Соколарство

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Лов със соколи, Манески кодекс (ок. 1300)

Соколарството е древно ловно изкуство, датиращо от преди близо 10 – 12 000 години (т.е. 100 – 120 века). Това е един от първите опити на човека за култивиране на диво животно.

Характеристика[редактиране | редактиране на кода]

Соколарство или лов със соколи, представлява лов или опит за улавяне на дивеч с помощта на обучена граблива птица. Ловува се голямо разнообразие от дивеч. От пеперуди и червейчета до сърни, а в по-ранни години (според Муравеев и Николай Пржевалски) Кублай Хан, съпровождан от своите велможи и прислуги, общо около 10 000 на брой, са ловували диви магарета, муфлони, козирози, сърни, елени и диви прасета. Соколарството се практикува като лов и спорт в световен мащаб. Видовете, които се използват за обучение, са най-различни, но основно се използват няколко. Заедно с някои от своите подвидове, това са:

Историческо развитие[редактиране | редактиране на кода]

Според хрониките на Симон Кезай, които се отнасят към 1282 година, синовете на Чингиз Хан, Джагатай и Октай, били страстни привърженици на лова със соколи. От местата за ловуване изпращали за град Самарканд всяка седмица по 50 камили натоварени с лебеди. Там те се раздавали на хората за храна. Ловът на чапли в Европа през средновековието е бил често срещан и е бил приоритет само на благородниците. Този крайно ефектен и дълбоко емоционален стил на лов, е бил като своего рода тест, защото само високо обучени соколи са можели да се справят с този достоен за уважение противник, какъвто е голямата чапла. Доста по-късно ловът на чапли е бил забранен.

Геракар[редактиране | редактиране на кода]

Според Виргинската грамота на цар Константин Тих Асен геракарят е царски соколар, който изпълнява държавна длъжност да събирал соколи за царския лов във Второто българско царство.[1]

Доганджиите в Османската империя[редактиране | редактиране на кода]

Доганджиите (туганджии, шаинджии, соколари, на турски: čakyrdži) са категория рая в Османската империя, която се ползва със специален статут.[2] Те отглеждат и опитомяват за султанския двор соколи и ястреби за лов.[3] Българските земи са били основен доставчик на соколи (ястреби и орли) за задоволяване на нуждите от обучени хищни птици на аристокрацията в Османската империя.[4][5][6]

Съвременна оценка[редактиране | редактиране на кода]

Ловът с хищна птица е най-екологичният вид лов. Човекът остава наблюдател на естествените процеси в природата, с тази разлика, че той е този, който обучава птицата как да ловува и на какво. Соколарите, благодарение на своите познания, възстановяват в природата редки и застрашени видове, като соколът скитник, калифорнийският кондор, мавританският керкенез, прерийният сокол и мн. др.

Соколарството е разработило ефективни методи за оказване на помощ на ранени, болни или нелетящи Редица соколари са и собственици или управители на центрове по рехабилитация на хищни птици. На Запад, във всички зоопаркове, зоокътове или места, където освен многото други животни има и хищни птици, са назначени соколари, които се грижат за благосъстоянието им.

Организациите в България, които се занимават с проблемите на това древно ловно изкуство са Българският Соколарски Съюз и т.нар. Българската асоциация за запазване на грабливите птици (БАЗГП).

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. ald-bg.narod.ru, посетен на 28 март 2020
  2. Научноинформационен център „Българска енциклопедия“. Голяма енциклопедия „България“. Том 5. София, Книгоиздателска къща „Труд“, 2012. ISBN 9789548104272. с. 1814.
  3. Константин Иречек, История на българите, стр.488
  4. Боев, З. 1997. Соколарството в България. – Природа, БАН, 3 – 4: 74 – 81
  5. Денков, В. 1978. Лов с грабливи птици. – Природа и знание, 7 – 8: 34 – 36.
  6. Христович, К. 1940. Най-мордерният лов е тоя с дресирани соколи. – Природа, 2: 8 – 9.

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]