Светослав Минков

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други личности с името Минков.

Светослав Минков
български писател
Svetoslav Minkov, 1936.jpg
През 1936 г.
Роден
Светослав Константинов Минков
Починал
Погребан Централни софийски гробища, София, България

Националност Флаг на България България
Образование Университет за национално и световно стопанство
Професия книговодител, началник на бюро, библиотекар, редактор, коректор, преводач, драгоман
Литература
Жанрове разказ, роман, пътепис, очерк, фейлетон, приказка
Известни творби Дамата с рентгеновите очи
Награди „Нексьо“
Семейство
Баща Константин Минков (1863 – 1918)
Майка Иванка Бенчева (1868 – 1953)
Светослав Минков в Общомедия

Светослав Константинов Минков е български писател и преводач. Наричан е Баща на българската фантастика.

Завършил е „Финансово дело“. Журналист с дългогодишна практика, работи и като коректор, редактор, главен редактор, библиотекар, книговодител, както и в българската легация в Токио. Плодовит писател в редица жанрове, автор на романи, пътеписи, очерци, фейлетони, разкази, приказки, стихове, статии, както и на литературни изследвания.

Сред многобройните му заглавия са сборниците „Синята хризантема“ (първата родна фантастична книга), „Игра на сенките“, „Къщата при последния фенер“, „Автомати“, „Дамата с рентгеновите очи“, романът „Сърцето в картонената кутия“ (в съавторство с Константин Константинов). Член е на литературния кръг „Стрелец“ в периода 1925 – 1927 г.

Превежда Андерсеновите приказки, романите на Густав МайринкГолем“ (1926) и „Белият доминиканец“ (1930), „Хиляда и една нощ“ (1957), „Приказки на Шехеразада“ (1959, 1961, 1963, 1972, 1976) и др.

Член на Съюза на българските писатели. Член на Българската комунистическа партия от 1944 г., наказан с „порицание“ при чистка през 1949 г.[1]

Носител е на международната награда за мир „Нексьо“. Удостоен е със званието Заслужил деятел на културата (1963).

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Светослав Минков в Токио, 1942 – 1943 г. Източник: ДА „Архиви“
Със съпругата си в Токио 14 юни 1942 г. Източник: ДА „Архиви“
Гробът на Минков на Централните софийски гробища

Светослав Минков е роден през 1902 г. в Радомир в семейството на подполковник Константин Минков (1863, Лозенград – 1918) и съпругата му Иванка Бенчева (29.9.1868 – 5.4.1953). Той е последното, 4-то дете на своите родители.

Първородният им син е брат му Асен Минков (1887 – 1913), завършил кавалерийската школа във Виена, поручик, загинал в Междусъюзническата война при Босилеград.

Следва сестра му Теодора (Дора) Минкова, (1889 – ?), завършила гимназия в София и следвала в Търговската академия във Виена, но незавършила заради войните. По-късно се омъжва за писателя Ст. Л. Костов.

След тях е Иван Минков (1893 – 1925), член на военната организация на БКП и участник в подготовката за атентата в църквата „Света Неделя“. Самоубива се при преследване от полицията.

Основно и прогимназиално образование получава в родния си град. Завършва средното си образование във Втора мъжка гимназия в София (1921) с кратко прекъсване, когато е изпратен да учи във военното училище във Вайскирхен (Австрия). Не е призован за военна служба и не участвува във войните, защото е „освободен по §1, буква от Р. Б.“[2] В гимназията негов учител е Божан Ангелов, който забелязва интереса му към литературата, неговия талант и усърдието му и го насърчава със съвети. За интереса на ученика към руската класика свидетелствува Сава Чукалов, който му преподава руски език.

Още като ученик Минков пише стихове, разкази и фейлетони. Сестра му, Теодора (Дора) Минкова, по мъж Ст. Л. Костова, го свързва с изтъкнати писателски среди. Следва „Славянска филология“ в Софийския университет. През 1922 г. Св. Минков и Владимир Полянов основават „Аргус“ – първото в света издателство за фантастична литература[3].

Заминава за Мюнхен, където учи в Търговско-стопанската академия (август 1922 – септември 1923). запознава се в Германия с най-новото в немската и световната литература и живопис, изучава естетиката на модернистично диаболистично литературно направление. След завръщането си продължава образованието си в Свободния университет за политически и стопански науки (днес УНСС), но не го завършва. Издава първите си книги, свързани с естетиката на диаболизма.

Работи като библиотекар (1924 – 1925) в Народната библиотека. Въведен от брат си Иван Минков (офицер, майор и деец на БКП) в т.нар. антифашистко движение, изпълнява куриерски задачи и други партийни поръчения. През април 1925 г. във връзка с Априлските събития е арестуван заедно с други писатели и е задържан 2 месеца в Дирекцията на полицията. По-късно (1926 – 1942) работи като книговодител, началник на бюро, библиотекар и др. в банките Българска централна кооперативна банка и Българска земеделска и кооперативна банка. Същевременно работи и като редактор в разни издания и издателства. Посещава Бразилия и Аржентина като делегат на Международния конгрес на ПЕН-клубовете от август до октомври 1936 г.

През 1941 г. е свидетел в първото дело срещу Никола Вапцаров, посочен от самия обвиняем, вероятно заради познанството на Минков с Бойка Вапцарова, също работила в БЗКБ като служителка, а той като помощник-библиотекар. Главен библиотекар в банката тогава е известният български библиограф Тодор Боров. Минков забавя заминаването си за Япония, за да свидетелства в полза на Вапцаров, като се изказва по художествените достойнства на неговата поезия.

Участва в основаването на Българо-японското дружество за приятелство, а по-късно е служител в българската легация в Токио (май 1942 – ноември 1943) като драгоман (преводач). Освободен е от Министерството на външните работи и изповеданията на 21 март 1944 г.

Посещава Нацистка Германия в състава на писателска делегация по линия на Немския културен институт в България по покана на министъра на пропагандата Йозеф Гьобелс.

Деветосептемврийското въстание от 1944 г. заварва писателя „безработен“. Постъпва веднага в редовете на БРП (к) – комунистическата партия. Работи като коректор във в. „Работническо дело“ (септември 1944 – декември 1945), редактор във в. „Отечествен фронт“ (1946), в сп. „Български воин“ (1952 – 1954), в Българска кинематография, главен редактор (1954 – 1956) и редактор (1956 – 1962) на издателство „Български писател“.

Писателят има страст и възможност да пътува в редица страни на Европа, Азия, Африка и Латинска Америка.

Сътрудничи с разкази, стихове, фейлетони, приказки, пътеписи, статии, реплики и епиграми на редица периодични издания: Българан, Литературен глас, Литературни новини, Мисъл, Развигор, Съвременник, Кормило, ЛИК, Стрелец (Изток), Вестник на жената, сп. Хиперион, сп. Българска мисъл, сп. Златорог и др., а след 9 септември 1944 г. – на в. Работническо дело, в. Литературен фронт, в. Стършел, сп. Септември, сп. Пламък и др.

През 1983 г. с решение на Изпълнителния комитет на Окръжния народен съвет – гр. Перник, Окръжната библиотека получава името „Светослав Минков“, сега Регионална библиотека „Светослав Минков“.

Творчество[редактиране | редактиране на кода]

Учил различни специалности, с разнородни интереси, добил разностранна култура, Минков е сред най-ерудираните български писатели. Неговото творчество не е особено богато като обем, но е богато на идеи.

Първата си белетристична творба, фейлетона „Биномът на Нютон“, Светослав Минков публикува в списание Българан през 1920 г. Следи списание „Везни“ на Гео Милев, с когото се свързва лично. От Мюнхен донася на главния редактор „хулиганските елегии“ на Николай Марангозов. Чете и се сближава с Христо Смирненски и заедно издават „Календар Българан“ за 1922 г.

Ранното му творчество се характеризира с подчертан интерес към страшното, демоничното, призрачното. В неговите разкази смъртта е вездесъща сила, а животът е само „игра на сенките“, както е и заглавието на един от неговите сборници. Героите на тези творби са обитатели на странни хотели, домове, гробища. Чрез „страшните“ места и демоничните опасности писателят се стреми да внуши идеята за преходността на съществуването, за липсата на истински смислени основания в делника. Героите са движени от неосъзнаваните импулси на психиката, техният душевен живот е подвластен на странни желания и видения. До голяма степен те са рожби на предварително изградена авторска теза. Неслучайно интересът към тези герои и сюжети, почерпени главно от чужди автори, бързо секва.

Към края на 1920-те години Минков се преориентира към по-друг вид разкази. Изоставя своите ранни „страшни“ творби, започва да иронизира демоничните герои и сюжети. Показателен за това е разказът „Къщата при последния фенер“, където е развенчан митът за призраците. Погледът на учения е прогонил и последния призрак от този свят.

В сборниците си от този най-продуктивен творчески период писателят се утвърждава като изобразител на един механизиран, лишен от духовност живот. Като символ на този живот Минков най-често използва Америка и американската действителност. Човекът тук е станал послушно оръдие на силите на техниката и научните открития, той не притежава собствената духовна същност. Тази авторова позиция обяснява защо един от сборниците се нарича „Автомати“.

В друга част от разказите си от 1930-те години Минков изследва човешкото всекидневие. Той се интересува от скуката в по-широк план – като невъзможност да се изживее смислено животът. Там следва голямата традиция на европейската литература – темата за така наречения малък човек. Това е обикновеният, неизвестен човек, който е изцяло зависим от прищевките на действителността. Лишен от каквато и да е творческа енергия, той доживява дните си в безсмислени занимания в безсмисления делник.

Със своите творби Минков се утвърждава сред първите значими представители на фантастичното в българската литература.

Произведения[редактиране | редактиране на кода]

  • „Синята хризантема“ (разкази, 1922)
  • „Часовник“ (гротески, 1924)
  • „Огнената птица“ (4 разказа, 1927)
  • „Игра на сенките“ (1928)
  • „Къщата при последния фенер“ (1931)
  • „Автомати“ (невероятни разкази, 1932; 1935; 1947)
  • „Сърцето в картонената кутия. Роман-гротеска в седем невероятни приключения“ (в съавт. с Константин Константинов) (1933; 1939; 1986)
  • „Дамата с рентгеновите очи“ (разкази, 1934; 1945; 1946; 1982)
  • „Чудната касичка“ (по Андерсен; 1934; 1940)
  • „Захарното момиче“ (приказки, 1935)
  • „Мадрид гори. История в телеграми за съпротивата на един град“ (1936; 1945)
  • „Маскираната лисица“ (приказка, 1936, 1957; 1962; 1968; 1984; 1991)
  • „Разкази в таралежова кожа“ (1936, 1947)
  • „Гост“ (разказ, 1938)
  • „Другата Америка. Едно пътуване отвъд екватора“ (1938; 1943; 1946)
  • „Желязната къщичка“ (1941)
  • „Японската литература. Начало, развитие, представители“ (1941)
  • „Маймунска младост“ (разкази, 1942)
  • „Лъв и жаба“ (1943)
  • „Лунатин“ (хумористични разкази, 1945)
  • „Избрани произведения“ (1947)
  • „Колет от Америка“ (разкази и фейлетони, 1950)
  • „Империя на глада“ (1952; 1956)
  • „Месечно“ (1954)
  • „Отвъд океана“ (разкази и очерци, 1954)
  • „Избрани произведения“ (1955)
  • „Цар Безсънко“ (приказки, 1956; 1972; 1973)
  • „Призракът от Кандари“ (разкази, 1959)
  • „Бракоразводно сражение“ (разкази, I960)
  • „Избрани произведения в 2 т.“ (1962)
  • „Патент САС“ (4 разказа, 1963)
  • „Как гарджето стана певец“ (приказка, 1965)
  • „Снежният човек и врабчето“ (1965)
  • „Паноптикум „Лайхенвалд“ (разкази, 1966)
  • „Избрани разкази“ (1967)
  • „Джуджето Тинтирин“ (приказка, 1968)
  • „Приказки“ (1971; 1977)
  • „Алхимия на любовта“ (избрани разкази, 1972)
  • „Съчинения в 2 т.“ (1972)
  • „Разкази, пътеписи“ (1976)

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. Румяна Пенчева. Минало незабравимо (Из предстоящата книга с работно заглавие „Познатото и непознато за Св. Минков“). сп. „Литературен свят“, бр. 4, декември 2008.
  2. Христо Йорданов. Светослав Минков (кратки биографични данни) – послеслов към Светослав Минков. Съчинения в два тома. Том втори, Пътеписи. Очерци. Приказки. Приказки на Шехеразада. Издателство „Български писател“, София, 1982.
  3. Йово Колев. Купиха архива на писателя Светослав Минков онлайн за 3 лв., LifeBites.bg, 16 май 2016.

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]