Трифон Зарезан

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Трифон Зарезан
Трифон Зарезан
Свети Трифон, иконата. XVIII век
Други имена Ден на лозаря, Трифоновден, Зарезановден
Тип Народен
Значение припомня идването на пролетта
Дата 1 февруари/14 февруари
Трифон Зарезан в Общомедия

Трифон Зарезан (или Ден на лозаря) е български народен празник в чест на свети Трифон. Празнува се от лозарите, соколарите, градинарите и кръчмарите на 14 февруари, а не когато Българската православна църква тържествено чества Трифоновден.[1] Той е един от най-устойчивите, но и най-противоречиви и сложни по своята историческа същност обичаи в българския народен календар. Това е трудов обичай, свързан с първия стопански процес в годишния цикъл на обработка на лозата – пролетното ѝ зарязване. В българския народен календар има и други важни трудови празници, свързани с лозарството и винарството. Така нареченият „кършовден“, когато се окършват ненужните лозови пръчки, за да не отнемат силата на лозата, се свързва с денят на св. Константин и Елена (след прецъфтяване на лозата). По Костадинов ден във Видинско или по Петровден в Старозагорско започват да връзват младите лозя с лико. Новото грозде се освещава в църква на Голяма Богородица или Преображение. Гроздоберът „виноберма“ се оповестява официално след Кръстовден. Всички тези гранични периоди в отглеждането на лозата и производството на вино са повече или по-малко обичайно и ритуално отбелязани в народната традиция, като са прикрепени към определен календарен светец. Празникът се среща още като Зарезановден, Трифун Чипия, Трифун Зарезой, Трифун пияница.

Единствено обредът на св. Трифон стои пряко свързан с резитбата на лозите и това е дало основание на българските учени М. Арнаудов, Хр. Вакарелски, Д. Маринов, Ц. Гинчев да му определят по-специално място в календарната система на българите.

От една страна изследванията с право свързват образа на светеца с трансформация на старите богове Сабазий, Дионисий, Бромий, Бакхус, Ликург. Лозарският празник на св. Трифон продължава стара земеделска традиция в нов вид, с християнизирането на източноевропейските територии. Не случайно началото на месец февруари е онзи календарен период на границата между зима и пролет, в който са съсредоточени преходните карнавални игри, свързани със събуждането на вегетацията и с умиращите и отново възкръсващи богове на природата.

В православния календар Свети Трифон е на 1 февруари. Празникът е включен към цикъл от три последователни дни, наречени Трифунци – 1, 2, 3 февруари. Те се празнуват както следва: 1 февруари – Трифоновден; 2 февруари – Сретение господне и 3 февруари – Свети Симеон. Последните два дни са свързани с въвеждането на Иисус Христос в храма от св. Симеон, а в народната традиция те се почитат в чест на вълците, които раждат малките си през този период. Тогава жените не режат с ножици, за да не се разтваря устата на вълка, не плетат, не предат и не шият. Приготвят обреден хляб и след като раздадат от него на съседите, слагат залъци от хляба в кърмата на животните – за предпазване и на добитъка, и на хората от вълците.

Св. Трифон е познат и в другите балкански страни, той е закрепен в православния календар и е свързан със смяната на сезоните от зима към пролет. В една молитва от 1690 г. (сръбска редакция) за св. Трифон, се говори, че светецът помолил бога да изгони гъсениците и другите насекоми от лозята и градините и бог сторил това чрез своя ангел. В друг сръбски ръкопис от 16 – 17 век се казва, че против насекоми по ниви и лозя трябва да се запалят кандилата на св. Трифон и посевите да се поръсят със светена вода, като се чете молитва на св. Трифон. В Молдова и Буковина е позната легендата за св. Трифон и Богородица, но в тези райони светецът няма връзка с лозарството. В Румъния празникът се нарича „Трифон на червеите и гущерите“, спазва се забрана за работа, за да има плодородие по посевите. Гърците в Епир правят на деня на св. Трифон колачета, които търкалят по лозята и градините, като казват: „Трифоне, плодородниче, ела в лозето ми и в нивата ми, да ядем и да пием“, като обичаят се спазвал за общо плодородие.

Обичаи[редактиране | редактиране на кода]

Обредната храна за лозето се приготвя от жените – питка, украсена с фигури от тесто във формата на лозов лист или грозд, варена, пълнена с ориз кокошка, сирене, сланина; туршия, луканка, „бабяк“ (напълнен стомах с месо) и др. Освен това се занася и бъклица с червено вино или ракия, украсена с чимшир, здравец, бръшлян, вързана с червен конец. Косерът с който ще се зарязва, предврително се почиства и се наточва добре. Обичаите повеляват да се омеси хляб – пресен или квасник, да се свари кокошка, която по традиция се пълни с ориз или булгур. Като се свари кокошката се препича на саджак. В нова вълнена торба се слага питата, кокошката и бъклица с вино. С такива торби на рамо мъжете отиват на лозето.

В традиционната култура рязането на лозята е изключително мъжка дейност, жени не се допускат. Така се обяснява и особеното табу за жените през този ден, да не пристъпват територията на лозята „защото не е женска работа и за да ражда лозето“ (с. Рила, Дупнишко). През този ден е забранено на жените и да режат, тъй като „св. Трифон на този ден си отрязал носа“ (с. Момчилово, Варненско).

Обредните практики показват значително единство. Всеки мъж зарязва в своето лозе по 1-2-3-4-5 кютука („гижи“, „главини“) а от всеки кютук или всички пръчки или по 2-3-5 броя. Прекръства се, полива вино около кютука, зарязва с косера и пак полива, като благославя. На места ръсят със светена вода от трифонденския водосвет. В с. Виница, Варненско, виното от бъклицата се плисва в средата на лозето „за берекет, така да тече виното“. В с. Гореница, Врачанско, при поливането благославят „както тече виното, така да расте гроздето“. В с. Елица, Пазарджишко, на зарязаната първа лоза окачват парче „баба“ и благославят: "Да е честито, да е благословено! Пъшките (гроздовете) да станат колкото „бабите“!". В Лясковец на Морава мъжете свалят калпаците си и ги окачват на чуканите, за да е много и черно гроздето като тях.

В Югозападна България зарязването се извършва винаги от двама души, а благославянето се превръща в ритуална игра с точно определени действия и думи. Мъжът, който реже, застава в единия край на лозето, а вторият мъж е скрит зад някоя лоза, в другия край на лозето. Първият реже всички пръчки и казва:

- Добро утро, Трифоново лозе!

Да си пълно с грозде!

Болести и буболечки,

ветрове и градушки,

вънка от лозето!

Скритият мъж се обажда: „Трифон у лозето!“

Първият мъж отново казва: „Трифоне, чух те, тука ли си?“

Скритият мъж отговаря: „Тука, тука!“

Първият пита: „Къде си, че не те виждам?“

Скритият отвръща: „Не се виждам, от черно и бело грозде.“

Практиките с лозовите пръчки са едни от най-съществените, наред с зарязването, поливането с вино и благословиите. Те са важен атрибут на празника. Оставят се обикновено на лозето, за да не се „дигне берекета“ от него. В Северна България, в селата покрай Дунав, пръчките се хвърлят в реката, за да тече виното така, както тече Дунава. Една от пръчките винаги се свива на венец, който се поставя на калпака, около кръста или през рамо. От лозови пръчки се приготвя и „короната“ на лозарския цар.

След зарязването накичените с лозови пръчки мъже се събират на обща трапеза обикновено край пъдарската колиба. В средните и източни райони на Северна България се избира „цар на лозята“. След като всеки стопанин е зарязал своето лозе, всички се събират там, на обща трапеза. На земята върху дълги пешкири се нареждат питите, кокошките и другата донесена храна, както и бъклиците с вино. Голяма китка от босилек, в която са втъкнати три лозови пръчки, се слага в средата. Най-старият и уважаван лозар взима китката и казва: „Който е честит, нека поеме китката и бъде цар!“ Всеки има право да вземе китката, но обикновено младите отстъпват на някой възрастен и опитен лозар и особено на този, който вече е „царувал“ и през неговото „царуване“ е имало не градушки или суша, а плодородие. Щом той поеме китката, останалите му честитят „царството“ и угощението започва. „Царят“ е окичен с венец от лозови пръчки, който носи на главата си, и с друг венец, който слага през раменете си. Той сяда на колесар, качват го на кола или пък лозарите го носят на ръце и под звуците на гайди, гъдулки и тъпан се отправят към селото или града. Там спират пред всяка къща. Домакинята на дома изнася вино в бял котел, дава най-напред на царя да пие, след което черпи и хората от свитата му. Останалото вино в котела се плисва върху царя и се изрича благословията: „Хайде, нека е берекет! Да прелива през праговете!“. Царят отговаря на благословията с „Амин“. След като стигне до своя дом, царят се преоблича с нови дрехи и, окичен с венците на главата и през раменете си, той сяда на дълга трапеза да посрещне гости и хората от цялото село(градска махала). Затова за цар на този празник се избира заможен човек. Обиколката на селото от лозарите завършва в къщата на царя, където отново се прави угощение и голямо хоро. В селското празненство вземат вече участие и жените.

Хорото, със своя смисъл на ритуално обиграване на територията има ключов характер при празника. Хоро играят мъжете на лозето със забучени в пояса или свити на венец лозови пръчки. Хоро се играе на общата трапеза на лозята, хора и ръченици се играят по пътя от лозята до селото. Накрая в средата на селото, на мегдана, се играе т. нар. Зарезанско или Трифонско хоро. Хороводецът, най-често „царят“, държи в ръка бъклица или котле с вино и с лозови пръчки (Варненско). „Мъжкото хоро“ (в което участват само мъже) се играе с бъклица с натопени лозови пръчки, а „коркорбашията“ (водачът) върти по особен начин отрязаните пръчки (Първомайско). Материали от българското село Карадър, Лозенградско (днес Турция) сочат една много старинна форма на ритуално хоро в чест на св. Трифон т. нар. „босо хоро“, при което участниците играят без цървули, боси, независимо от студа.

Празничната трапеза[редактиране | редактиране на кода]

Тя трябва да бъде приготвена с необходимото внимание от страна на домакинята. Още в ранни зори тя става, за да приготви прясна пита. За целта са необходими единствено 1 кг брашно и 1 чаена лъжичка сол. Брашното се пресява, за да остане само най-чистото от него. След това трябва равномерно да се посоли и от него да се замеси тесто, като се прибавят 2 чаени чаши хладка вода. Тестото се меси докато започне да образува шупли. След това направената пита се изпича в добре загрята предварително фурна. След като питата е готова, се покрива с памучна кърпа, за да не изсъхне кората ѝ.

Като основно ястие по стар български обичай се препоръчва пълнена кокошка с ориз или булгур.

Вижте също[редактиране | редактиране на кода]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. Православен църковен календар

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]