Хиляда и една нощ

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Хиляда и една нощ
أَلْفُ لَيْلَةٍ وَلَيْلَةٌ
Sughrat.jpg
ръкопис от 13-ти век, намиращ се днес в Турция
Първо издание Средновековието г.
Оригинален език арабски
Вид сборник от народни приказки

Преводач Светослав Минков
Хиляда и една нощ в Общомедия

„Приказки от хиляда и една нощ“ (на арабски: كتاب ألف ليلة وليلة‎; на персийски: هزار و یک شب‎), известни също като „Приказки на Шехерезада“, е сборник от народни приказки от Близкия изток и Южна Азия, съставен на арабски език през Златния век на исляма.

В съвременния си вид сборникът се формира в продължение на много столетия с приноса на множество автори, преводачи и учени от Зпадна, Централна и Южна Азия, както и Северна Африка, а корените на самите приказки могат да бъдат проследени до древната и средновековна арабска, персийска, индийска, египетска и месопотамска литература и фолклор. Много от тях се появяват като народни приказки по времето на Халифата, докато други, най-вече рамковият разказ, вероятно са заимствани от персийския сборник „Хиляда приказки“ (هزار افسان), който от своя страна включва индийски елементи.[1] Въпреки че най-старият запазен арабски ръкопис на „Хиляда и една нощ“ е от 14 век, учените обикновено отнасят появата на сборника към 9 век.

Общото за всички варианти и издания на „Хиляда и една нощ“ е първоначалният рамков разказ за владетеля Шахриар и неговата съпруга Шехерезада, принудена да разказва всяка нощ нови и нови приказки. Общият брой на нощите и приказките в различните варианти на сборника е от няколкостотин до повече от хиляда. Някои от най-известните приказки от „Хиляда и една нощ“, като „Аладин и вълшебната лампа“, „Али Баба и четиридесетте разбойника“ и „Пътешествията на Синдбад Мореплавателя“, въпреки че вероятно са автентични близкоизточни народни приказки, не са част от оригиналните арабските версии на сборника, а са добавени по-късно в него от Антоан Галан, след като ги чува от сирийката Хана Диаб при посещението ѝ в Париж[2].

На български са превеждани от Светослав Минков като „Хиляда и една нощ“ (1957) и „Приказки на Шехеразада“ (1959, 1961, 1963, 1972, 1976 години).

Съдържание[редактиране | редактиране на кода]

„Султанът прощава на Шехерезада“, илюстрация към европейско издание на „Хиляда и една нощ“ от 19 век

В „Хиляда и една нощ“ основната история е разказът за султан Шахриар, управляващ в Индия и Китай, който е шокиран, като научава, че жената на брат му му изневерява. Огорчен от изневярата и на собствената си любима жена, той заповядва да я убият. Решава, че всички жени са лукави и измамни. За да се предпази от нов позор, в горчивината и скръбта си, той се жени всяка вечер за нова девица, а на следващата сутрин я убива, преди да е успяла да му изневери. В един момент девиците в царството свършват. Шехеразада, дъщерята на неговия мъдър везир, решава да се ожени за него, за да спре кървавата традиция. Всяка нощ тя разказва по една приказка на царя и я оставя недовършена, за да може Шахриар, любопитен да чуе историята до края, да остави жива младата си жена. Това продължава 1001 нощи, откъдето и заглавието.

Историите започват от тази приказка. Приказките варират значително: те включват исторически приказки, любовни истории, трагедии, комедии, поеми, бурлески и различни форми на еротика. Магьосници и легендарни места често се смесват с реални хора и реални места, не винаги рационално. Често срещаните протагонисти включват историческия Абасид халиф Харун ал-Рашид, неговия Велик везир, Джафар ибн Яхя и известния поет Абу Нувас, въпреки че тези фигури са живели около 200 години след падането на Сасанидската империя, в която е поставена приказката за Шехерезада. Понякога герой в приказката на Шехерезада започва да разказва на други герои своя собствена история и тази история може да има друга, разказана в нея, което води до богато наслоена повествователна текстура.

Някои издания съдържат само няколкостотин приказки, докато други включват 1001 или повече приказки и „нощи“. Версиите се различават, поне в детайлите що се отнася до края (в някои Шехерезада моли за помилване, в някои султанът вижда децата им и решава да не екзекутира жена си, в някои други се случват неща, които карат султанът да се разсейват), но всички те завършва с това, че султанът опрощава жена си и пощадява живота ѝ. Приказките на Шехерезада могат да бъдат включени в 3 основни групи, които условно могат да бъдат наречени героични, приключенски и мошенически истории.

Героични приказки[редактиране | редактиране на кода]

Към групата на героичните приказки се отнасят фантастичните повести, вероятно съставляващи най-древното ядро на „1001 нощи“, а също и дълги рицарски романи с епически характер. Стилът на тези повести е тържествен и малко мрачен. В някои от тях присъства дидактическата тенденция. В литературно отношение героичните истории са по-внимателно обработени от другите. В същото време, поетични вложки - в по-голямата си част цитати от класически арабски поети, изобилстват. Главни действащи лица обикновено са царете и техните благородници. Към тях спадат „Приказка за един цар, неговия син, седемте везири и неволницата“, „Приказка за Синдбад Мореплавателя“, „Бадр Басим и Джаухар“, „Приказката за крал Омар ибн-ан-Нуман“, „Приказка на Абул Хасан ад-Даррадж за Абу Джаафар прокажения“ и други.

Приключенски приказки[редактиране | редактиране на кода]

Харун ал Рашид

Други настроения възникват в „приключенските“ романи, вероятно родени в средите на търговците и мореплавателите. Царете и султаните се появяват в тях не като същества от по-висок ранг, а като най-обикновени хора, любим владетел е Харун ал Рашид, който управлява в периода 786 – 809 г., което е значително по-рано от появяването на окончателната форма на приказките на Шехерезада. Поради това споменаването на халифа и неговата столица Багдад не могат да служат за основа при датирането на „1001 нощи“. Истинският Харун ал Рашид много малко прилича на доброжелателния и щедър монарх от „1001 нощи“, а приказките, в които той участва, съдейки по техния език, стил, и битови подробности, могат да възникнат само в Египет. По съдържанието си, повечето от „приключенските“ приказки са типични градски басни, фаблио. Това са най-често любовни истории, герои на които са богати търговци, почти винаги обречени да бъдат пасивни изпълнители на лукавите планове на техните любовници. Последният в приказките от този тип, обикновено играе водеща роля – особеност, която рязко отличава „приключенските“ приказки от „героичните“. Типични за тази група приказки са: „Повест за Абу ал Хасан от Оман“, „Абу ал Хасан Хорасанец“, „Нима и Нуби“, „Аладин и вълшебната лампа“.

Приказката за „Аладин и вълшебната лампа“ е публикувана в поредицата „Библиотека на световната литература“. Научните дискусии за произхода на тази популярна приказка продължават и до днес, тъй като тя, подобно на историите за пътуванията на Синдбад, не присъства нито в арабските ръкописи на сборника, нито в изданията на сборника на арабски. Това показва, че приказката за вълшебната лампа първоначално не е ььвключена в оригиналната версия на „Хиляда и една нощ“[3]. Нещо повече, за първи път е публикувана в изданието на Галан, а филологическият анализ на текста му показва съмнителна причастност към арабската традиция, когато изследователите от 19 век проследяват устойчиви паралели с приказките на Европа.

Истории за мошеници[редактиране | редактиране на кода]

Илюстрация на Али Баба – Максфийлд Периш (1909).

Историите за дребни мошеници рисуват живота на градските бедняци правдиво. Героите им са обикновено ловки мошеници – както мъже, така и жени – така например безсмъртните в арабската приказна литература Али Зейбак и Далила Хитруша. В тези приказки няма и следа от уважение към висшето съсловие, дори тъкмо обратното – тези приказки се отнасят с насмешка не само към представителите на властта, но също така и към духовните лица. Езикът им е близък до разговорния. Части от стихотворения, непонятни за неизкушените от литературата читатели, почти няма. Героите в тези приказки се отличават с мъжество и предприемчивост и са в поразителен контраст с изнежените от живот в харемите и безделието герои от приключенските приказки.

Към тях се отнасят прекрасната история за Матуф-обущаря и приказката за Халифа-рибаря, които по принцип стоят на границат между приключенски и мошенически тип. Отделно в "1001 нощи" са приказните цикли: „Пътешествията на Синбад“, „Сайф-ал-Мулук“ и „Седемте везири“. Тези разкази са влезли в сборника вероятно по други пътища и са включени в него по-късно. „Али Баба и четиридесетте разбойници“ също може да се отнесе към този тип приказки. Някои считат че е добавена по-късно, вероятно разказана на Галан от маронитски разказвач в Халеб. Други обаче считат че е част от оригиналния арабски сборник.

Приблизително до 18 век, приказките на Халима (заедно с еротичните книги) са считани от църквата за вредни за добрите нрави и вярата. В Европа за първи път цикъла получава известност благодарение на непълния превод на французина Антоан Галан (издаден през 1704 – 1717 г.).

История[редактиране | редактиране на кода]

Влияния[редактиране | редактиране на кода]

Илюстрация към персийски превод на „Панчатантра“ в ръкопис от 1429 г.

Въпросът за възникването и развитието на „Хиляда и една нощ” не е напълно изяснен и до днес. Опитите за търсене на прародината на тази колекция в Индия, направени от нейните първи изследователи, не получава достатъчно потвърждение. Произходът на приказките от „Хиляда и една нощ“ може да бъде проследен в арабския, египетския, персийския, индийския и еврейския фолклор.[4][5] Тези разкази вероятно съществуват дълго преди да бъдат събрани и обединени в един сборник. Той се оформя дълго време от множество преписвачи, разказвачи на приказки и учени и през 15 век се доближава до днешния си вид, като в него се разграничават ясно три отделни пласта:[4]

  1. Персийски приказки, повлияни от индийския фолклор и адаптирани на арабски през 10 век
  2. Разкази, записани в Багдад през 10 век
  3. Средновековен египетски фолклор

Индийските елементи включват няколко разказа за животни, в които личи влиянието на древните санскритски басни и най-вече на „Панчатантра“ и „Ветала Панчавимсати“.[6] „Приказка за бика и магарето“ и „Приказка за търговеца и неговата жена“ са част от рамковия разказ, както на „Хиляда и една нощ“, така и на „Джатаки“, сборник от 547 будистки нравоучителни истории.[7]

Влиянието на багдадския фолклор се проявява в приказките за абасидските халифи, а това на египетския – в приказки като „Маруф Обущаря“. В някои разкази се откриват и по-ранни влияния – от предислямския период на Арабския полуостров („Ирам със стълбовете“) или дори мотиви от месопотамския „Епос за Гилгамеш“. Първите писмени сведения за арабската колекция от приказки, наречена "Хиляда нощи" или "Хиляда и една нощ", се споменават в произведенията на багдадски писатели от 10 век. Тези автори пишат за сборника като отдавна и добре познато произведение.[8] Някои изследователи отбелязват също възможни древногръцки влияния.[9]

Има основателна причина да се предположи, че първите редактори на текста на приказките са били професионални разказвачи, които взаимстват своя материал директно от устни източници. Приказките са записвани под диктовка на разказвачи от книжари, които се опитват да задоволят търсенето на ръкописите на „Хиляда и една нощ“. Сборникът не е дело на един автор. Части от този удивителен сборник са събирани, обработвани и редактирани в продължение на много векове и едва през 16-17 век кодът най-накрая се оформя във вида, в който е известен на съвременния читател.[10] Това не е просто колекция от арабски приказки. Много народи на Изтока участват в създаването, въпреки че окончателния си вид придобива на арабски език и твърдо влиза в историята на арабската народна литература.[11]

Арабски печатни издания[редактиране | редактиране на кода]

Арабски ръкопис с вариант на „Хиляда и една нощ“, датиран към 14 век

Първото печатно арабско издание на „Хиляда и една нощ“ е публикувано през 1775 г. То съдържа египетска версия на „Нощите“, известна като „ZER“ (Египетска версия на Зотенберг) и 200 приказки. Не е оцеляло копие от това издание, но то е в основата на издание от 1835 г. на Булак, публикувано от египетското правителство. След това „Нощите“ са отпечатани на арабски в два тома в Калкута от Британската източноиндийска компания през 1814–1818 г. Всеки том съдържаше по сто приказки.

Скоро след това пруският учен Кристиан Максимилиан Хабихт си сътрудничи с тунизиеца Мордекай ибн ал-Наджар, за да създаде издание, съдържащо 1001 нощи както в оригиналния арабски вариант, така и в немски превод, първоначално в поредица от осем тома, публикувани във Вроцлав през 1825–1838 г. Следват още четири тома през 1842–1843 г. Тези две издания повлияват на следващото издание, четиритомно издание, също от Калкута. Твърди се, че се основава на по-стар египетски ръкопис (който никога не е открит).

Скорошно издание, което се връща към сирийската редакция, е издание, базирано на сирийския ръкопис от четиринадесети или петнадесети век в Националната библиотека, първоначално използван от Галанд.[12] Това издание, известно като Лайденския текст, е съставено на арабски от Мухсин Махди (1984–1994). Махди твърди, че тази версия е най-ранната съществуваща (възглед, който е широко приет днес) и че тя отразява най-точно „окончателния“ съгласуван текст, предшественик на всички останали, за които той вярва, че са съществували през периода на мамелюците (възглед, който остава спорен). Все пак дори учени, които отричат ​​изключителния статут на тази версия на „единствените истински арабски нощи“, я признават за най-добрия източник за оригиналния стил и езикова форма на средновековната творба.

През 1997 г. се появява още едно арабско издание, съдържащо разкази от Арабските нощи, преписани от ръкопис от седемнадесети век на египетския диалект на арабски.

Западни варианти[редактиране | редактиране на кода]

Съвременни издания[редактиране | редактиране на кода]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Marzolph. Encyclopaedia of Islam Arabian Nights. Т. I. Leiden, Brill, 2007.
  2. John Payne, Alaeddin and the Enchanted Lamp and Other Stories, (London 1901) Text of "Alaeddin and the enchanted lamp"
  3. Marzolph U., Leeuwen R. van, Hassan W. The Arabian Nights Encyclopedia : в 2 т. / by Ulrich Marzolph and Richard van Leeuwen; with the collaboration of Hassan Wassouf. — Santa Barbara • Denver • Oxford : ABC • Clio, 2004. — xxvi, 921 p. — ISBN 1-85109-640-X.
  4. а б Zipes, Jack David (ed.). The Arabian Nights: The Marvels and Wonders of the Thousand and One Nights. Signet Classic, 1991. ISBN 978-0451525420. с. 585.
  5. Gottheil, Richard и др. Arabian Nights. // Jewish Encyclopedia. JewishEncyclopedia.com, 2002. Посетен на 14 септември 2010.
  6. Burton, Richard F. Vikram and the Vampire Or Tales of Hindu Devilry. Adamant Media Corporation, 2002. с. xi.
  7. Irwin, Robert. The Arabian Nights: A Companion. Tauris Parke Paperbacks, 2003. ISBN 1860649831. с. 65.
  8. Салье М. А. Послесловие, Книга тысячи и одной ночи
  9. Pinault, David. Story-Telling Techniques in the Arabian Nights. Brill Publishers, 1992. ISBN 9004095306. с. 5.
  10. Фильштинский И. М. Проза: Арабская литература XIII—XVI вв. Тысяча и одна ночь История всемирной литературы. АН СССР; Институт мировой лит. им. А. М. Горького. М : Наука, 1985
  11. Фильштинский И. М. Бессмертное творение многих народов и поколений : вступит. ст Избранные сказки, рассказы и повести из Тысячи и одной ночи»: Царевич Камар аз-Заман и царевна Будур: Правда
  12. Les Mille et une nuits. // Посетен на 29 September 2020.

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

CC BY-SA icon.svg Heckert GNU white.png Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата „Тысяча и одна ночь“ в Уикипедия на руски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите. ​

ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.​