Волжка България

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Волжка България
Идел Болгары
Атӑлçи Пӑлхар
—  монархия  —
 
7 век — 1240  
Герб

Местоположение на Волжка България

Волжка България (1200 г.)
Континент Европа
Столица Болгар, Биляр
Официални езици прабългарски, къпчакски
Религия ислям
Форма на управление монархия
Държавен глава
  Владетел
   - 7 век Котраг
   - 10 век Алмиш
История Средновековие
 - Независимост от хазарите
9 век
 - Приемане на исляма
922 г.
 - Завладяване на фински племена и Именковската култура (славяни)
10 век
 - Договор с Киевска Рус
1006 г.
 - Завладяване от Златната орда
1240 г.
Валута сум, динар
Днес част от Flag of Russia.svg Русия
Flag of Tatarstan.svg Татарстан
Flag of Chuvashia.svg Чувашия
редактиране

Волжка България (на руски: Волжская Булгария), също Волжко-Камска България (на руски: Волжско-Камская Булгария) или Итилска България (на татарски: Идел Болгары, на чувашки: Атӑлçи́ Пӑлха́р), са названия, ползвани в историографията, за означаване на средновековна прабългарска държава, обхващаща територията около сливането на реките Волга (Итил) и Кама и основана от прабългарите на Котраг. В днешно време земите на тази държава са в състава на Руската федерация, част от Приволжкия федерален окръг, и се намират източно от Москва, в района на град Казан, където се сливат реките Волга и Кама. Счита се, че след превземането на държавата от монголците, волжките българи изчезват. Според българистите, наследници на тази средновековна прабългарска държава са днешните републики Чувашия и Татарстан, като в последната движението има за цел промяна на името на републиката.

Кула на волжко-българския Дяволски замък, Елабуга (12 век)

История[редактиране | редактиране на кода]

Смята се, че Волжка България е основана около 660 г. от прабългарския кан Котраг, един от синовете на кан Кубрат. Първите данни за Волжка България дължим на арабските географи от IX век – Хорезми и Ибн Хураздбих, а най-подробен е писалият на арабски език персиец Ибн Руста (началото на X век)[1]. Те отбелязват че българите живеят в гористи местности, нямат изградена държавност и сред тях е проникнал ислямът. Населението на страната се състои от различни племена: барсили, есегели, савири/сувари (днес чуваши), булгари, баранджари[2]Интересни съобщения за българите предава арабският пътешественик Ал-Масуди в „из златните ливади и източниците на бисери“ т. 1, стр 216 " Градът на булгар е разположен на брега на морето Майутис. Виждам, че те са в седмия климат те са от типа на тюрките. Керваните пристигат в страната им от Хорезм, минавайки през Хорасан или от Хорезм при тях. Но тъй като пътят им пресича становете на други тюрки са принудени до конвоират керваните си"[3] Страната обаче става независима едва след като отхвърля васалната си зависимост от хазарския хаганат в края на 9-ти или началото на 10 век. През 10 век волжките българи разширяват владението си като завладяват няколко фински племена и установяват търговски и дипломатически връзки с русите. Главните градове са Болгар и Сувар, между които, с развитието им като икономически и политически центрове, възниква борба за политическо надмощие. В крайна сметка тя е спечелена от гр. Болгар. През 922 г. волжките българи начело със своя владетел Алмуш (от тази година – емир) приемат исляма от арабите. Това е описано от арабския пътешественик Ибн Фадлан в книгата „Трактат“, който разказва как българския цар моли емира на правоверните ал Муктадир да го посвети в религията, да го го обучи на истинските закони и да му построи джамия, в която да се моли[4].[5] Това е споменаване на български цар (впоследствие емир), е едно доказателство за изградена монархия във Волжка България по това време. Според арабския пътешественик Ибн Фадлан волжко-камските българи се занимават предимно със земеделие – отглеждат зърнени култури, занимават се с пчеларство, пивоварство и др. Животновъдството също е развито – отглеждат се овце, кози, коне и др. Освен това са развити и търговията и занаятите, но техните средища са основно в два града – Биляр и Сувар. Болгар остава по-скоро политически отколкото търговски център, тъй като той е престолния град. Най-разпространени занаяти са кожарството, дърводелството и металообработването. Волжка България поддържа търговски връзки с Русия, Китай, Византия, Иран, Средна Азия и Западна Европа. През началото на 12 век се водят битки с руските князе за запазването на надмощие в Поволожието[6].

Политическото развитие на Волжка България не е добре познато поради отсъствието на достатъчно извори. И все пак от малкото и лаконични свидетелства личи възходящото развитите на държавата. Упадъкът на Хазарският каганат през втората половина на X век се отразява благоприятно на Волжка България. Тя разширява територията си по течението на Волга, неин протекторат става дори големият град Саксин по устието на реката. Съседните народи, например башкирите (дн. автономна република Башкиристан в Русия) признават българската власт и се българизират. Основен политически партнор, както и противник на волжиките Българи през X-XIII век е Киевска Рус и наследилите я формации (най-вече Владимиро-Суздалското княжество).[7] Няма да е неправилно ако се каже, че за Волжка България, Киевска Рус е това, което е Византия за Аспарухова България. Следват периоди на продължителни войни войни с КиевскА Рус, които се редуват с периоди на дълъг мир.

През VIII и IX век варяги пътуват до Волжка България и търгуват с нея. [8]

Волжка България просъществува до 13 век, когато въпреки решителната победа в т.н. „Овнешка битка“ в крайна сметка е разрушена от набезите на монголо-татарите. Държавата се разделя на няколко васални, но постоянно бунтуващи се прабългарски княжества и става част от Златната орда. Според хрониките „Джагфар Тарихи“ на Бахши Иман от 17 век, чиято достоверност се поставя под съмнение от съвременните учени, Волжка България става траен васал на монголите и нейните войски участват в походите на Бату в Полша, Великото литовско княжество и Унгария.[9]

Населението на Волжка България възприема кипчакския език, който е разпространенсред представителите на Златната орда, след като те се смесват с жителите на тази държава. Златната орда се състои от различни кипчакски племена, но също и от малка част монголи.[9] Смята се, че днешният чувашки език е произлязъл от езика на волжките българи. Територията на Волжка България се отделя от Златната Орда през 15 век под името Казанско ханство. По-късно (през 1556 г.) то е завладяно от руските войски на Иван Грозни. Населението на страната се нарича в Русия „казански татари“, въпреки че то самото предпочита названията „мишари“ или „булгари“. Днес част от жителите на Татарстан отново се връщат към древните си корени и предпочитат да се наричат българи[10].

Открити са над 2000 волжко-български паметници от X-XIV в., от които около 900 селища и 190 городища (укрепени селища), от които 700 селища и 170 городища са от предмонголския период. Паметниците са главно на територията на съвременния Татарстан, както и на Уляновска (200), Самарска (160) Пензенска (70) области и Чувашия (70).

География[редактиране | редактиране на кода]

Земите на Волжка България изобилстват от реки. Най-голямата от тях е Волга. Тя навлиза в територията на държавата в средното си течение. Използва се като търговски път до Каспийско море. На територията на държавата се намират и много от притоците на реката, като най-известен от тях е река Кама. Поради факта, че реката минава през средата на Волжка България, държавата се нарича и Волжко-Камска България. Други големи реки са Урал, Печора, Хопер, Миас и други.

В източната част на Волжка България се намира планината Урал, която разделя континентите Европа и Азия. Тя играе ролята на преграда за студените въздушни маси от Азия, което прави климата в страната сравнително мек. В северните райони, където започва тундрата, климатът е студен и през по-голямата част от годината земята е заледена. Тази област е богата на торф. Южните части между Урал и Каспийско море представляват обширна степ, което става предпоставка за развитието на животновъдството. Поради голямата си територия, климатът във Волжка България варира. На юг е горещ, в централните части е умерено-континентален, а в северните – студен.

Голяма част от територията на държавата е заета от гори. Релефът е равнинен, като хълмовете стигат до 400 м надморска височина. Почвите в по-голямата си част са черноземни, богати на хумус и много плодородни. Според руските летописци руските княжества редовно са внасяли жито от Волжка България.[11]

Според „Очерки истории СССР – с древнейших времен до наших дней“: „През XII в. влиянието на тази голяма държава в Поволжието се разпространило над всички северни племена, живеещи близо до Ледовития океан и на юг – върху народите в Средното и Южното Поволжие.“[12].

Население[редактиране | редактиране на кода]

Населението на Волжка България е силно смесено в етническо отношение, като освен прабългарите са известни и няколко други обособени етнически групи. Изглежда, че още при заселването на прабългарите, те са придружавани от част от савирите и барсилите, чието име носи една от трите области на Волжка България. Някои източници споменават и етническата група билири, с които може би е свързано името на града Биляр. Археологически данни сочат за заселване в средното Поволжие, едновременно с това на прабългарите, и на представители на Именковската култура, свързвана със славяните. Множество находки потвърждават и наличието на голям брой арменски и хорезмийски колонии във Волжка България[13].

Титулен герб от 1882 г., обозначаващ Волжска България в състава на Руската империя
Велики Болгар, Черната палата

Съвременни конспиративни теории[редактиране | редактиране на кода]

Някои български псевдоисторици развиват теорията за континуитета между Волжка България и съвременните Татарстан и Чувашия. Според тях упадъкът на Златната Орда води до постепенно разпадане на монголо-татарската империя и образуване на нови държави. През 1361 хан Балат Тимур завладява земите на Волжка България и се превръща във независим владетел. През 1370 – 1376 в тези земи царува Хасан/Осан. През първите десетилетия на XV век на територията на Волжка България израства Казанското ханство Всъщност някои учени правят извода че „от Златната Орда“ отпада Българското ханство, повече известно като Казанско ханство". Появата на тази "татарска държава обикновено се свързва с Улуг-Мохамед, който превзема Казан през 1437 – 1439 Новата столица е наречена Болгар Ал Джадид (Нови Болгар). Макар първите владетели да са от татарски произход постепенно държавата наследява традициите на Волжка България. Когато разказват за Казанското ханство летописците често отбелязват „Българите, които наричат и казанци“, „българските князе“,"българските граници", „Казанците, които са са старите българи“ и пр. В Началото на XVI век Казан е принуден да признае върховенството на на Москва, а великият княз Василий II прибавя към титлата си и формулата „княз български“ и тя се съхранява чак до края на руските царе през 1917 г.[14]

Пръв значим опит да се възстанови понятието „български народ“ за казански татари приема молла Багаутдин Ваисов ал Булгари (1804 – 1893). През 1862 той призовава за връщането към арабските корени на исляма от времето на Волжка България и дори организира издаването на „булгарски паспорти“ (такива взимат над 60 000 души), създава и молитвен дом, както и медресе в Казан. Това е т.нар. „Партия на избавлението“[15] която никак не се нрави на руските власти и през 1884 Ваисов е арестуван от царската полиция, насилствено е въведен в психиатрия и там умира през 1893 г. Делото ме е продължение от сина му Садир Ваисов, а внук му Гейнан Ваисов през 1917 – 1918 създава движението „Булгар ал джадит[16]

Днес в Татаристан и Чувашия се правят опити за преименуване на двете републики във Волжка България, които срещат съпротива на руското правителство. От началото на 90-те години българският въпрос стои на дневен ред в тези земи. Руското правителство се опитва да убеди жителите на Татаристан и Чувашия, че те са татари че нямат български произход, но има съпротивително движение. През 1994 бе сключен договор за автономия на Татарстан. Татарстан не е признал Руската Федерация и до днес. През време на войната с Чечения, Чувашия изтегли своите войници от руската армия – факт показателен, предвид че чувашите са християни.[17]

Вижте също[редактиране | редактиране на кода]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. Павлов, Николай – Българският въпрос по Волго-Уралието (1988 – 2003) Тангра ТанНакРА ИК 2003, стр.19 г.
  2. 2 пак там
  3. Заимова, Райна – „Арабски извори за българите“ Тангра ТанНакРа 2000
  4. Заимова, Райна – Арабски извори за българите. Тангра ТанНакРа ИК . 2000 53 стр.
  5. Ковалевски, А.В. „Книга об Ахмеда ибн Фадлана о его путешествие на Волгу 921 – 922“, Харкьов, 1956
  6. Кратка Българска Енциклопедия, София, 1963, том първи, стр. 551/552
  7. Павлов, Николай. Българският въпрос във Волго-Уралието (1998 – 2003). Тангра Тан Нак Ра ИК. стр 22
  8. Финдайзен, Йорг-Петер. Швеция. От наченките до наши дни. София, Рива, 2008. ISBN 9789543201761. с. 40 – 47.
  9. а б Волжка България // Vinagi.bg ((bg))
  10. „Батбаян клонирал България в Сибир“, 26 юни 2009 // вестник Стандарт ((bg))
  11. Чолов 2008, с. 21.
  12. Чолов 2008, с. 22.
  13. Владимиров 2005, с. 17 – 18.
  14. Павлов, Николай, Бългаският въпрос във Волго-уралието (1988 – 2003). Тангра ТанНакРа ИК 2003, 31 – 32 стр.
  15. http://www.idmedina.ru/books/history_culture/ramazan/2/vais.htm
  16. Павлов, Николай, „Българският въпрос.....“ Тангра ТанНакРа 2003, стр.33
  17. Павлов, Николай. "Българският въпрос във волго -уралието 1988-2003.. Тагра ТанНакРА ИК..

Изследвания[редактиране | редактиране на кода]

  • Чолов, Петър. Волжка България VII-XVI век. София, ИК Кама, 2008. ISBN 978-954-9890-84-6.
  • Владимиров, Георги. Казанското ханство. София, Тангра ТанНакРа, 2005. ISBN 954-9942-77-5.
  • Владимиров, Георги. Дунавска България и Волжка България – формиране и промяна на културните модели /VII-XI в./. София, Орбел, 2005. ISBN 978-954-496-075-9.
  • Смирнов, А. П.
  • Владимиров, Георги. Волжка България и Казанското ханство: строително изкуство и архитектура. София, Тангра ТанНакРа ИК, 2006. ISBN 978-954-9942-91-0.
  • Владимиров, Георги. Волжка България и Казанското ханство в географските карти на Средновековието и Новото време. София, ВИ „Св. Георги Победоносец“, 2007. ISBN 978-954-509-381-4.
  • Яруллина Ал-Булгари, Татяна. Волжка България и Европа: Историко-културологични очерци. София, Огледало, 2009. ISBN 978-954-804-136-2.
  • ((ru)) Алишев, Салям. Болгаро-казанские и золотоордынские отношения в XIII-XVI вв.. Казан, Татарское книжное издательство, 2009. ISBN 978-5-298-01841-8.
  • Город Болгар. Культура, искусство, торговля. Отв. ред. П. Н. Старостин. Сост. М. Д. Полубояринова. М., 2008.
  • Владимиров, Георги. Златната Орда и българите. София, ВИ „Св. Георги Победоносец“, 2009. ISBN 978-954-509-418-7.
  • Владимиров, Георги. Другата България на Волга: изгубената цивилизация. София, „Световна библиотека“, 2009. ISBN 978-954-574-004-6.
  • Добрев, Петър. Стопанството и цивилизацията на Волжка България. София, БАН, 2010. ISBN 978-954-3223-70-1.
  • Абу-Али Ахмед Бен Омар Ибн-Даста. Известия о Хазарах, Буртасах, Болгарах, Мадьярах, Славянар и Руссах. Факсим. изд. Минск, 2010.
  • Владимиров, Георги. Волжка България и Казанското ханство: предания и легенди на народите по Средна Волга. Пловдив, Издателство „ЛЕТЕРА“, 2011. ISBN 978-954-516-946-5.

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]