Абасидски халифат

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Абасидски халифат
الخلافة العباسية الإسلامية
— Империя —
750 – 1258
Знаме
Знаме
      
Tериториално разширение на Абасидите, средата на IX век
Tериториално разширение на Абасидите, средата на IX век
Континент Азия
Столица Багдад
Eзици
Официални арабски
Религия Сунитски ислям
Форма на управление Теокрация
Династия Абасиди
История Средновековие
Таласка битка 751
Площ
10 000 000 km2
Население
Преброяване 50 000 000
Валута динар
Предшественик
Умаяди Умаяди
Наследник
Фатимиди Фатимиди
Монголска империя Монголска империя
Днес част от
Абасидски халифат в Общомедия

Абасидският халифат (на арабски: الخلافة العباسية الإسلامية ), наричан и Багдадски халифат, е историческа държава в Близкия изток, съществувала от средата на VIII до средата на XIII век. Тя е оглавявана от династията на Абасидите, установила третия ислямски халифат след Праведния халифат и Омаядския халифат.

Абасидите произхождат от чичото на ислямския пророк Мохамед Абас ибн Абд ал-Муталиб и утвърждават властта си след 750 година, като свалят Умаядите и ги прогонват в Ал-Андалус. Те управляват от своята столица Багдад, превърнала се в един от основните центрове на тогавашния свят. От средата на X век властта им постепенно отслабва за сметка на засилването на местни династии, като Аглабидите и Фатимидите, както и на нашествието на тюркските народи и засилването на влиянието на наемните войски мамелюци.

След превземането на Багдад от монголците през 1258 година Абасидите не успяват да си върнат властта и през 1261 година оцелелите им потомци се установяват в Кайро, столица на Мамелюкският султанат. Продължават да изпълняват ролята на халифи – религиозни водачи на мюсюлманите по света – но играят само церемониална роля. През 1519 година с превземането на Египет от османските турци тази титла им е отнета и преминава към султаните на Османската империя.

История[редактиране | редактиране на кода]

Установяване на Абасидския халифат[редактиране | редактиране на кода]

Абасидските халифи официално защитават правата си със своя произход от Абас ибн Абд ал-Муталиб (566 – 652), един от по-младите чичовци на пророка Мохамед. Те се смятат за законни наследници на Пророка, за разлика от Умаядите, които произлизат от клан в племето курейши, но различен от този на Мохамед.

При управлението на халифа Омар II Мохамед ибн Али, правнук на Абас ибн Абд ал-Муталиб, оглавява движение, поставящо си за цел връщането на властта на рода на Мохамед. Той подлага на критика нравствеността на умаядските халифи, както и ефективността на тяхното управление. Сред неговите поддръжници са както арабски заселници в Иран и Централна Азия, така и много мауали, мюсюлмани от неарабски произход,[1] смятани за низша класа в държавата на Умаядите. Първоначално Абасидите се ползват и с подкрепата на някои шиитски групи, които също се борят срещу властта на Умаядите.

При управлението на Маруан II опозиционното движение прераства във въоръжено въстание, оглавено от Ибрахим, син на Мохамед ибн Али. Базиран в Хорасан, той постига известни успехи, но през 747 година е заловен и умира в затвора. Бунтът е оглавен от неговия брат Абул Абас ас-Сафах, който през 750 година разгромява Умаядите в битката при Заб и е обявен за халиф.

Веднага след победата си в Ирак Ас-Сафах изпраща свои войски в Северна Африка, както и в Централна Азия, където абасидските сили спират настъплението на китайската империя Тан в битката при Талас. В сражението са пленени много китайци, сред които и занаятчии, построили в Багдад първата регистрирана в историческите извори фабрика за хартия. Това техническо нововъведение поставя началото на период на интелектуално възраждане в ислямския свят.

Халифът Ас-Сафах умира през 754 година и наследен от своя брат Ал-Мансур. През 762 година той премества столицата на империята от Харан в Багдад на река Тигър, където Абасидският халифат достига най-големия си блясък. Новата столица е разположена в по-голяма близост до Иран, където са концентрирани много от поддръжниците на династията. Създадена е нова позиция, везир, с цел да делегира централната власт и е увеличена властта на местните емири. Халифите при Абасидите имат по-скоро церемониална роля отколкото при Умаядите, като везирите започват да оказват голямо влияние и ролята на предишната арабска аристокрация е заменена от персийска бюрокрация.

Абасидите разчитат главно на подкрепата на персите при свалянето на Умаядите от власт, които са обезвластени, но не и унищожени. Ал-Мансур приветства не-арабски мюсюлмани в своя дворец. Докато това помага за интеграцията на арабската и персийската култура, това отчуждава много от арабските им поддръжници, най-вече Хорасанските араби, които са ги подкрепили в битките срещу Умаядите.

Тези пукнатини в подкрепата им водят до незабавни проблеми. Единственият оцелял член на Умаядската династия успява да достигне до Испания където се провъзгласява за независим емир (Абт ал-Рахман I, 756 г.). През 929 г. Абд ал-Рахман III приема титлата халиф, основавайки Ал-Андалус от Кордоба като противник на Багдад за легитимната столица на Ислямската империя.

През 756 г. абасидския халиф ал-Амсур изпраща 4 000 арабски наемници да помогнат на китайската династия Тан в битката с Ан Лушан. След края на войната те остават в Китай. Арабският халиф Харун ал-Рашид създава съюз с Китай. Няколко посолства на абасидските халифи в Китай са записани в аналите на Т'анг; най-важните от които са тези на Ас-Сафах, основателя на новата династия, това на ал-Мансур, строителя на Багдад и това на Харун ал-Рашид, известен в днешни дни от „Приказки от хиляда и една нощ“ Абасидите или „черните флагове“, както често са наричани, са познати в китайската история като „Черно-облечените араби“.

Упадък на централната власт[редактиране | редактиране на кода]

През втората половина на VIII век управлението на Абасидите се изправя пред политически предизвикателства, причинени от специфичната география на империята и ограничените комуникации. Местните управители, които действат по-правило предимно независимо, започват да упражняват все по-голяма автономия, като използват нарастващата си сила, за да предадат постовете си по наследство. В отговор централната власт извършва редица административни промени, за да запази контрола над по-отдалечените провинции.[2] Първи се откъсват отдалечените територии в Андалус, където потомците на Омаядите се провъзгласяват за емири. В Сирия и Мала Азия продължават военните действия срещу Византийската империя, макар и минимални през този период.

В същото време, Абасидите се изправят и пред предизвикателства близо до централната власт. Халиф Харун ал-Рашид (786 – 809) се разправя с Бармакидите, персийски род, дотогава съюзник, който е добил значителна власт в рамките на администрацията на държавата.[3].

Упадъкът се засилва при наследниците на Харун ал-Рашид, макар властването на сина му Мамун (813 – 833 г.) да се счита за част от периода на военно и политическо могъщество. През 820 г. Саманидите започват да упражняват независима власт в Трансоксиана и Хорасан, както и шиитската династия на Хамнанидите в Северна Сирия. Те са последвани от Тахиридите и Сафаридите в Иран. Към началото на X век, Абасидите почти изгубват контрол над Ирак за сметка на различни емири и халиф Ал-Ради е принуден да признае властта им, чрез създаването на титлата „Принц на принцовете“ (amir al-umara). Малко след това, персийският род Буиди, по произход от Дайлам, навлиза във властта и поема контрола над администрацията в Багдад. Според историята на Ибн Мискавех, те започват раздаването на икти (вид феодално владение) на поддръжниците си. Извън Ирак, всички автономни провинции бавно се превръщат в де факто държави с наследствен владетел, собствени армии и приходи, и сюзеренитетът на халифите се запазва само номинално, което се отразява на приносите към хазната. Типичен пример за такава провинция е Синд, в която емирите от рода Соомро придобиват контрол и управляват цялата провинция от столицата ѝ Мансура.[4] Подобно на тях Махмуд Газневи превръща провинциалния град Газни в процъфтяващ център на обширна империя, включваща днешен Афганистан, по-голямата част от съвременен Иран и части от Пакистан и Северна Индия. Той първи приема титлата султан, в противовес на емир, която се използва в по-общ смисъл, отбелязвайки по този начин независимостта на Газневидската държава от халифата. След това и други части от Абасидската империя започват да се провъзгласяват за независими и след X век някои се провъзгласяват за халифати, например Ал-Андалус и Египет. В Кайро исмаилската династия на Фатимидите оспорва на Абасидите дори титулярната роля в ислямската умма. Те изпращат подкрепа на шиитските квартали на Багдад (като Карх), макар че Багдад е градът, най-тясно свързанос халифата, дори и по време на Буидската и селджукската епохи. Белите знамена на Фатимидите контрастират с черните на Абасидите, а предизвикателството им към централната власт завършва едва с упадъка им през 12 век.

Въпреки силата на Буидските емири, Абасидите запазват висшата си церемониална роля в Багдад, както е описано от Хилал Ал Саби, и запазват влияние върху града, както и върху религиозния живот на халифата. Когато мощта на Буидите отслабва след смъртта на Баха ал-Даула, халифатът в известна степен се възстановява. Със залеза на Буидската династия се създава вакуум, който в крайна сметка е запълнен от династията на селджуките. Когато емирът и бивш роб Басасири развява шиитското знаме на Фатимидите в Багдад през 1058 г., халиф Ал-Хаим не е в състояние да го победи без външна помощ. Отново Абасидите са принудени да се справят с превъзхождаща ги военна сила. Селджукският султан Тогрул I помага на сунитите като превзема Багдад, но установява своя династия. Наследилите го султани Алп Арслан и Маликаш, както и техния везир Низам ал-Мулк пребивават в Персия, но запазват властта си над Абасидите в Багдад.

Когато властта на селджуките започва да отслабва през XII век, Абасидите правят опити за постигане на по-голяма независимост. Халиф Ал-Мустаршид е първият владетел от династията, успял отново да изгради армия, способна да отговори на селджукското предизвикателство в битка, но все пак е победен през 1135 г. и убит. Халиф Ал-Мугтафи е първият, успял да си възвърне пълната военна независимост на халифата, с помощта на своя везир Ибн Хубайра. След близо 250 години на подчинение на чужди династии, той успешно защитава Багдад срещу селджуките при обсадата на Багдад през 1157 г. По времето на Ал Насир, халифатът е на власт в целия Ирак, базиран на голяма част от суфитските организации, които оглавява самият халиф.

По-късно, някои военачалници и родове придобиват голяма политическа власт и халифите стават по-скоро предводители само на религиозната дейност.

Последният халиф Ал-Мустазим (1242 – 1258) е убит от монголците, които по това време превземат Багдад. Монголският хан Хулагу влиза в града на 10 февруари 1258 г. В съответствие с монголската забрана за проливане на царска кръв, по заповед на Хулагу, Ал-Мустазим е увит в килим и стъпкан до смърт от коне на 20 февруари. Семейството на халифа също е избито, с изключение на най-младия му син, който е изпратен в Монголия, и една дъщеря, която е превърната в робиня в харема на монголския хан.

Абасидите в Египет[редактиране | редактиране на кода]

Член на династията успява да избяга в Египет, където под контрола на мамелюците започва да управлява. Този последен клон на династията се задържа на власт до 1517 г., когато османските турци превземат Египет и Сирия. Династията завършва с Ал-Мутавакил III, който е взет като затворник от Селим I в Цариград, където изпълнява церемониални функции до смъртта си през 1543 г.

Държавно устройство[редактиране | редактиране на кода]

Установена е трайно и структурата на държавата. На върха ѝ стои халифът, върховен духовен и светски владетел и собственик на цялата земя на халифата[5]:173. Той управлява с помощта на везири, като службата заемат предимно перси, приели исляма. Военната сила на халифата е армията, набрана от наемници. Начело на съдопроизводството, основано на шариата, стои кадия.

Доказано е, че абасидските халифи оформят администрацията си като тази на Сасанидите.[6] Синът на Харун ал-Рашид, Ал-Мамун (чиято майка е персийка), дори е цитиран да казва[7]:

Персите са управлявали в продължение на хиляди години и не са се нуждаели от нас, арабите, дори и за ден. Ние ги управляваме век или два и не можем да се справим без тях дори и за час

Култура[редактиране | редактиране на кода]

Халифатът при Харун ар-Рашид (786809)

Ислямският златен век започва към средата на 8 век със създаването на Абасидския халифат и преместването на столицата от Дамаск в Багдад. Абасидите са повлияни от заповедите на Корана и Хадис като „мастилото на учения е по-свещено от кръвта на мъченик“ подчертаващо ценността на знанието. През този период ислямският свят става интелектуален център за наука, философия, медицина и образование, като Абасидите защитават каузата на знанието и основават „Дом на мъдростта“ в Багдад, където и мюсюлмански и не-мюсюлмански учени превеждат и събират всичката информация известна на света на арабски. Много класически творби на Античността, които иначе биха били изгубени, са преведени на арабски и персийски и впоследствие на турски, иврит и латински. През този период мюсюлманският свят е като котел на култури, които събира, синтезира и значително напредва знанията получени от древноримската, китайската, индийската, персийската, египетската, северно африканската, гръцката и византийската цивилизация.

Наука[редактиране | редактиране на кода]

Управленията на Харун ал-Рашид (786 – 809) и неговите наследници насърчават епоха на големите интелектуални постижения. До голяма степен това е резултат от схизматичните сили, които подкопават омаядската власт, която се основава на твърдението за превъзходството на арабската култура като част от претенциите си за легитимност, и на абасидското толериране на неарабските мюсюлмани.

Редица средновековни мислители и учени, живеещи по време на ислямското управление, изиграват значителна роля при предаването на ислямската наука на християнския Запад. Например, те допринасят за запознаването на християнска Европа с учението на Аристотел. Освен това, през този период е преоткрита голяма част от александрийските математически, геометрични и астрономически знания, като тази на Евклид и Клавдий Птолемей. Тези преоткрити математически знания, по-късно са развити от други ислямски учени, особено в трудовете на персийските учени Ал-Бируни и Абу Насър Мансур.

По това време персийският учен Мохамед ал-Хорезми значително развива алгебрата в забележителния си труд Кратка книга за смятането с приведение и двустранно отнемане (на арабски: الكتاب المختصر في حساب الجبر والمقابلة), от който произлиза и самия термин алгебра. Поради това, той е считан от някои за „бащата на алгебрата“,[8], макар че това прозвище е приписвано и на гръцкия математик Диофант. Термините алгоризъм и алгоритъм също произлизат от името на Ал-Хорезми, който има и значителна роля за популяризирането на арабските цифри и индийско-арабската цифрова система извън границите на Индийския субконтинент.

Ибн ал-Хайтам (Алхацен) разработва основата на научния метод в своята Книга за оптиката (1021 г.). Особено важно е емпиричното доказателство за теорията за навлизане на светлината (която се състои в това, че светлинните лъчи се възприемат от очите, а не са излъчвани от тях). За развитието на научните методи, Ибн ал-Хайтам е наричан „първият учен“.[9]

Медицината напредва особено много по време на управлението на Абасидите. През 9 век, в Багдад има над 800 лекаря и се извършват големи открития в естеството на анатомията и болестите. По това време е направено ясно разграничение между дребна и едра шарка. Известният персийски учен Ибн Сина (известен на Запад като Авицена), публикува трактати и изследвания, обобщаващи огромното количество натрупани знания, и оказва голямо влияние чрез енциклопедиите си Канон на медицината и Книга на лечението. Неговите трудове, както и тези на много други, пряко повлияват научните изследвания на европейските учени по време на Ренесанса.

Астрономията е развита от Ал-Батани, който подобрява точността на измерване на прецесията на земната ос. Корекциите, направени в геоцентричния модел от Насир ал-Дин ал-Туси, Муаяд ал-Урди и Ибн ал-Шатир, по-късно са включени в Коперниковия хелиоцентричен модел.[10] Астролабията, първоначално разработена от гърците, е доразвита от ислямските астрономи и инженери, и впоследствие разпространена в средновековна Европа.

Мюсюлманските алхимици също повлияват средновековната европейска алхимия, особено благодарение на Джабир ибн Хайян (Джебер). Голям брой химични процеси (като дестилацията) са разработени в мюсюлманския свят и след това разпространени и в Европа.

Литература[редактиране | редактиране на кода]

„Али Баба“ от Максфилд Периш.

Най-известното художествено произведение на ислямската литература е „Хиляда и една нощ“. Оригиналната концепция произлиза от доислямските ирански (персийски) първообрази с използването на индийски елементи. Сборникът с приказки също така включва истории от народите в Близкия изток и Северна Африка. Епосът е започнат през 10 век и придобива окончателната си форма през 14 век, като броя и вида на приказките се променя през годините в различните ръкописи.[11] Оказва голямо влияние на Запад след като за пръв път е преведен през 18 век от Антоан Галан.[12] През годините са написани много подобия на епоса, особено във Франция.[13] Различни герои от тази творба се превръщат в икони в западната култура – такива като Аладин, Синдбад и Али Баба.

Известен пример за персийската романтична поезия е поемата „Лейла и Маджнун“, датираща от омаядската ера от 7 век – трагична история за неумиращата любов, която много прилича на по-късната „Ромео и Жулиета“.

По време на Абасидите, арабската поезия достига своя Златен век, особено преди упадъка на централната власт. Писатели като Абу Тамам и Абу Нувас са тясно свързани с халифския двор в Багдад от началото на 9 век, а други като Ал-Мутанаби получават покровителство от местните велможи.

Философия[редактиране | редактиране на кода]

Едно от основните определения на „ислямската философия“ е „философският стил произведен в рамките на ислямската култура“. Ислямската философия, според тази дефиниция нито е задължително да се занимава с религиозните въпроси, нито е създавана само от мюсюлмани. Техните трудове на Аристотел са ключова стъпка в предаването на знанията на древните гърци до ислямския свят и запада. Те често поправят философа, насърчавайки оживен дебат в духа на иджитихад. Те също пишат влиятелни философски трудове и тяхното мислене е включено в християнската философия през Средновековието, по-специално при Тома Аквински.

Трима мислители, ал-Кинди, ал-Фараби и Авицена, комбинират Аристотелизма и Неоплатонизма с други идеи, въведени от исляма. Други влиятелни мюсюлмански философи в халифатите са ал-Джаних и Ибн ал-Хайтам.

Технология[редактиране | редактиране на кода]

Монета от епохата на Абасидите, Багдад, Ирак, 1244 г.

В областта на технологиите, мюсюлманския свят възприема производството на хартия от Китай.[14] Познанието за барута също идва от Китай, като в ислямските страни за първи път се разработват формулите за чист калиев нитрат и експлозивния ефект на барута.[15][16]

Направени са редица подобрения в напояването и селското стопанство, чрез използването на нови технологии като вятърната мелница. Култури като бадем и цитрусови плодове се разпространяват в Европа през Ал-Андалус, а европейците постепенно възприемат и отглеждането на захар. Арабските търговци доминират търговията в Индийския океан до идването на португалците през 16 век. Важен център на тази търговия е държавата Ормуз. По това време съществува и широка мрежа от търговски пътища в Средиземно море, по които мюсюлманските страни търгуват помежду си и с европейски държави като Венеция, Генуа и Каталония.

Мюсюлманските инженери и учени въвеждат редица нови приложения на водната енергия и полагат началото на употребата на енергията на приливите, вятърната енергия и нефтопродуктите (по-специално чрез дестилацията им в керосин). Индустриалната употреба на воденицата датира от 7 век. По време на кръстоносните походи, във всяка провинция в мюсюлманския свят има функциониращи мелници, от Ал-Андалус и Северна Африка до Близкия изток и Централна Азия. Тези мелници извършват голямо разнообразие от селскостопански и производствени задачи.[17] Мюсюлманските инженери разработват и машини (например помпи), включващи колянов вал, въвеждат зъбни колела в мелниците и машините за изкачване на вода, и използват язовири, за да осигурят допълнително захранване на водениците.[18]

Този напредък прави възможно изпълнението на много задачи, които преди това са били извършвани чрез ръчен труд с помощта на машини. Промишлената употреба на водната енергия се разпространява от ислямска към християнска Испания, където (за първи път в Каталония) изникват тепавици, места за производство за хартия, както и ковачници, използващи енергията на водата.[19]

Редица манифактури са създадени по време на т.н. арабска земеделска революция, включително първообразът на индустриалното производство на текстил, захар, въжета, рогозки, коприна и хартия. Латински превод от 12 век предава в Европа редица знания по химия и производството на инструменти. Индустриите, свързани със селското стопанство и ръчните занаяти, също бележат високи нива на растеж през този период.[20]

Списък на абасидските халифи[редактиране | редактиране на кода]

В Багдад (750 – 1258)[редактиране | редактиране на кода]

В Кайро (1261 – 1517)[редактиране | редактиране на кода]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Lapidus, Ira. A History of Islamic Societies. Cambridge University Press, 2002. ISBN 0-521-77056-4. p. 54. (на английски)
  2. Brauer, Ralph W, Boundaries and Frontiers in Medieval Muslim Geography, Diane Publishing Co., 1995-12-01, ISBN 0-87169-856-0, pg 7 – 10.
  3. Persian Historiography to the End of the Twelfth Century
  4. Brauer, Ralph W, Boundaries and Frontiers in Medieval Muslim Geography, Diane Publishing Co., 1995-12-01, ISBN 0-87169-856-0, pg 7 – 10.
  5. Вачкова, Веселина и др. В търсене на истинското Средновековие. Военно издателство ЕООД, 2009. ISBN 978-954-509-420-0. с. 342.
  6. Hamilton Gibb. Studies on the civilization of Islam. Princeton University Press. 1982. ISBN 0-691-05354-5 p.66
  7. Bertold Spuler. The Muslim World. Vol. I The Age of the Caliphs. Leiden. E.J. Brill. 1960 ISBN 0-685-23328-6 p.29
  8. Ron Eglash(1999), p.61
  9. Bradley Steffens (2006), Ibn al-Haytham: First Scientist, Morgan Reynolds Publishing, ISBN 1-59935-024-6.
  10. Stanford Encyclopedia of Science: „Copernicus“ by Sheila Rabin
  11. John Grant and John Clute, The Encyclopedia of Fantasy, „Arabian fantasy“, p 51 ISBN 0-312-19869-8
  12. L. Sprague de Camp, Literary Swordsmen and Sorcerers: The Makers of Heroic Fantasy, p. 10 ISBN 0-87054-076-9
  13. John Grant and John Clute, The Encyclopedia of Fantasy, „Arabian fantasy“, p 52 ISBN 0-312-19869-8
  14. Adam Robert Lucas (2005), „Industrial Milling in the Ancient and Medieval Worlds: A Survey of the Evidence for an Industrial Revolution in Medieval Europe“, Technology and Culture 46 (1), p. 1 – 30 [10].
  15. Ahmad Y Hassan, Potassium Nitrate in Arabic and Latin Sources, History of Science and Technology in Islam.
  16. Ahmad Y Hassan, Gunpowder Composition for Rockets and Cannon in Arabic Military Treatises In Thirteenth and Fourteenth Centuries, History of Science and Technology in Islam.
  17. Adam Robert Lucas (2005), „Industrial Milling in the Ancient and Medieval Worlds: A Survey of the Evidence for an Industrial Revolution in Medieval Europe“, Technology and Culture 46 (1), p. 1 – 30 [10].
  18. Ahmad Y Hassan, Transfer Of Islamic Technology To The West, Part II: Transmission Of Islamic Engineering
  19. Adam Robert Lucas (2005), „Industrial Milling in the Ancient and Medieval Worlds: A Survey of the Evidence for an Industrial Revolution in Medieval Europe“, Technology and Culture 46 (1), p. 1 – 30.
  20. Subhi Y. Labib (1969), „Capitalism in Medieval Islam“, The Journal of Economic History 29 (1), p. 79 – 96.

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Портал
Портал „Африка“ съдържа още много статии, свързани с Африка.
Можете да се включите към Уикипроект „Африка“.