра 4789 човека. Това увеличение се дължи на преселническите процеси, които са от околните села към Сухиндол. Най-голямо изселване се наблюдава непосредствено след 1944 г., когато 300 семейства напускат Сухиндол (около 1500 човека), а 80 души се заселват от Омуртаг, Еленско, Търговишко.

Първите официални данни след 1944 г. са от 1946 г., когато населението на Сухиндол наброява 4725 души. От този момент се забелязва рязко намаляване – през 1956 г. – 4125, през 1965 г. – 3693, за да се стигне до данните от преброяването през 1985 г. – 2745 души.

Настъпилите икономически и социални промени след Втората Световна война водят до промяна на социално-демографската структура на Сухиндол. Високите темпове, с които се развива промишлеността, привличат останалия без земя земеделски стопанин. Големите миграционни процеси се наблюдават и в Сухиндол, множеството от изселническият поток се насочва към големите градове – Варна, София, В. Търново, Габрово. Ако през периода 1951 до 1991 г. са се изселили 2932 души, от които 221 души във В.Търново, то преселниците са 1723 души, като преселниците са предимно от селата на Великотърновски окръг, от Ловешко, Габровско, Плевенско. През 1950 г. се заселват около 60 души помаци от Смолянско.

Културно-просветна дейност[редактиране | редактиране на кода]

Още в средата на XVIII в. (1750 г.) в Сухиндол е открито най-старото за Търновския регион килийно училище. Малко по-късно, около 1773 г. училище има и в дома на Андрей Поппейков. През 1840 г. е построена специална стая, в която е настанено старото килийно училище. Тази „Общинска келия“ е построена в църковния двор. Учениците по това време вече са 70 (през зимата). През 1863 г. учениците са вече повече от 100 и селяните построяват в двора на църквата двуетажна сграда за училище. Обучението е все още църковно-духовно.

В края на месец октомври 1870 г. за учител в килийното училище е назначен даскал Васил Неделчев (1839 – 1876 г.) от с. Горни турчета (днес Бяла черква). А по онова време учебната година започва през есента (по Димитров ден – 26 октомври) и завършва през пролетта по Великден или Гергьовден. За кратко време той прави значими реформи в училището. Веднага след постъпването си даскал Васил Неделчев въвежда нов метод на обучение – т. нар. „Ланкастерска метода“ (взаимоучителна метода) и изучаването на буквите по „звучната метода“ (т. е. произнасянето на звука, а не името на буквата). като изхвърля от обучението предметите „кръст Божи помагай“ и „Аз, Буки, Веди и т.н.“ той ги заменя с: четене, писане, смятане, пеене, краснопис, история, география, географски карти, а в последствие и борба (гимнастика).

Още от първия неделен ден след църковната служба събира селяните в училището да им чете сказки. Такива четения той организира и на всеки празник. През първите три месеца на просветителската си дейност даскал Васил Неделчев успява да основе няколко дружества с благотворителна цел, като има предвид и това, че събраните средства и организираните хора могат да се включат в бъдещото въстание. Дружествата са: Дюкянджийско дружество „Кирил и Методий“, Женско дружество, Ергенско дружество и Овчарско дружество.

Най-голям принос за развитието на просвещението в Сухиндол е създаването на народното читалище, около което се групират млади и стари. Това голямо дело е благословено от забележителния революционер отец Матей Преображенски. Той става негов кръстник и му дава уникалното име „Трезвеност“.

Сухиндолското читалище събира богата библиотека, която тогава, и до обявяването на селището през 1970 г. за град, е най-голямата селска читалищна библиотека в България. Свидетелство за активната библиотечна и читалищна дейност е и фактът, че през 1894 г. тя става първата читалищна библиотека в България, в която е назначен щатен библиотекар – местния общественик и просветен деец Ганчо Драгиев, а през 1896 г. тук е издаден първият в страната читалищен Юбилеен сборник (инициативата е на Марко Вачков). Огромна е и ролята на Марко Вачков за процъфтяването на учебната, читалищната и обществена дейност в Сухиндол. През 1884 г. той възобновява заспалото по време на Освободителна война читалище „Трезвеност“, изработва устав на читалището, работи като библиотекар и по-късно председател – повече от 20 години. Обогатява фонда на библиотеката с частни дарения и приходи от издействаната земя от общината. Извършва просветна дейност в читалището, като изнася лекции по въпроси, свързани с пчеларството, лозарството, учебната и просветна работа в Сухиндол.

За интереса към читалищните дела най-красноречиво говори откритата подписка през 1908 г. за постройка на читалищната сграда, която всички наричат „Народен университет на сухиндолци“. В това културно средище са получавали 15 вестника и 7 списания, излизащи в България и зад граница: „Свобода“, „Знание“, „Остен“, „Независимост“, „Право“, Зорница“, „Читалище“, „Училище“ и др.

Освен килийните, светското и неделното училище за възрастни при читалището, обществените дружества и организации, определяща роля за издигане на просветното и културното ниво на сухиндолци изиграва и откритата още през 1821 г. църква, в която се е служило до 1906 г. Сегашната църква е построена на мястото на старата през времето 1906 – 1908 г., като през 1927 г. са доставили и три камбанарии, които са в правилна хармония и при биене изразяват приятни мелодии. До 1915 г. селото е разделено на две енории, след това обединени в една.

Църквата на неделните си служби е популяризирала имена и исторически факти с просветна цел и за подготвяне населението да се включи в революционната борба. Интересен е фактът, че на църквата са подарени две икони на светите братя Кирил и Методий и след разказите за тяхното дело 11 май като техен патрон започва да се чества масово и спонтанно още от 1871 – 1872 г. В църквата на този ден се чете служба, празнува се с жито и курбан, приготвен от членовете на Дюкянджийското дружество „Св.Св. Кирил и Методий“. Чисто църковният празник прераснал в официален за селото.

Икономика[редактиране | редактиране на кода]

Лозаро-винарска кооперация, създадена през 1901 г. която е и най-старата кооперативна изба на Балканския полуостров.

Поминък[редактиране | редактиране на кода]

  • Винарство

Съвременното модерно лозарство и винарство в Сухиндол започва след унищожаването на старата европейска лоза от филоксерата в края на ХIХ и нач. на ХХ в. Винопроизводството в Сухиндол е поставено на научни основи от Марко Вачков в края на ХIХ в. след класическите изследвания и опити на Луи Пастьор. Този период бележи два основни етапа на развитие. Първият е до масовото коопериране на земята и създаването на държавна винарска промишленост. По това време битува традиционният начин на обработване на лозата и приготвяне на виното, както и използването на винарския инвентар.

Началото на кооперативното винопроизводство в България е положено през 1909 г. когато е основана първата кооперативна изба „Гъмза“ в Сухиндол. Следващия етап започва с кооперирането на земята и създаването на държавна винарска промишленост. Вече започва да се използва и нов инвентар като стоманобетонни резервоари, роначки и мачкачки, помпи, оцедвачки, преси с голям капацитет, хладилни инсталации и мн. др.

Според народната традиция в Сухиндол, няколко дена преди началото на гроздобера се почистват и поправят всички винарски съдове, които се използват при брането на грозде и правенето на вино.

Според обема, бъчвите в Сухиндол биват два основни вида: транспортни и лагерни. Първите, са наречени транспортни бъчви, защото имат формата на двоен пресечен конус с обем 400 – 700 куб. дм. и се използват за транспортиране, съзряване и стареене на виното, а вторите, лагерни, защото имат врата с размери 40 – 22 см., през която те се почистват. По-големите бъчви са укрепени откъм дъната с греда за по-голяма устойчивост срещу натиск отвътре / налягането на виното /. Лагерните бъчви са направени от дебели дъги и се използват предимно за продължително съхраняване и отлежаване на виното – лагеруване, откъдето носят и името си. Вместимостта им варира от 5000 до 12000 куб. дм.

Редица винарски съдове в Сухиндол, като каци, бъчви, подлини и др. се изработват от специално дърво, което не придава особен дъх и не пропуска виното. Необходимо е да отговаря и на следните условия – лесно да се цепи, да е гъвкаво при обработка и устойчиво на налягане. Всички тези качества притежава зимният дъб. Кестенът и акацията са също подходящи дървесни видове и се използват за направата на винарски съдове, в които ферментират, отлежават и се съхранява виното. Върбата и тополата се използват за направата на кораби, линове, футии, тъй като материалът е по-мек и лесен за обработка и е много по-мек, затова се изработват най-вече съдове за пренасяне и транспортиране на гроздето. Борът се използва значително рядко. Други дървесни видове не са подходящи, затова и почти не са използвани.

Преди Освобождението в Сухиндол се работи само с цепени дървени обръчи, като постепенно в края на ХIХ и нач. на ХХ в. железните обръчи започват да изместват дървените. Дъната на съда се изработват отделно. Със специално ренде се прави вътрешен канал / жлеб /, където трябва да влязат дъната. Между всяка дъга се слага част от стъблото на царевицата / папур, дръже, царавичак / за уплътняване на дъгите и за да не текат. Постепенно обръчите се натягат с бъчварски чук, за да се уплътнят дъгите към дъната на бъчвите. Според нуждите се пробиват със свредел отвор за пълнене, източване и почистване на винарския съд с ралична големина и форма в зависимост от неговото предназначение и вид.

Освен лозята, които най-добре виреят и които са прочути по доброкачественост и трайност на вината си, в сухиндолския район расте още жито, ечемик, ръж, царевица и различни зеленчуци. В землището на Сухиндол се отглеждат и виреят череши, вишни, зарзали, праскови и орехи.

Горите са предимно дребни и млади. преобладават най-вече габър, лещак, дъб и липа. През периода края на XIX – началото на XX в. от тях жителите си доставяли само дърва за отопление. Дървен материал за строене те си купували от Севлиево на пазара или в Балкана.

Ето няколко реда за това време от Марко К. Вачков, роден на 11.X.1866 г. „Родих се при типична българска селска обстановка, във времена мрачни – робство, невежество, мизерия човешка. Храна, облекло, отношения, култура, които може да се изразят с три думи: простота, простота и простота.“

В записки Христо Цивнев разказва за спомените на своя дядо Цоню Петров Цивнев (1856 – 1935 г.) за поминъка на своите близки сухиндолци: “…Беню Цивнев събира кучешки кожи и изкупува орехи от селяните, вероятно след разделянето си със съдружника по дюкяна – Марин Цонков (терзия, абаджия), а той – Беню е бакалин.

Като излезем на пролет (ние, децата) пак се борим кой ще ходи с дядо Беча на риба? Дядо ни беше пчелар и балакчия (рибар). Той до пладне пази пчелите да не се рои някои кошер, а после обед отива за риба с дядо Първан.

Лозарството и винарството съпътстват неизменно местното население на Сухидол през вековете. Свидетелство за това е и намерената в местността „Сопот“ мраморна плоча от началото на нашето хилядолетие „Херакъл и Дионис“, върху която между постоянните атрибути на Дионис стоят и гроздовете около главата. Тирзът (дълга тояга или жезъл) е увита в лозини и завършва горе с лозови листа. Освен бог на лозята, виното и плодородието, Дионис (или Бакхус при римляните) е бог на вдъхновението и пророчеството. Съпроводен от тълпа служителки, менади и вакханки, сирени и сатири с жезли, обвити в лози, навсякъде по пътя си той учил хората на винарство и сял първите зародиши на цивилизацията.

Почти непрекъснатата работа в лозята „от сняг до сняг“ (от отравянето и зарязването през февруари, до заравянето им през късна есен) е направила от сухиндолеца един наистина вдъхновен и трудолюбив труженик на земята. „След първото кукуригане старо и младо е готово за движение, за работа“ – пише Феликс Каниц.

През втората половина на XIX в. от лозята в землището на Сухиндол се добиват годишно средно около 2000 т. и около 200 т. „пращинена“ (преработена) ракия. Сухиндолските вина в този период са прочути в България като доброкачествени и много трайни. Те се изнасят в големи количества в Търновско, Дряновско, Габровско, Севлиевско и Троянско, а след построяване на сухиндолски винарски складове в Лом и София (около 1895 г. на Иван П. Златин, на Захария Галантов и на Вачков) и за тези краища.

Населението на Сухиндол в сравнение с това на околните села е по-богато благодарение на лозарството. За да се придобие реална представа за благосъстоянието на селото, ще цитирам някои статистически данни след Освобождението: „Сухиндол плаща годишно даждие заедно с парикиндетата: правителствени 31828 л, окръжни 3800 л и общински 10184 л. Сухиндолчани владеят в землището на Сухиндол и в землището на 11 съседни села (парикинде) 4827 декара лозя, 23546 декара ниви, 120 декара бостани, 3090 декара ливади, 11305 декара гори. Те притежават още 4749 овце, 987 кози, 136 свине. 146 коня и кобили, 86 магарета и катъри, 1227 рогат добитък (волове, крави и биволици), около 5000 домашни птици и 481 волски и конски кола (каруци). Общински пасбища има около 3000 декара, които са лоши. Освен това в селото има: 6 фурни, 18 бакални, дюкени и кръчми, 5 ковачници, 4 кундурджийници, 4 бъчоварници, 7 панталонаджийски дюкени, 3 манифактурджийски, 2 кожухарници, 2 касапници, 2 белберници, 1 тенекеджия, 1 книжарница, 2 халваджийници, 1 коларница, 2 хана и 14 воденици на вода по река Росица и река Водешница. В тези заведения се извършва търговия и занаяти в голям размер. Други промишлени заведения няма. Дюкенджиите купуват стока изключително от град Свищов.“ За вино и ракия в Сухиндол търговци идват през цялата година и най-вече през есента, месец септември, когато става гроздоберът или „виноберма“, както го наричат сухиндолчани. По онова време гроздоберът е траял непрекъснато в продължение на две седмици. За сухиндолчани това е бил голям празник. Мъже и жени, пременени с новите си дрехи отиват да берат грозде в лозята с песни и веселба.

Радил Радилов от съседното село Коевци, който е бил надзирател по лова към Сухиндолската община през 1938 г. (тогава в Сухиндол е имало 120 ловджии), разказва, че само наемните работници от Балкана и полето за обработване на лозя, царевица и маточници са били 2512 души. „В онова време Сухиндол беше малката Америка, където от Гергьовден до Димитровден хиляди мъже и жени идваха да работят тук.“ – разказва старецът.

Социално-икономическото развитие на Сухиндол до Освобождението, успехите в областта на просветата, културата и бита се оказват важна предпоставка лозарството и винарството в селището да бъдат поставени на модерни основи. Още през 1883 г., когато филоксерата се появява за пръв път в България (във Видинските лозя), в читалищния салон в Сухиндол местните лозари слушат лекция за борба с тази напаст. Когато през 1894 г. филоксерата е регистрирана в сухиндолските лозя, а през 1897 г. – и появата на маната (преноспората), сухиндолският лозар е вече известен какво трябва да прави. Още в следващите дни се провеждат успешни опити за използването на бордолезов разтвор против маната, пръскан с помощта на метли и с няколко доставени от Франция „пръскалки“ (Марко Вачков пръв внася в България професионални пръскачки за лозе от Франция). През 1896 г. в Сухиндол са внесени от Франция първите американски лози, след три години тук създават няколко разсадника за такива лози, а селото става пръв лозарски център за внасяне и облагородяване на лози за свои нужди и за износ.

Две години по-късно в Сухиндол вече е основан лозарски комитет. В следващите години подменените стари и изсъхнали лозя с нови, даващи далеч повече грозде, води до увеличени и непродаваеми количества вино, с които едрите търговци започват и спекула. Появява се петиотът като имитация на виното.

В миналото всяко вино в Сухиндол, което е изгуби своя първоначален вкус, дъх, цвят и прочие, се е нарича „болно вино“. Ако виното е много променено, било от болести или недостатъци, тогава то не се е лекува, а се е преработва за оцет или ракия. Към болестите се отнасят: поплеснованието (цветясване) на виното, вкисването (оцетно прекисване), млечно вкисване (променяне и размътване), разлагвяне (провлачност) и вгорчаване на виното. Към недостатъците на виното най-характерни са: почерняването, потъмняването на белите вина и побледняването на черните (червени) вина. Външните вкусове са например мухлив вкус, кален вкус, вкус на бъчва и дърво, както и много други. Недостатъците се явяват, когато във виното попаднат някои външни микроорганизми и се размножават в него, а външните вкусове се явяват при невнимателна обработка и нечисти съдове.

Някои от по-старите сортове грозде са: кукорко (бяло грозде), румънка (розово грозде), султане (бяло грозде), виненка (розово грозде), жуане (бяло грозде), сричи бук (червено), зайнел (бяло грозде), фоча (червено), гарван (черно). Най-популярните нови сортове са: ркацители (бяло грозде), мускат отонел (бяло грозде), каберне совиньон (черно грозде), мерло (черно грозде), хамбургски мискет (червено грозде), алжирка (черно грозде), гъмза (червено грозде), булгар (бяло грозде), афус (бяло грозде), димят (бяло грозде), чауш (бяло грозде), перла (бяло грозде), царица (бяло грозде), кардинал (червено десертно грозде).

  • Пчеларство

В Сухиндол пчеларствотото като поминък се е развива едва в края на XІX век. Особено голяма заслуга за популяризирането му сред сухиндолци изиграва личността на Марко Вачков. Той посещава пчелина на своя колега от село Михалци – Недялко Дафинов. Използвайки опита и знанията на по-възрастния учител, започва усърдно да развива модерно пчеларство. Не се ограничава само в използването на пчелите, а се заема с пропаганда на пчеларството сред населението на Сухиндол и със създаване на пчеларска литература, като успоредно с това са налице и първите му статии, публикувани в сп. „Орало“ (1899 г.) и в сп. „Садово“ от 1900 г. На 23 април 1901 г. основава пчеларско дружество в Сухиндол с 50 члена. Сам започва да обзавежда пчелина си с нови кошери „Дадан – Блат“ и за кратко време се сдобива със 100 пчелни семейства. Пчеларството става основен поминък сред голяма част от населението на Сухиндол.

Марко Вачков организира за периода 1902 – 1908 г. повече от 40 курса по пчеларство в цялата страна. „Днес се налага на държавата, и на всекиго по отделно, комуто е близко до сърцето нравственото усъвършенстване и благополучие на хората, да заработи с всичко, което още е възможно, за развитието и напредъка на родното пчеларство. България е била и е пчеларска страна, трябват ѝ пчелари. А един днешен пчелар, комуто са чужди всички нови приложения на научното пчеларство, той не трябва да се казва пчелар.“ Тези думи на Марко Вачков и колосалните му успехи в областта на пчеларството издигат Сухиндол като „Ерусалим на модерното пчеларство“.

Поселищен и архитектурен облик[редактиране | редактиране на кода]

Приемствеността между средновековните български поселения и изграждащата се отново след османското нашествие селищна структура на Сухиндол е очевидна. На практика всички съществуващи по времето на Втората българска държава селища около столицата Търново още в първото столетие на османското владичество са възобновени, макар и по-настрани, но в същите землища. Сегашното състояние на Сухиндолския край изключва възможността да се проследи развитието на градоустройствения и архитектурен облик преди периода на Възраждането.

Според плановата си композиция, продиктувана от релефа на терена, реките, естествените комуникации и пътни връзки, Сухиндол принадлежи към комбинирания тип селища. Те са най-разпространените изградени под въздействието на няколко фактора – релеф, терен, път, река. При тях много ясно се разграничават особени части на селището, свързани с оформен център. Уличната мрежа е силно развита с няколко основни улици и много други, насочени странично. Развитата улична мрежа свързва както отделните махали, така и селището като цяло. Тя, макар да е стихийно изградена и да е свободна, се развива към отделните мегдани и от тях към центъра на Сухиндол.

Около него се изграждат църквата, училището, търговските и занаятчийски дюкяни. Тъй като това са най-високите сгради, Сухиндол придобива пирамидален силует от покрайнините към центъра. Уличната мрежа в селото е оформена от жилищни сгради, стопански постройки и оградите на дворовете. Уплътняването на селото се движи от покрайнините към центъра. В покрайнините дворовете са малко по-големи, често с неправилни очертания, а към центъра тенденцията към уплътняване е реализирана до сключено застрояване.

Сухиндол е със смесено население и е налице определено народностно религиозно зониране. Наред с българската махала има и турска махала (Турският край и Долът). Отделните махали значително се отличават с жилищната и култовата си архитектура.

Уплътненото изграждане на Сухиндол в края на XIX в. и първите десетилетия на XX в. заедно със съсредоточаването на жилищата, занаятчийските и търговски дюкяни в центъра и общественото строителство там, придават на Сухиндол вид на истинско китно градче, а по-сетнешното му развитие дава възможност то да бъде признато за такова през 1971 г.

Основен градоустройствен акцент в Сухиндол са групираните близко църква, камбанария и училище. Общественият подем, икономическото замогване на Сухиндол, стремежът към просвета и национална изява, довеждат до църковно и училищно строителство още през Възраждането. Сведенията за това черпим от юбилейния сборник на сухиндолското читалище „Трезвеност“ от 1896 г.

"От година на година Сухиндол се застроява все с по-хубави къщи и здания, тъй щото още от сега то изглежда като един градец и прави впечатление на посетителя за богато село. Според последното преброяване в селото има около 1400 различни здания: къщи, дюгени, шатри, хамбар-плевници и прочие. От обществените здания по големината си и по красивостта си на първо място стоят: Окръжното трикласно училище, Общинското здание триетажно, в което се помещават общинското управление, бирникът и читалището, основното училище и кулата на часовника, който бие със сигнал, т.е. повтаря (да чуят и глухите, както казват селяните) и на половина (час) бие един път. Машината на часовника е „Вагнер“, работена през 1890 г. в град Ганд, Белгия. Камбаната на часовниковата машина е купена и подарена от дядо Ирман Радоев (1857 – 1947 г.)."

Зданието на трикласното училище е построено през 1890 – 1891 г. от Постоянната комисия с помощта на селото. То е двуетажно, с кабинети по физика и химия, има сбирки и картини по естествена история и география. Построено е на мястото на старото килийно училище от 1863 г., което също е било двуетажно и се е състояло от стая и мазе на първия етаж и две стаи на втория етаж. Църквата в Сухиндол е била построена през 1838 – 1839 г. За това съобщава Марко Вачков. Има и друго мнение, а именно, че църквата в Сухиндол е построена през 1821 г. Патрони на църквата са светите апостоли Петър и Павел (по онова време сборът на Сухиндол е ставал на Петровден – 29 юни стар стил). Подът на църквата е бил няколко стъпала надолу, тя е била вкопана. Куполът не се е издигал високо. Камбанарията е била отделно построена в северозападния ъгъл на църковния двор. Джамията в турската махала е построена 30 години преди църквата.

През 1905 г. старата вече църква е съборена и на нейно място за три години е издигната днешната величествена църква, каквито в Търновска епархия има само няколко. Майстори-строители на църквата са: Тотю Минев от село Рашовите, Дряновско и Рачо Стоянов от село Ганчовец, Дряновско. Не е известен архитектът на църквата. След завършване на строежа през 1908 г., Общинският съвет на село Сухиндол е заплатил за нея 42 000 златни лева, без да се смята ангарията (безплатния доброволен труд и услугите на християнското население). Тя е голяма, красива, с кубе и камбанария, изградена отвън с дялани камъни, а отвътре с тухли. Има доставени през 1927 г. три камбани, които са в правилна хармония и при биене изразяват приятни мелодии.

Дворът на църквата е добре ограден и превърнат в градина с цветя, лози и овощни дървета. В този си вид църквата продължава да бъде място за молитвен отдих и религиозна просвета на християните в Сухиндол.

Върху архитектурното оформяне на Сухиндол оказват въздействие природните дадености, поминъкът на населението и икономическите възможности на отделните стопани. В селището жилищната сграда заема средищно положение в двора, който общо взето е с правилна форма. От едната страна около къщата се групират основните стопански постройки ¬– обор, кошара, плевник, навес, хамбар. Те заграждат достатъчно голямо пространство за харман. Подчертан е стремежът къщите да бъдат ориентирани с главната си фасада на юг. Изградени обикновено сключено, стопанските постройки с хармана се отделят от останалата част на двора. В него обикновено е зеленчуковата или овощна градина, лозето или друга обработваема земя. Непосредствено пред къщата се оформя малка цветна градинка. Често къщата се строи и направо на улицата. Тогава първо около къщата е цветната градинка, от която се преминава в стопанския двор или в останалата обработваема земя. За стопанския двор има отделен вход. Стопанските сгради са сключено застроени и ограждат хармана. Стопанският двор е отделен от градината с ограда – плет, дъсчена ограда, а в по-ново време и с мрежа. Заграден е винаги и целият селски двор – с тръни, с плет, каменен дувар със суха зидария, а в по-ново време с тухлени огради или мрежа.

„Всяка къща си има двор с градина. Дворовете са оградени с каменни зидове (дувари) и в тях се влиза през големи дъсчени порти.“

Стопанските сгради са предназначени за подслон на животните, за съхраняване на храна за хората и животните и за селскостопанския инвентар. Летните кухни и пещници вън от жилищната сграда започват да се строят от началото на XX в. Оборите за добитъка са самостоятелни сгради. Стените им са изплетени от пръти с паянтова конструкция и винаги измазани. Строят се и кирпичени обори. Вътрешното им пространство най-често е разделено на две – за едрия и за дребния добитък. Някои стопани строят и отделни кошари за овцете. Самостоятелни сгради са кочината за прасето и курникът за кокошките. И те са изградени от дървена конструкция с дъски или пръти. Покрити са с керемиди, а в по-далечното минало и със слама. Хамбарът най-често е от плет с паянтова конструкция и е разделен от гьозове, кошаци (прегради) за различните храни. Той винаги е измазан с кал. В някои случаи хамбарът не е преграден, а храните се съхраняват в избени кошове или дървени сандъци с голяма вместимост. Покривът на хамбара може да е удължен напред или встрани за навес, под сушината на който се оставят коли, каруци, шейни и друг земеделски инвентар. Плевникът е задължителна селскостопанска постройка, винаги покрит с керемиди. В повечето от случаите плевникът се прави на два етажа: горният за плевник, а долният – за обор, кошара или изба.

Икономическото замогване на значителна част от населението на Сухиндол довежда до усилено строителство през втората половина на XIX в. За няколко десетилетия то променя напълно архитектурния си облик, обновявайки почти целия си жилищен фонд. Най-съществен елемент в това масово строителство е преминаването от едноетажни към двуетажни и триетажни къщи.

„Постройката на зданията е изобщо едноетажна, двуетажна и твърде рядко триетажна. Всичките почти къщи са двуетажни, приспособени така щото първият етаж, който е наполовина в земята, служи за подница (маза), гдето се държат вината и ракиите, а вторият е за живеене. Покривът е керемиден или плочен, а градежът – паянта, граден с плет или тухли и измазан с бяла глина или вар. Само обществените здания и няколко частни къщи са построени с тухлен зид и по модерен стил. От частните здания на първо място стоят: триетажните къщи на Дончо Алтънов, на поп Ивана, на К.Влайчев и на Вълчо Алтънов.“ Ето такова описание прави Никола Мънков на къщите в Сухиндол през 1896 г. Пак там, в същия сборник, намираме и част от бележките на Феликс Каниц, когато е гостувал в Сухиндол през юни 1871 г.: „Това беше една чиста, удобна българска къща на задружна голяма фамилия…Моята квартира в Сухиндол брои 4 жилищни стаи, всичките така чисти и спретнати, построени както във Върбовка – с много складове на овощия, постройки и ситни камъчета по дворовете.“

В приземния етаж на двуетажната къща в Сухиндол е разположена мазата (или избата), в която се съхраняват вината и ракиите, храната за хората, а понякога и за животните. Вторият етаж се състои от открит сайвант (пруст), ашва (кухня), соба (спалня), килер, дрешник, склад. Помещението ашва с огнище с баджа (комин) има утвърденото в българския бит предназначение. Тук се приготвя храната, тук се хранят, тук преминават вечерите на семейството. Подът е от трамбована глина със замазка, а около огнището, което е повдигнато около 15 см много често са наредени квадратни керамични плочи. Собата е помещение, което се използва за спане, а в някои случаи се посрещат и гости. На стената, отделяща собата от чардака, се изгражда долап, в единия край на който се намира иконостас. Той много често е резбован. Останалите стени са опасани с полици. Помещението одая има неутвърдено предназначение. При многочленни семейства то се използва за спане, но в повечето случаи има универсално предназначение на склад за покъщнина и храна. Често срещано явление е и така наречения таен склад.

През месец юни 1871 г., когато Феликс Каниц посещава Сухиндол, той отсяда в дома на Калчо Драгиев и Мина Цивнева. Тази задруга описва и рисува Каниц. Дворът и постройката и сега се намират в Сухиндол на ул."Оборище". През периода края на XIX – началото на XX в, улиците в Сухиндол са около 20 на брой, криви и неправилни, от които три са големи (главни), а останалите са по-малки. Трите главни улици са били застлани с шосеен калдаръм. Най-главната улица е пресичала селото по дължина и е била дълга 1800 м. Въпреки, че не е била планирана, е била права. По нея минава шосето Севлиево – Свищов, което е построено още в 1885 г. и чрез което селото се свързва със Севлиево, Свищов и другите градове и села. Тази информация черпим от юбилейния сборник.

Първоначалното заселване и разширяване на Сухиндол в днешното му местонахождение е станало по следната приблизителна схема по неписано правило българите са заемали местата по левия бряг на дерето и склоновете в полите на „Чуката“, още повече, че в тази част на селото са били християнските гробища, а турците са заемали местата по десния бряг на рекичката и склоновете на „Беговище“. Естествено е да е имало и изключения.

Така най-напред биват заселени кварталите около бъдещият център „Средник“, след това източната част на квартал „Янотин“. В течение на вековете голяма част от българските дворове по левия бряг на селското дере преминават в турско владение. По време на кърджалийските набези Сухиндол е в следните приблизителни граници: на запад – „Турският край“, на юг – до ул."Македония" и ул."Преслав", на изток – ул."Росица" и ул."Иван Вазов", на север – възвишенията „Равнище“, „Пряслов“ и „Чуката“. След Освобождението Сухиндол расте по територия в посока изток, юг и югозапад. Териториите на отделните махали не са били строго разграничени. Някои по-малки махали са „погълнати“ от по-големи. Такава е махалата „Юрт“, която е обхващала северната част на махалата „Кошара“. Други по-малки махали са възникнали в по-ново време, например „Часовника“, „Сърма“ – възникнала около фабрика „Сърма“.

Усилено е и строителството на чешми в Сухиндол в края на XIX в. В 1872 г. даскал Васил Неделчев споменава, че има три чешми в селото. Само след 12 години те са вече 14 на брой. Известно е, че през 1884 г. дядо Неделчо Дуков от Сухиндол със свои средства е построил две чешми. Той е хванал водата в дола „Сив кладенец“ и с печени глинени кюнкови (тръби) по левия бряг на потока отвежда водата. Стига до „Кивгиря“ (тесен, каменен сводов мост над урвата, в която тече потока – т.е. малък акведукт), преминава по него на десния бряг и продължава гравитачно до „Крайната чешма“. От тук една част от водата продължава по ул."Оборище" и след това по ул."Дунав" стига до ул."Ал.Стамболийски", където е била втората чешма. Понеже е била до дома на Симеон Гърбов, са я наричали „чешмата пред даскал Симеона“. При полагане на бетоновите тръби на канализацията на ул."Дунав" на дълбочина метър и половина се откриха керамичните тръби от преди 110 г., положени от Неделчо Дуков.

В заключение може да се обобщи, че главно поминъкът на населението, икономическите възможности на сухиндолци, както и етническите и социални различия, са оказали огромно влияние върху архитектурното и поселищно устройство на Сухиндол. Полянци и балканци са оставили своя отпечатък в строежа на къщите и улиците, оформили комбинирания тип селище. Турци и българи са „разделили“ (условно) тази селска територия, свързана чрез типичен градски център. Развитието на занаятчийството и манифактурата са придали на Сухиндол облик на град още в края на XIX в.

Народно облекло[редактиране | редактиране на кода]

То е важен дял от културата на българина, с помощта му могат да се изяснят много етнографски, исторически и социални процеси. Именно чрез него (материя, цвят, кройка, украса) сухиндолци изразяват своята принадлежност към българската народност, пак чрез облеклото се разграничават от поробителя. То изпълнява етнична функция, като показва националността, местожителството, пола, възрастта, семейното положение, занятието, социалната принадлежност, вероизповеданието на този, който го носи.

Сухиндолските жители спадат към етнографската група на полянците, наричани още ерлии (тур. – местен жител, кореняк). Те населяват почти равнинен, леко хълмист район в централната част на Северна България. По отношение на облеклото до средата на XIX в. се запазва белодрешното облекло при мъжете, в което преобладават интересни преходи в кройката към навлизащото чернодрешно облекло. Женското облекло е комбинирано (двупрестилчено и сукманено), свързано и с употребата на тесни и дълги коланни пояси и шевици по ризата.

За облеклото на сухиндолци през XIX в. най-реална представа придобиваме от описанието, публикувано в юбилейния сборник на сухиндолското читалище „Трезвеност“ през 1896 г.

„По облеклото си сухиндолци приличат на селяните от селата на Търновски окръг, които лежат на северозапад от Търново. Мъжете носят зимно време: долна риза и гащи памучни или конопени, шаячени потури, шаячена или басмена антерия, шаячена касачка (вид елек), подплатена с кожи, червен пояс, шаячени калцуни и калеври или навуща с цървули, калпак и шуба. Лятно време те носят освен ризата, тънко шаячено елече, черни вълнени къси гащи, пояс, калпак, черни калци и цървули или калеври на боси крака. Жените носят зимно време: дълга памучна или кълчищна (конопена тъкана) риза с шити поли, шаячена къса фуста или пък сукмани, шаячени калцуни или дебели чорапи с калеври или цървули, шаячена или басмена антерия, шаячена подплатена касачка и подплатено джубе (шуба без ръкави), шарена престилка и на главата си мумия (басма, басмена забрадка). За украшение жените носят на шиите си нанизи от златни монети (по-рано са носили и сребърни), а на ръцете си – сребърни гривни. Всичките тези дрехи жените сами предат, тъкат, шият, а понякога и сами си ги боядисват. Преди 30 – 40 години (около 1850 г.) мъжете са носили дрехите си повечето бели, но сега всички са черни или тъмносини. От няколко години насам се забелязва едно силно стремление между мъже и жени към носене на облекло като на градските жители, много мъже има вече да носят: панталони, чепици, жилетки, сетрита и капели, много жени има да носят чепици, фанели, пирлини (пелерини), кожухчета и баскини. Ако върви все тъй, не ще бъде далеч когато сухиндолчани ще си променят облеклото съвсем по градски.“

Няма сведения за детското облекло. Дядо Цоню Цивнев (1856 – 1935) е разказвал на внука си, че когато е бил на 10 години е ходил само по една риза, без гащи и бос. Той е бил част от многолюдна челяд. „Догдето зная, бяхме 13 момчета и 5 момичета, все в една къща живеехме.“ .

Кратко описание на облеклото на сухиндолска годеница откриваме в бележките на Феликс Каниц при пребиваването му в селото през 1871 г.

"…няколко малки украшения, които бяха взети веднага от срамежливите жени. Те дойдоха – българските Евини дъщери, които бяха годенически окичени…докато скицирам бъдещата годеница. Тя скоро трябваше да си сложи на главата бяла висяща кърпа, да се облече блестящо в бяла риза, синьо елече без ръкави и рокля. Белият цвят тук е характерен както в Русенска област…”

В началото на века почти всички са облечени в характерната за Сухиндол носия: мъжете с тъмносини потури и елеци, бели ризи с шевици, с навои и цървули, с високи черни калпаци, а жените – със сукмани, памучни ризи с шевици, с корави градишки (престилки) и елечета (по разказа на информатора Кирил Алтънов). По-късно сукманите в Сухиндол са без горна част, само от пола с украса в долния край от апликирани сукнени парчета. Забраждането до 20-те години на XX век е правено с шапки (на главата се слага малка шапка от картон, върху която се огъва голяма бяла забрадка). По-късно е сменено с „баръши“ (едноцветна копринена забрадка), особено при по-младите.

През 30-те години на XX в. сухиндолското население възприема вече много от навиците на града, между които и облеклото – както жените, така и мъжете се обличат в градско облекло. Част от жените и девойките все още се обличат в старата селска носия, с така хубавите на едри плисета пещемали (задна престилка при двупрестилченото женско облекло) и „сукмани“ – черни с червени апликации поли, извезани в долния край с пъстри шевици, с типични корави червени престилки (от две части съединени вертикално). По празниците жените си слагат и търпошлии – шапки с бели забрадки.

Хр. Вакарелски, при описанието си на сухиндолското народно облекло през 40-те години на XX век, стига до заключението, че носията, като архаичен начин на обличане е на път да добие известна обредност, т.е. тя се облича само по време на празници.

В етнографския отдел на Историческия музей – гр. В.Търново се съхраняват два колана от женска сухиндолска носия. Единият колан е с червен гайтан, украсен с отвесни зигзази – бели и черни. Средата е с дребна просопена тъкан, с две лица – червено и зелено. Орнаментите в средата са три вида и се редуват последователно. От геометричните елементи тук са застъпени ъгълът, триъгълникът и ромбът, от които се образуват различни мотиви. Единият край завършва с пресукани ресни, оплетени на коса, и с няколко пискюла. Размерите на колана са – ширина 4 см. и дължина 3 метра (инв. № 3093). Другият запазен колан от същия фонд е с червен гайтан, изпъстрен с черни зигзагообразни линии. Средата е с две лица от два цвята – бял и червен. Средата на колана е украсена с четири вида мотиви, които през равен интервал се редуват. Те са „късанка“, „двете очи“, „пеперудки“ и триъгълници. Краищата завършват с ресни, оплетени на коса и свързани на пискюл. Размерите на колана са – ширина 3 см. и дължина 3 метра (инв. № 3092).

Календарни празници и обичаи[редактиране | редактиране на кода]

Празнично-обредната система в Сухиндол се заражда и се формира от конкретните житейски нужди на сухиндолци, в тясна връзка с техния труд и съобразно с начина на мислене и с общия им мироглед. Най-общо празниците и обредите са символични действия за достигане на определени и желани резултати в трудовата дейност. Тяхната стопанска основа неизменно е свързана с космическия цикъл, тоест живота на природата, сред която сухиндолци живеят и, от която зависят. В общото си историческо развитие тези празници се променят, обогатяват и се групират около определени моменти от кръговрата на природата и постепенно стават ядро на отделни празнични комплекси.

До края на XIX в. Сухиндол няма официален празник на самите сухиндолци. В края на месец септември, когато започва гроздоберът (наричан от сухиндолци виноберма), който трае две седмици, за Сухиндол е бил истински общоселски празник. Мъжете и жените ходят през тези две седмици да берат грозде с най-новите си дрехи. По цял ден пееят. Всяка вечер в продължение на тези две седмици устройвали веселби.

Патрони на църквата в Сухиндол са Светите апостоли Петър и Павел, затова на Петровден (29 юни по стар стил) е и селският сбор. До 1928 г. в селото няма панаир. В същата година, в деня на Иван Рилски се организира селски празник, който трае три дни – 1, 2 и 3 ноември. Запазен е и до днес, но бледнее пред календарния празник Трифон Зарезан. От 1993 г. с голяма тържественост и церемониалност е възобновен забравеният селски празник от Петровден, който вече е изместен на Илинден (2 август). От всички селски и календарно-обредни празници сухиндолци почитат най-много Трифон Зарезан.

  • Трифон Зарезан, наричан от сухиндолци Зарезан. Този най-голям ден за Сухиндол се празнува в чест на лозята и винопроизводството, тъй като Св. Трифон се смята за патрон на лозята.

Според писмени документи този празник се празнува повече от 150 години, но тъй като лозата е отглеждана по тия места още от римско време, навярно празникът е много по-стар.

Основните моменти на Трифон Зарезан за периода до 40-те години са: вечеринка преди празника, сутринта – събиране на площада, шествие до лозята, обредно зарязване, молебен, обща трапеза и надбягване с коне и каруци, шествие през селището до кооперация „Гъмза“, хора в местността „Турските гробища“, връщане в селото с хора на трите площада, гостувания у именниците Трифоновци.

До средата на XX в. в обредното зарязване в Сухиндол, на трапезата след него и в хората вземат участие само мъже и младежи. В тези моменти от празника жени не се допускат. Те се събират в източния край на селото, на площада, където дочакват мъжете и тогава се включват в шествието. По-късно постепенно и жените, и девойките започват да участват във всички моменти на празника. До началото на века почти всички участници в празника са облечени в характерната за Сухиндол носия: мъжете с тъмносини потури и елеци, бели ризи с шевици, с навои и цървули, с високи черни калпаци, а жените със сукмани, памучни ризи с шевици, с корави „градишки“ (престилки) и елечета.

Седмица преди празника в стъклена витрина в центъра на Сухиндол се подреждат върху червено сукно неизменните атрибути, без които Зарезан в Сухиндол е немислим – старата женска носия, специално омесената за деня пита, тънкокората вита баница, до златисто препечена кокошка, пъстра бъклица с вино и непременно шарена домоткана торба, с която всичко това в деня на зарязването се отнася в лозята.

В самото навечерие на празника сухиндолци се събират в големия читалищен салон на читалище „Трезвеност“ на традиционната зарезанска вечеринка. Тържествено свири самодейният духов оркестър, на сцената с цялата красота и стил грейват сухиндолските носии – втален сукман, ситно надиплен пещемал, бяла бродирана блуза, черно, обшито с гайтани и аспри, извезано с копринени цветя елече.

На 14 февруари сутринта музиката тръгва от западния край на селището и стига до центъра, като събира след себе си участниците в празника.

Като църковен празник, на този ден сутринта в черквата се извършва служба. През 20-те и 30-те години жените изпращат мъжете си само до площада, накичени с „варакосани“ китки от зеленина и лимон. Всеки от участниците в празника носи писана сухиндолска торба с варена или печена кокошка или пиле, тлъста баница, голяма погача и шарена бъклица с вино през рамо. На кръста закачат (което е запазено и до днешен ден) дъсчица с джобно ножче и сухо мезе (суджук, луканка, пастърма).

До първото десетилетие на XX в. зарязването на лозето и обичаите около него се извършват по махали. Селяните се разделят на няколко големи групи, тъй като лозята им се намират на различни места. По-късно мъжете от цялото село започват да се събират на Зарезан в местността „Водешница“, където се намира голям, римски, жертвен камък. На него свещеникът извършва молебен. В 1940 г. Вакарелски прави описание на празника.

Зарязването става обикновено като върху отрязаните основи на пръчките, върху пънчето поливат вино от бъклицата или бутилката, която носят със себе си, и благословят тази година да се роди и прероди. Отрязаните пръчки биват свивани на обръчи, от които един или два биват слагани на рамо, а един по-малък – върху шапката. След хорото, към 13 – 14 часа всички се отправят по друг път през лозята към селото. От 50-те години зарязването, трапезата и хората се правят в местността Върбака, близо до река Росица.

Шествието започва в началото на Сухиндол, когато сухиндолци вече са „зарязали“. То преминава по главната улица (първа главна) през целия град, като към него се присъединяват и гостите. Децата играят ръченица в началото на колоната. Цялото множество се отправя към поляната (днес стадиона) пред ЛВК „Гъмза“. Там се играят кръшните хора. А малко преди мръкване шествието се връща в центъра, пред читалището, където веселието завършва късно вечерта с песни и хора.

През еньовденското утро в Сухиндол жените събират билки за всички болести, за омагьосани от змейове, змеици и самодиви. Вярва се, че водата има същата лечебна сила сутрин на Еньовден, както росата и билките. Затова хората се къпят рано сутрин в реките за здраве.

За разлика от зимните и пролетните празници в Сухиндол, за Еньовден не са характерни гаданията, свързани с времето и реколтата. На този ден се правят гадания за здраве и живот само понякога за женитба. Но в Сухиндол този вид гадания са най-вече през зимата – обичаят ладуване е свързан повече с гаданията за женитба.

Еньовденските песни в Сухиндол са със заклинания и молитви към божеството. Една част от тях придружават обредните действия и отбелязват по този начин отделните техни компоненти.

  • Пеперуда

За да се предпазят от засуха, почти до средата на XX в. сухиндолци съблюдават строго редица забрани за работа през определени празнични дни. Всяка година те изпълняват определени обреди и обичаи против суша.

В Сухиндол Пеперуда и Герман образуват (днес те не се изпълняват) единен общ празнично-обреден комплекс, чиято главна цел се състои в желанието да се умилостивят божествените небесни и подземни сили, от които зависят влагата, плодородието и благополучието през годината. По принцип обичаят Герман се изпълнява непосредствено след обичая Пеперуда, като в цялостния комплекс участват едни и същи обредни лица.

Обичаите за дъжд нямат строго фиксирана дата, прави се през лятото, при голяма суша. Избира се момиче на 10 – 12 годишна възраст (задължително условие е да е полово чисто), нейните спътнички също са на тази възраст. Пеперудата трябва да е сираче. То се „облича“ в предварително набраните свежи треви и клонки (листа от бъз, росен, репей). На главата слага венец от цветя и трева.

Започва церемониално обхождане на селището и неговите предели, бележещи границите на землището. Окиченото със зеленина сираче повежда групата на пеперударките из селото и посещава всяка къща и махала. В. Стоин записва песни от празника през 1930 г. в Сухиндол, те са поместени в сборника му „Песни от Средна Северна България“, 1931 г., № 527, № 560. Обичаят приключва с обща трапеза. Майката на пеперудата (която като вдовица също е полово чиста) замесва тесто и изпича обреден хляб и направо на земята, застлана с кърпи, се слага трапеза.

Обикновено през лятото по време на дълго засушаване Герман се изпълнява отделно и самостоятелно от Пеперудата. Но след обичая Пеперуда се изпълнява задължително и Герман.

  • Герман

Герман е демонична свръхестествена сила, която е във връзка с природните стихии – облаците, дъждовете и градушката. Названието на обичая се дължи на името на малката обредна фигурка, която участничките (също само от женски пол) правят. Три са основните моменти от обичая: направата на куклата, оплакването ѝ и погребването ѝ.

Фигурката на Герман се изработва от същите обредни лица, които са взели участие в обичая Пеперуда. Фигурката се приготвя след изкъпване на момичетата (или напръскването им с вода от селската чешма) и то близо до самата вода. Замесва се от глина с ясно очертани мъжки полови белези и скръстени ръце като на мъртвец. Фалическият символ носи идеята за плодородието от влагата, което ще донесе и човешко благоденствие.

Веднага след погребението оплакването спира. Момичетата отново се измиват, след което сядат на ритуалната трапеза с обреден хляб и жито. Зеленината и венците с цветя оставят на мястото, където е погребан Герман.

Обичаите за дъжд Пеперуда и Герман са широко разпространени сред балканските народи, макар и в различни варианти. Но това разпространение дава основание да се търсят корените на тези обичаи още в езическите традиции на късноантичното субстратно население на Балканския полуостров. Много вероятно е обичаят Пеперуда да е свързан с паганистичния култ към върховния славянски бог на небесните мълнии Перун (оттук и Пеперудата е жрица на бога гръмовержец). А името Герман най-вероятно е от тракийски произход.

  • Ладуване

Особеност в календарно-обредната система на този дом е, че към новогодишните празници Бъдни вечер, Коледа и Сурва е прикрепен обичаят „Ладуване“ (надпявания и магически гадания с пръстени, на други места е част от летния празник Еньовден). В обичая Ладуване участват главно моми (девойки) на женитбена възраст. В Сухиндол го наричат ладуване и ладуту.

Преди вечерята срещу празника момите от селото се събират около чешма (обикновено от една махала девойките се събират на чешмата в тяхната махала), пълни се котле с мълчана вода (не се говори, когато се ходи до чешмата, когато се пълни и по пътя обратно) и се носи в къща с момиченца (женски деца). Всяка мома пуска във водата пръстена си и малко ечемик. Котлето с водата и пръстените се изнася в двора (градината) или на друго открито място. На сутринта се събират същите моми и започва припяване. Тази припявка е изпята от сухиндолеца Крум Русев (учител по пеене и музика, диригент на хорове и духова музика, събирач на народни песни, част от които преработва). Тази песен той пее през 1930 г., още съвсем млад, на фолклориста и музиканта Васил Стоин, който я записва заедно с други сухиндолски народни песни в сборника си „Песни от Средна Северна България“).

Песенен фолклор[редактиране | редактиране на кода]

Фолклористът Васил Стоин в своя сборник с народни песни помества 35 песни, записани в Сухиндол. Най-многобройни от тях са седенкарските и хороводните песни. Следват ги трапезарските, жътварските, обредните. Записал е и по една историческа и митологична песен. Обичаите, които са придружавани с обредни песни, още по негово време (ок. 1929 – 1930 г.) са почти изчезнали. От обредните песни В. Стоин е записал в Сухиндол две, посветени на обичая Ладуване, две припевки, свързани с обреда Пеперуда и един коледарски песенен фолклорен мотив.

Забележителности[редактиране | редактиране на кода]

  • Боаза – водопад на 3 км от града, по посока на село Коевци.
  • Винарска изба „Гъмза“ – първата кооперативна изба в България и на Балканите създадена през 1909 г.
  • Върбака – местност с хубава поляна, на която се празнува Трифон Зарезан на река Росица близо до местността Острук.
  • Иванковец – местност на 4 км. югозападно от Сухиндол.
  • Кайряка – Гола (незалесена) местност, където преобладават варовици, на юг от Сухиндол.
  • Маджарската дупка – намира се в скалните образования под Сухиндолския връх.
  • Останки от средновековен манастир, около 1 км. източно.
  • Острук – местност на река Росица на която се пресичат пътя за Красно Градище, за „Ал. Стамболийски“ и за Сухиндол.
  • Римски път – останки – на 3 км югозападно.
  • „Селце“ – останки от римско селище, на около 1 км южно. Каптажът на питейна вода, направен по времето на Римската империя, се използва и до днес.
  • Сопотската стена – скала с характерен профил, даваща основния облик на панорамата на града.
  • Сухиндолският връх – изгаснал вулкан, северно от града.
  • Трескавец – местност на 4 км. югоизточно, главно използвана за аграрни дейности (бостани, градини, пчелини).
  • Язовир „Ал. Стамболийски“ – замислен в периода между двете световни войни, строен през първата половина на 40-те години на XX в. под ръководството на немски инженери, довършен през 50-те години на XX век в рамките на бригадирското движение. Първият голям язовир в България и най-големия в Северна България.

Редовни събития[редактиране | редактиране на кода]

  • 14 февруари – отбелязване на празника Трифон Зарезан, свързан с лозарството и винопроизводството, тъй като Сухиндол е винарски център. Празнува се с атрактивен ритуал, зарязване и шествие. Единственото място в България, където 14 февруари се почита по този начин.
  • 21 август – Честване на годишнина от рождението на Българския летец Петко Попганчев
  • 11 ноември – Честване на годишнина от рождението на Марко Вачков

Други[редактиране | редактиране на кода]

  • Морският нос Сухиндол на остров Смит, Южни Шетландски острови е наименуван в чест на град Сухиндол.[1]
  • Първата кооперативна изба в България „Гъмза“ 1909 г.
  • Назначен първия щатен библиотекар в България.
  • Внесена първата пръскачка за лозе от Франция.
  • Най-голямата селска билбиотека в България до 1970 г.

Специфични думи[редактиране | редактиране на кода]

Куркуда, будама, трънкулка (джанка), тригя (тригия), кайгана (палачинка), плакенда (тутманик), ишумик (извара), делибаш (хулиган), забутело (загнило), папур (царевично стъбло), наджак (брадва), лапчуни (терлици), мастакулки, палапушник, патлангач, пунгия, шушлоп (кистата бобелени от царевицата), капуш (кърлеж), таранкоулу.

Кухня[редактиране | редактиране на кода]

Клавиши (Агнеса) – сладкиш, направен от смес подобна на блат за кекс и заливка, яйца и захар;

Свинска чорба – приготвя се от свинско месо (сладкия кокал на прасето) нарязано на ситно, зелева чорба и фиде.

Известни личности[редактиране | редактиране на кода]

  • Антон Коджабашев – Трикратен световен и трикратен европейски шампион по вдигане на тежести в категория до 56 кг.
  • Божидар Стойчев – футболист (играл в ЦСКА София и Академик София, Бдин Видин, настоящ отбор – Нефтохимик Бургас)
  • Васил Неделчев – даскал Васил Неделчев виден читалищен деец, (1839 – 1876 г.) от с. Горни турчета (днес Бяла черква) създател на читалище „Трезвеност“.
  • Васил Карамочев – летец.
  • Ганчо Драгиевв – местен общественик и просветен деец, първият щатен библиотекар в България.
  • Иван Денчев Немия – цигулар, един от основателите на детска музикална школа към читалище „Трезвеност“ Сухиндол.
  • Иван Манев – кинооператор.
  • Кирил Анев – скулптор.
  • Кина Гърбова – наричана още Кина Двулевката – единственият обикновен човек от народа, чийто лик попада върху националната ни валута.
  • Крум Русев – учител по музика, читалищен деец, ръководител на струнен оркестър, духова музика, смесен хор.
  • Марко Вачков – Марко Колев Вачков виден български кооперативен деец, роден в Сухиндол (1866 – 1936). Книжовник, публицист, преводач, читалищен деец.
  • Милка Диманова – художник.
  • Неделчо Цанев Анев – Ботев четник, загинал след предателство край гр. Враца.
  • Петко Попганчев – Летец изпитател, роден в Сухиндол (1905 – 1983).
  • Русан Христов Мирчев – четник от втората чета на Ботев с войвода Тотю войвода.
  • Трифон Драгиев – създател и дългогодишен генерален директор на ЛВК Сухиндол.
  • Христо Гърбов – Христо Викторов Гърбов е български театрален и филмов актьор.
  • Христо Иванов Тихинов – първият генерал от Сухиндол.
  • Христо Русанов Мирчев – първият генерален директор на Винпром Сухиндол, внук на Русан Христов Мирчев и деятел за превръщането на Сухиндол в град.

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. SCAR Composite Gazetteer of Antarctica: Suhindol Point.

1. Държавен архив – В. Търново, Ф 55 К

2. Държавен архив – В. Търново, Ф 65К

3. Държавен архив – В. Търново, Ф 75 К

4. Държавен архив – В. Търново, Ф 447 К

5. Държавен архив – В. Търново, Ф 448 К

6. Държавен архив – В. Търново, Ф 1009 К

Библиография[редактиране | редактиране на кода]

  • Алтънов, Т. Нашият поминък – Сухиндолски общински вестник, № 14 – 15, ноем.-дек. 1935, с.2 – 4
  • Ангелов, П. и др. Записки по история на България 681 – 1878, С., 1992
  • Байчев, Б. За името на Сухиндол – В Росишка долина (Сухиндол), 1979, № 16, 21 XII
  • Браклов, Ст. – „До Сухиндол и обратно“, Содофабрикант, 1926, № 10, с.7
  • Бромлей, Ю. Етнос и етнография, С., 1976
  • Българско народно творчество. С., т.1, 2, 3, 4, 5, 6, 7
  • Вакарелски, Хр. Етнография на България, С., 1977
  • Вакарелски, Хр. Из народните празници днес. „Трифон Зарезан в Сухиндол“ – Българска мисъл,1940, № 2
  • Вачков, М. Вечерните сказки в Сухиндолското читалище – Селски вестник, с.Мусина, II, 1895
  • Вачков, М. Достойнствата на меда, Орало, VII, апр. 1900
  • Вачков, М. За нуждата от препоръки при набавяне на книги в селските читалища и библиотеки. – Селски вестник, с.Мусина, 5 март 1894
  • Вачков, М. За Сухиндол – Дописки, Ловеч, 1888
  • Вачков, М. Лозарство и винарство в с.Сухиндол. – Лоза, 1903, № 3 – 4, с.59 – 60
  • Великов, А. За 127 път празнуват лозари и винари в Сухиндол. – Дума, № 36, 13 февр. 1993
  • Велков, Ив. Новооткрити старини – Изв. Български архитектурен институт, 1932 (3, 7)
  • Велков, Ив. Херакъл и Дионис (Наши вести) – Векове, 1931, № 2
  • Георгиев, С. На екскурзия до Горна Оряховица и Сухиндол. – Списание на Съюза на популярните банки, 1926, № 6
  • Георгиева, В. Трифон Зарезан в Сухиндол – Векове, 1977, № 2
  • Димитров, Д. Климатичните ресурси на България. С., Наука и изкуство, 1974
  • Динеков, П. Български фолклор. 1 част, С., 1972
  • Драганова, Т., Спиридонова, М. Възрожденското изкуство и народно творчество във Великотърновско, С., 1974
  • Драгиев, Ив. Лозарският празник в Сухиндол – Отечествен фронт, № 1371, февр. 1949
  • Дянков, К. 113 пъти Трифон Зарезан – Поглед, № 7, 12 февр. 1979
  • Един голям общественик. (Стопанска хроника) – Народно стопанство, 1936, № 4
  • Жегова, М. Големият празник на лозарите от Сухиндол – Лозарство и винарство, 1981, № 2
  • Известия на Исторически музей – В.Търново, В.Търново (бр.6 – 91 г., 7 – 92 г., 8 – 93 г., 10 – 95 г., 12 – 97 г., 13 – 98 г.)
  • Казаков, Д. Дядо Марко Вачков – В: Срещи, случки, размисли. С., 1971
  • Ковачев, М., Байчев, Б. Път през годините. С., 1998
  • Ковачев, М., Цветкова, М. Марко Вачков. Библиография. В.Търново, 1997
  • Ковачев, М. Сухиндол и селата около него. Препоръчителна библиография. В.Търново, Окр. библиотека „П.Р.Славейков“,1967
  • Ковачев, Н. За названието на Сухиндол. Едно мнение. – В: Пламтящо огнище. 90 г. Читалище

„Трезвеност“ Сухиндол 1870 – 1960 Сухиндол, 1961, с.51 – 53; Славянски селищни имена от Севлиево; Крамолин, Кравеник и Сухиндол. Български език, 1962, № 1 – 2, с.111 – 115

  • Колев, Н. Българска етнография, В.Търново, 1995
  • Колектив, „Географски речник на България“, София, 1980
  • Кръстев, Кр. Трифон Зарезан – Филмови новини, 1965, № 4
  • Лозарски комитети – Орало, 1898, № 10, с.157
  • Лозарството и винарството в Сухиндол – Лоза, II, 1903 – 1904
  • Маждраков, П. – „Торови опити в Сухиндолските лозя“, Сухиндол, № 146, март 1938
  • Вачков, М. (1866 – 1936) – Пчеларство, 1992, № 7
  • Материали за археологическа карта на Великотърновския край. Старините на землището на

Сухиндол. – Година на музеите от Северна България, 15, 1985

  • Миков, В. Сухиндол в далечното минало. – Сухиндол, № 142 – 143, 1938
  • Митев, М. Лозарство в Сухиндолския край – Сухиндолски общински вестник, № 5 – 6, февр.-март 1934, с.1 – 2
  • Мънков, Н. Сухиндол – В: Юбилеен сборник на Сухиндолското читалище „Трезвеност“ 870 – 1895, с.Мусина, 1896
  • Мънков, Н. – „Лозята в Сухиндол“, Сухиндол, № 174. юли 1940
  • Петров, П. По следите на насилието, част II, С., 1988
  • Почвено-географско райониране на България. С.,БАН, 1974
  • Ричардсон. Сухиндолските селяни или огледалцето на гражданите и велеучените в България откъм самообразователните страни. – В: Ричардсон. По избора на книгите или по самообразованието. Русе, 1896
  • Стойков, Р. Наименования на български селища в турски документи. – Изв. на Народна библиотека „Кирил и Методий“, 1 (7), 1961
  • Тинчев, Н. Кооперативното дело на Марко Вачков – Народна кооперация, 1964, № 11
  • Томов, Н. Самобитен народен празник. В Сухиндол за 117 път организирано бе честване Денят на лозаря – Борба (В.Търново), № 19, февр. 1982
  • Традиционният лозарски празник в Сухиндол, Земеделско знаме, № 1381, 15 февр. 1951
  • Тъгата на лозарите – Вестник на кооперативните дружества в Сухиндол – 1, юли 1922, с.1 – 2
  • Хранков, И. „Зарезан в Сухиндол“ – Лозарски преглед, 1921, № 4/5
  • Чилингиров, Ст. Сухиндол – В: Чилингиров, Ст. Български читалища преди Освобождението. Принос към историята на българското Възраждане. С., 1930, с.485 – 489
  • Юбилеен сборник на Сухиндолското читалище „Трезвеност“ 1870 – 1895, с.Мусина, печ. „Селянин“, 1896, с.232
  • Цветков, И.,Историко-етнографско проучване на Сухиндол, ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий“, В. Търново, 1999.
  • Цветков, И., Статия „Празникът Трифон Зарезан в Сухиндол“ В: ИИМВТ, т. ХIV, 1999, с.194
  • Цивнев, Хр., Студия „Сухиндол – местонахождение от VI до ХIХ век“, Архивни материали в НБ „П. Р. Славейков“, В. Търново, отдел Краезнание
  • Цивнев, Хр. – „Род Цивневи в гр. Сухиндол“, С., 1984

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]