Дионис

от Уикипедия, свободната енциклопедия
(пренасочване от Дионисий)
Направо към навигацията Направо към търсенето
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други значения на Дионисий.

За картината на Караваджо Бакхус, вижте Бакхус
Дионис, Лувъра

Дионис (на старогръцки: Διόνυσος; на латински: Bacchus) е божество на възраждащата се и умиращата природа, плодородието, на лозарството, гроздобера, виното, на веселието и ритуалната лудост, религиозния екстаз и театъра в древногръцката религия и митология[1][2]. Виното играе важна роля в гръцката култура и консумацията му заема главно място в култа към Дионис[3]. Преклонението към него става твърдо установено през VII век пр. Хр.[4] Възможно е култът към Дионис да има още по-стари корени в микенската цивилизация или в минойски Крит. Произходът му остава неясен, но той винаги е чужденец[5], а формите на култа към него са разнообразни, описани от античните източници както при гърците, така и при траките[6][7][8]. При някои религиозни традиции той пристига от изток, като чужденец от Азия, при други – от Етиопия на юг. Някои учени го смятат за синкретична форма на гръцко божество на природата с богове на траките и фригите (Сабазий и Залмоксис). Той е бог на непосредственото явяване, „пристигащият бог“, и това е съществена част от култа към него. Той е важен бог в древногръцката религия и значението му нараства с времето, като бива включван като последен в списъка на дванадесетте олимпийски богове, единствен с простосмъртна майка[9]. Фестивалите в негова чест са движеща сила за развитието на старогръцкия театър.

Почитан е и в Древния Рим (Бакхус, Либер Патер), в Тракия и Фригия. Празниците (Дионисови мистерии), посветени на Дионис, в Гърция се наричат Дионисии, в Рим – вакханалии, в Тракия – розалии. Изобразяван често с кантарос и тирс (жезъл), понякога обвит с лоза и с капещ мед, който е както магически източник на благодат, така и оръжие срещу враговете на неговия култ. Наричан Eleutherios (освободител), той дава чрез виното, музиката и танца свобода на последователите си, премахва страховете и грижите им и чрез участието си в мистериите, те получават неговата сила. Еврипид описва това във Вакханки[10]

Култът към Дионис е също „култ към душите“; неговите менади (вакханки) хранят мъртвите с кървави приношения, а богът осъществява божествената комуникация между живите и мъртвите between the living and the dead.[11]

Митологията описва Дионис като син на Зевс и на Семела, макар че според орфическата традиция той е син на Зевс и Персефона. В елевзинските мистерии той се идентифицира с Иакхос, син (или съпруг) на Деметра.

Митология[редактиране | редактиране на кода]

Дионис е един от главните богове в гръцкия пантеон. Той е син на Зевс и на Семела. Семела е тиванска принцеса, името на която някои автори свързват с фригийската дума zemelos („земен“). Когато ревнивата Хера разбрала, че Семела (смъртна жена, по друга версия – богиня на земята) е бременна от Зевс, тя ѝ се явила като старица и посяла в нея съмнението, че именно бог е бащата на нероденото ѝ дете, като накарала Семела да помоли Зевс да ѝ докаже, че е бог и да покаже силата си. Зевс я увещал да не го моли за това, защото нямало смъртен, който да видел бог и да останел жив, но накрая отстъпил пред молбите ѝ. Семела загинала от пламъците на Зевсовите мълнии. Зевс спасил нероденото дете, като го зашил в бедрото си. Няколко месеца по-късно се родил Дионис, който по-късно извадил майка си от подземния свят и я направил безсмъртна. Дионис става съпруг на Ариадна, дъщерята на критския цар Минос

Според орфическата традиция той е син на Зевс и Персефона – владетелката на подземното царство, или на Семела. Ревнивата Хера отново се опитала да убие детето, този път като изпратила титаните да го разкъсат, като го примамят с играчки. Титаните се страхували, че Дионис ще наследи трона на Зевс и го преследвали. При това Дионис претърпял различни метаморфози – превърнал се в лъв, бик, козел, пантера и др. Титаните го разкъсали и изяли части от тялото му. Зевс изпепелил с мълнията си титаните и от техния прах се родили хората. Това схващане е основа на Дионисовите мистерии, тъй като се смятало, че във всеки човек е заложена частичка от Дионис, тоест божествена същност. Атина и Деметра успели да спасят сърцето на малкия Дионис. Зевс използвал сърцето, за да възстанови тялото му, като го поставил в утробата на Семела. Оттук и наричат Дионис „дважди роден“. Някъде се казва, че Зевс дал на Семела да изяде сърцето на бебето, за да забременее.

Още Омир разказва легендата за Ликург, по-късно споменаван като цар на тракийското племе едони, който бил настроен враждебно към новия божествен цар. Дионис се уплашил от неговия вик и се скрил в лоното на Тетида. По-късно Дионис с войската си пленил Ликург и го ослепил. По други версии му вдъхнал лудост и Ликург убил сина си Дриант с брадва, мислейки че подрязва лоза или бил разкъсан от конете си на върха на планина. На мястото на Ликург Дионис поставил Харопс, който му издал тайните на Ликург. От тази царска династия, която наследила и тайните на Дионисовите мистерии, според някои автори произлиза и Орфей. После Дионис отишъл в Тива и там също сменил старата династия. Следван винаги от тиас – спътници, най-често жени, Дионис завладявал разни страни, в които жените преминавали на негова страна, опълчвали се срещу мъжете си, напускали градовете и бродели из планините, обхванати от вакхическа лудост.

В елевзинските мистерии той се идентифицира с Иакхос, син (или съпруг) на Деметра.

На повторното раждане (прераждане) и метаморфози в различните версии се отдава мистично значение. Те са основната причина за култа на Дионис и мистериите, свързани с него, които се проявяват и до днес в народните празненства на Балканите, свързани с лозарството.

Култ към Дионис[редактиране | редактиране на кода]

Макар култът към Дионис да се утвърждава през VII век пр.н.е., съществуването му е регистрирано в много по-ранни източници. Появата на името му в глинени таблички, написани с писмото Линеар Б (XIII век пр.н.е.) свидетелства, че той е почитан още по време на микенския период, а следи от сходен култ са регистрирани и в минойски Крит. По-късните легенди за произхода на култа му приписват различен произход – според някои той е тракийски, според други – гръцки, според трети той идва от Азия или от Етиопия.

Дионисовият ритуал включва пеещи и танцуващи хорове, както и шествия. Хоровете изпълнявали в чест на бога особен химн, наречен дитирамб. На процесиите, твърде весели и шумни, разнасяли фалос, символ на плодородието и обновлението на природата. Дионис повече от останалите богове подтиквал вярващите към мистичен екстаз, буйни гърчове и необуздано въодушевление; в това сигурно играе роля и виното, но не по-малко и селската традиция на веселите празници, които следват тежката работа през лятото и есента. Участниците в Дионисиевото шествие охотно се преобразявали в легендарните придружители на бога, сатирите, като обличали специален костюм – брадати, чипоноси маски, около бедрата кози кожи с опашка и изкуствен фалос.

Към края на архаичната епоха в неговия култ се появяват драматични представления. Според сведенията на Аристотел („Поетика“, IV, 1449 a) трагедията води началото си от дитирамба, чието име „трагедия“ („песен на козела“) напомня козел-трагос, животно, посветено на Дионис. На атическия поет Теспис се приписва инициативата да въведе диалог между един актьор и хора с неговия водител, внасяйки по този начин в лирическия химн на дитирамба драматичен елемент, който бързо се развива. В Пароската хроника се посочва датата 534 г. пр. Хр. за първото драматическо представление в Атина; това е една от големите заслуги на Пизистратовото управление. Така се ражда театърът като литературен жанр, както го разбираме ние днес[12].

В походите си към Мала Азия Александър Велики се обявява за „Нов Дионис“. Той, както и Гай Октавий, бащата на първия император на Римската империя Октавиан Август, получават династични предсказания именно в светилището на Дионис.

Празници[редактиране | редактиране на кода]

Главните Дионисови празници в Древна Атина са Големите Дионисии (Градски Дионисии) в края на март и Ленеите. По селата на Атика в края на ноември се празнуват Селските Дионисии. По време на празниците се дават театрални представления и се устройват състезания. Тези представления запазват ясно изразения си религиозен характер до края на елинистическата епоха; във всяко от светилищата на Дионис имало специално съоръжение (орхестра) – отначало дървено, а по-късно зидано, предназначено за хора и олтара на бога; почетното място било отредено на жреца на Дионис. Представленията се давали само по случай религиозните празненства и били предхождани от други обреди, шествия, жертвоприношения, очищения[13].

При траките[редактиране | редактиране на кода]

Вотивни ръце на Сабазий, II-III в., Исторически музей Плевен

Според древните извори култът на Дионис в Тракия се отличавал от този в Гърция. Монети на тракийски царе (Аматок, Медок и др.) често изобразяват символи на Дионис – гроздове, двойна брадва, или самия Дионис.

  • като слънчев бог – преди всичко в Тракия, широко засвидетелстван култ. Макробий пише, че траките почитали Дионис, когото наричали Себадий, на връх Зилмисос в кръгъл храм. Покривът на този храм бил с отвор, откъдето да проникват слънчевите лъчи.
  • Сабазий според древни автори е ипостас на тракийския Дионис.
  • като прорицател; култ само в Тракия, свързан с Марон, Рез, Орфей и др. Сближава се по този начин с култа на Аполон. Вероятно под тракийско влияние в светилището на Аполон в Делфи започва да се почита и Дионис, който замества там Аполон през зимните месеци. Херодот пише за прорицалище на Дионис на върха на най-високата планина в Тракия, а други автори споменават като място на прорицалището планините Пангей или Хемус. Според Херодот тамошните жреци давали предсказания, подобно на тези на Пития в Делфи. В това прорицалище се пазели и дъсчици със свещените писания на Орфей. Проф. Николай Овчаров предлага хипотеза, че откритото светилище в Перперикон в Родопите е именно този храм.
  • официален култ в Севтополис.
  • през римската епоха на територията на България са засвидетелствани многобройни култови сдружения, посветени на Дионис, наричани „бакхейони“ или „тиаси“.

Светилище на Дионис в Тракия[редактиране | редактиране на кода]

По времето на Херодот светилището на Дионис в Тракия вече било знаменито. То било във владенията на тракийското племе Сатри, а жреците в този древен храм били от рода на Бесите. Светилището се намирало на „най-високата планина в Тракия“ – според Херодот. Осем столетия след него Макробий според тълкуванията на съвременните траколози, вероятно говори за същото светилище – „на хълма Зилмисос е посветен храм във формата на ротонда, чийто покрив по средата е открит“. Тези сведения са потвърдени и от Светоний, който съобщава, че при едно предсказание „такъв голям пламък лумнал, че се издигнал нагоре над върха на светилището“. По тези сведения историците установяват формата на храма – кръгъл и свързан символично със слънчевия култ. Древните извори споменават и че „покривът по средата е открит“, за да могат да проникват във вътрешността слънчевите лъчи.

В последните сто години българските археолози и траколози усилено търсят останките на прословутото светилище на Дионис в Тракия. Една от най-агресивните теории е на проф.Николай Овчаров, според който въпросният обект е разположен в монументалните скали на Перперек, който упорито е интерпретиран от българския археолог с вероятните му по-късни названия – Перперикон. Хипотезата на Овчаров е яростно опровергавана от водещи траколози като проф.Валерия Фол.[14]

Според проф. Валерия Фол е голяма вероятността, въпросният обект да е разположен в северозападният дял на Родопите, но тъй като Херодот не е конкретен, засега трудно може да се посочи планината в Тракия, където е било разположено светилището. Много от проучените светилища на българска територия подсказват, че могат да са посветени на Дионис. Такива обекти са разкрити на територията на Родопите, Рила и в Пирин. Според проф. Фол, въпросният обект не е самостоен, защото такива големи регионални светилища, в които се почита и Дионис, и Слънце-богът същевременно са извършвани и астрономически наблюдения. Херодот говори за това, което е най-близо до егейския бряг, и то може да е именно това в Рила или някое от светилищата в Западните Родопи. Като вероятно нахождение на въпросният обект, проф. Валерия Фол не изключва като евентуално местонахождение и планината Пангей, която е една от Дионисовите планини, където е пещерата на Дионис, където са извършвани пророчества. Тя подчертава и че вероятно местонахождение на обекта може и да е Стара планина.[15]

Една от последните хипотези за местонахождението на светилището е изказана от проф.Диана Гергова, която няколко сезона проучва обект на връх Острец, (Родопа планина), който представлява монументално светилище посветено на Дионис.[16]

Изображения[редактиране | редактиране на кода]

Оброчна плочка от Мелник

До края на 5 век пр.н.е. като дърво или колона, с маска на брадат мъж, с дълъг хитон и венец от бръшлян или лозови листа и тирс вместо жезъл.

От края на 5 век пр.н.е. и особено от 4 век пр.н.е. – младеж с дълги коси, високи обувки, много често с преметната през рамо сърнешка или пантерова кожа и атрибути: тирс, чаша, бръшлян, лоза, фалос.

Изображения на Дионис се срещат в тракийското изкуство още преди римската епоха: Боровско съкровище (сватба с Ариадна), Панагюрско съкровище (с менадата Ериопа и вакханки) и др. Изобразява се по-често през римско време и то на оброчни плочки – юноша с вдигната край главата ръка, наоколо Пан, сатири, пантера и др. Най-интересният тип на Дионис е изобразен на оброчна плочка от Мелник от 214 г. – конник, наречен в надписа „бог Асдулес“, със спътници под лоза. Релефът на друга плочка изобразява намирането на Ариадна на о. Наксос. По българските земи се срещат и изображения на Дионис и Херакъл на колесница.

Литература[редактиране | редактиране на кода]

  • Г. Михайлов, Траките, С. 1972, с. 222 – 228
  • Енциклопедия на изобразителните изкуства на България, т. 1, С. 1980, с. 248 – 249

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. Hedreen, Guy Michael. Silens in Attic Black-figure Vase-painting: Myth and Performance. University of Michigan Press. 1992. ISBN 9780472102952. page 1
  2. James, Edwin Oliver. The Tree of Life: An Archaeological Study. Brill Publications. 1966. page 234. ISBN|9789004016125
  3. Gately, Iain. Drink. Gotham Books, 2008. ISBN 978-1-592-40464-3. с. 11.
  4. Ferguson, Everett. Backgrounds of Early Christianity. Wm. B. Eerdmans Publishing, 2003. ISBN 9780802822215. (на английски)
  5. Dionysus. // Encyclopedia Britannica. 25 януари 2019. Посетен на 13 март 2019. (на английски)
  6. Thomas McEvilley, The Shape of Ancient Thought, Allsworth press, 2002, pp. 118 – 121. Google Books preview
  7. Reginald Pepys Winnington-Ingram, Sophocles: an interpretation, Cambridge University Press, 1980, p.109 Google Books preview
  8. Zofia H. Archibald, in Gocha R. Tsetskhladze (Ed.) Ancient Greeks west and east, Brill, 1999, p.429 ff.Google Books preview
  9. Sacks, David, Murray, Oswyn, Brody, Lisa R.. Encyclopedia of the Ancient Greek World. Infobase Publishing, 2009-01-01. ISBN 9781438110202. Посетен на 20 April 2013.
  10. Еврипид. Трагедии. Ерго, 2012. ISBN 9789548689359. Нему е дадено право в хороводи да ни увлича, със флейтите да се смее и грижите да приспива, щом дойде гроздова влага на гощавката на боговете, а на пирове бръшляноносни сън на хората да дарява.
  11. Riu, Xavier. Dionysism and Comedy. Rowman and Littlefield, 1999. ISBN 9780847694426. с. 105.
  12. Шаму, Франсоа. Гръцката цивилизация през архаичната и класическата епоха. София, „Български художник“, 1979.
  13. Шаму, Франсоа. Гръцката цивилизация през архаичната и класическата епоха. София, „Български художник“, 1979.
  14. perperikon.bg – ИА ФОКУС – проф. Валерия Фол в интервю за предаването „Легенди за България“ на Радио „Фокус“ от 21 февруари 2016
  15. Проф. Валерия Фол
  16. Интервю с проф.Диана Гергова – 24chasa.bg, публикация от 13 октомври 2010 г.

Вижте също[редактиране | редактиране на кода]