Урал (планина)

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други значения на Урал.

Урал (планина)
Landscape view in Circumpolar Urals.jpg
Russia edcp relief location map.jpg
60° с. ш. 60° и. д.
Местоположение на картата на Русия
Общи данни
Местоположение Флаг на Русия Русия
Най-висок връх Народная
Надм. височина 1894 m
Ural Mountains Map.gif
Урал (планина) в Общомедия
Поток в горите на планина Урал

Планината Урал е планинска система в Русия, разположена между Европа и Азия, респективно Източноевропейската равнина на запад и Западносибирската равнина на изток. Дължината ѝ е над 2000 km, шиирина от 40 до 150 km, максимална височина връх Народная 1894 m. По източното ѝ подножие обичайно се прекарва границата между Европа и Азия.[1]

Етимология[редактиране | редактиране на кода]

Наименованието идва от името на уралските племена, населявали някога северните части на Азия. Те са били ловци-събирачи и липсата на земни блага ги е принудила да се разпръснат из цяла Азия. Според други източници името е с тюркски произход и означава „каменен район“.

Географска характеристика[редактиране | редактиране на кода]

Деление, релеф[редактиране | редактиране на кода]

По характера на своя релеф и други природни особености Урал се дели от север на юг на 5 части.

  • Полярен Урал: Тази част има силно разчленен релеф със средна надморска височина 1000 – 1200 m (максимална връх Пайер 1499 m). Заедно със заострените му билни гребени има множество върхове, които са заоблени, с полегати склонове или куполообразни.
  • Приполярен Урал: Тази част е най-висока в цялата планинска система (връх Народная 1894 m, връх Карпински 1878 m) и широка до 150 km. Множеството от хребетите му (Изследователски, Сабля и др.) се венчаят с назебени гребеновидни била, дълбоко и гъсто разчленени от речни долини. На Полярен и Приполярен Урал има следи от плейстоценски планинско-долинни ледници (кари, трогови долини, морени) и е развито съвременно заледяване. Има 143 ледника, като най-големи са ИГАН (Географски институт при Академията на науките), МГУ (Московски Държавен университет), Долгушин и др. и множество фирнови полета.
  • Северен Урал: Тази част се простира по меридиана и се състои от редица паралелни хребети със средна надморска височина 1000 – 1200 m с дълги понижения между тях. За него са характерни заоблените форми на релефа, като най-високите им части (върховете Телпосиз 1617 m, Конжаковски Камен 1569 m и др.) имат значително по-разчленен релеф.
  • Среден Урал: Тази част е най-ниска (връх Среден Бесег 994 m) и най-силно заравнена от външните земни сили.
  • Южен Урал: Тази част от планинската система има много по-сложен релеф от останалите части – многочислени хребети с различна височина (максимална връх Ямантау 1640 m), с югозападно или меридионално направление и напречни понижения и долини.[1]

По западния склон на планината и в Приуралието е силно развит карстовия релеф, особено в басейна на река Силва (ляв приток на Чусовая), с много пещери (Дивя, Кунгурска, Капова и др.), карстови воронки, ували, понори, подземни реки. По източните склонове карстовият релеф е по-слабо застъпен, като сред обичайните заравнени и слабо хълмисти повърхности се издигат остатъчни скалисти върхове (Седем Братя, Дяволско Градище, Каменни Палатки и др.). На изток от Среден и Южен Уралсе простират широкипенепленизирани предплански участъци, за сметка на които Южен Урал се разжирява до 250 km.[1]

Геоложки строеж[редактиране | редактиране на кода]

Урал е една от най-старите планински вериги в света. За своята възраст от 250 – 300 милиона години нейните възвишения са необичайно високи. Формирани са през късната каменовъглена епоха, когато Северен Сибир се сблъсква с източен Прибалтик и Казахстания, за да образува мега-континента Лавразия. По-късно Гондвана се сблъсква с Лавразия, за да образува друг континент – Пангея. Европа и Северен Сибир продължават да съществуват заедно оттогава.

Планината Урал представлява къснопаезойска (херцинска) нагъната област, явяваща се съставна част от Урало-Монголския нагънат геосинклинален пояс. В пределите на планината на повърхността се показват деформирани и често метаморфозирани планински породи с предимно палеозойска възраст. Слоевете съставени от седиментни и вулканични наслаги обикновено са силно смачкани, нарушени от разломи, но като цало образуват меридионални зони, обуславящи линейната и зоналната страктура на планината.

  • Зоната на Предуралската краева депресия е със сравнително полегато залягане на седиментните наслаги по западният ѝ борд и много по-сложно – по източния борд;
  • Зоната на западния уралски склон е в процес на интензивно смачкване и нарушаване на седиментните наслаги от долния и средния палеозой;
  • Зоната на Централноуралското издигане се характеризира с това, че сред палеозойските и горнодокамбрийските седиментни слоеве на места излизат на повърхността по-стари кристалинни скали от края на Източноевропейската платформа;
  • Зоната на Системата от депресии-синклинали по източния склон (най-големи – Магнитогорска и Тагилска) е изградени основно от среднопалеозойски вулканични седименти и морски, често дълбоководни наслаги, пронизани от габроиди, гранитоиди и по-рядко от други интрузивни скали, като тачи част се нарича „Зеленокаменният пояс на Урал“;
  • Зоната на Урало-Тоболската антиклинала е съставена от много древни метаморфни скали с широко развитие на гранитоидите;
  • Зоната на Източноуралската синклинала е много аналогична на Тагилско-Магнитогорската.[1]

В основата на първите три зони по геофизични данни уверено се проследява древния, раннодокамбрийски фундамент, изграден предимно от метаморфни и магматични скали, образувани в резултат на няколко нагъвания. Най-древните, архайските скали излизат на повърхността в Тарашатското гърбище на западния склон на Южен Урал. Доордовикски скали във фундамента на синклиналата по източния склон не се откриват. Предполага се, че за фундамент на палеозойските вулканогенни наслаги в синклиналата служат мощни пластове от хипербазити и габроиди, излизащи на места на повърхността в масивите от т.н. Платоносен пояс и други родствени му пояси. Тези пластове е възможно да представляват части от древното океанско дъно на Уралската геосинклинала. На изток, в Урало-Тоболската антиклинала няма изходи на докамбрийски скали.[1]

Палеозойските седименти по западния склон на Урал са представени от варовици, доломити, пясъчници, образували се в условията на предимно плитки морета. На изток като отделни петна са проследява полоса от по-дълбоководни наслаги от континентален океански склон. Още по на изток, в пределите на източния уралски склон ордовишките и силурските скали започват с изменени вулканити с базалтов състав, съпоставими с наслагите по дъната на съвреминните океани. На места нагоре по разреза залягат мощни, също изменени спилит-натро-липаритови слоеве с находища на медно-пиритови руди. Много по-младите девонски и силурски наслаги са представени предимно от андезито-базалтови, андезито-дацитови вулканити и грауваки, отговарящи в развитието на източния склон, когато океанската земна кора се е сменила с кора от преходен океанско-континентален тип. Каменовъглените наслаги (варовици, грауваки и кисели и алкални вулканити) са свързани най-вече с най-късния, континентален стадий от развитието на източния склон на Урал. През този стадий са се внедрили в основната маса от палеозойски скали калиевите уралски гранити, образуващи пегматитовите жили с редки и ценни метали. През късния карбон и перма седиментацията по източния склон почти приключва и тук се формират нагънати планински съоръжения. По същото време по западния склон се образува Предуралската краева депресия, запълнена с мощен (до 4 – 5 km) слой от разрушени скали, пренесени от по-високите части на планината – т.н. моласа. Триасовите наслаги са се съхранили в редица грабеновидни падини, възникването на които на север и на изток в Урал се предшества от базалтов (трапов) магматизъм. По-младите слоеве от мезозойски и кайнозойски наслаги с платформен характер полегато прикриват нагънатите структури по периферията на планината.[1]

Предполага се, че палеозойската структура на Урал е била заложена през късния камбрий и ордовик в резултат на разкъсването на къснодокамбрийския континент и раздвижването на неговите части, вследствие на което се е образувала геосинклинална падина с океанска земна кора от океански наслаги в нейната вътрешна част. В посследствие това раздвижване се е сменило със свиване и океанската падина започнала постепеннно да се запълва с новоформираща се континентална кора. По същото време се изменя и характера на магматизма и седиментацията. Съвременната страуктура на Урал носи следи от силни свивания и нагъвания, съпровощдащи се със силни напречни съкращения на геосинклиналните падини и образуването на полегати възвишения – т.н. шаряжи.[1]

Полезни изкопаеми[редактиране | редактиране на кода]

Урал е съкровищница на разнообразни полезни изкопаеми. От 55 вида важни полезни изкопаеми, които се разработват в Русия, в Урал има 48 от тях.

За източните райони на планината най-характерните находища са: медно-пиритови руди (Гайско, Сибайско и Дегтярско находища, Кировградска и Красноуралска група находища); магнетитови руди (Гороблагодатское, Високогорское и Магнитогорско находища); титано-магнетитови руди (Качканарско и Первоуралско находища); окисни никелови руди (Орско-Халиловски находища); хромови руди (находищата в Кемпиркайския масив). Всички те са привързани основно към т.н. „Зеленокаменен пояс на Урал“. Залежи на въглища има в Челябинския въглищен басейн, на злато (Кочкарско и Берьозовско находища) и платина (Исовско находище). Тук са разположени и големи находища на боксити (Североуралски бокситоносен район) и азбест (Бежановско находище).[1]

По западните склонове на Урал и в Приуралието има находища на каменни въглища (Печорски и Кизеловски въглищни басейни), нефт и газ (Волго-Уралска нетогазоносна област, Оренбургско газокондензатно находище), калиеви соли (Горнокамски басейн). Всеизвестна е славата на Урал със своите скъпоценни, полускъпоценни и обработваеми камъни (изумруд, аметист, аквамарин, яспис, родонит, малахит и др.). Най-ценните и най-големите диаманти са открити в Урал.[1]

Климат[редактиране | редактиране на кода]

Климатът на Урал е континентален. Протежението на хребетите му в меридионално направление има важно значение за увеличаването на слънчевата радиация от север на юг и повишаването на температурата на въздуха. През зимата по източния склон температурата на въздуха е с 1 – 2 °C по ниска от тази на същата географска ширина по западния склон. Това е свързано с намаляващото влияние на изток на относително топлите въздушни маси с атлантически произход и увеличаването на влиянието на значително по-студените въздушни маси от Сибир. Континенталността на климата нараства от запад на изток и от север на юг. По западния склон средната януарска температура се повишава от –20°, –21 °C в Полярен Урал до –15, –16 °C в Южен Урал. По източния склон тя се повишава съответно от –22°, –23 °C до –16°, –17 °C. През юли в най-северните райони температурата е 9 – 10 °C, а в най-южните – 19 – 20 °C.[1]

За разпределението на валежите голямо влияние оказва релефа. по западните склонове годишната сума на валежите е със 150 – 300 mm повече отколкото по източните склонове на същата географска ширина. Най-голямо количество валежи (до 1000 mm) падат по най-високите части на Приполярен и Северен Урал. Тук се наблюдава и най-дебела снежна покривка – до 90 см. В централните части и по западните склонове на Южен Урал годишната сума на валежите е 650 – 750 mm, а по източните му склонове количеството им намалява до 500 – 600 mm в северните райони до 300 – 400 mm в южните. Максимумът на валежите е през лятото.[1]

Реки, езера[редактиране | редактиране на кода]

Реките, водещи началото си от планината принадлежат към два водосборни басейна: на Северния ледовит океан по западните склонове – Печора с Уса, по източните склонове – Тобол, Исет, Тура, Лозва, Северна Сосва и други отнасящи се към системата на река Об и на Каспийско мореКама с Чусовая и Белая към системата на Волга и река Урал. Реките, течащи по западните склонове, особено в Северен и Приполярен Урал са по-пълноводни, като за тях е характерно високо и продължетелно (до 2 – 3 месеца) пълноводие през май и юни, а в Приполярен Урал – през юни и юли. Много често през лятото се наблюдават бурни прииждания, свързани с обилни поройни дъждове във високите части. Най-ниска е водността на реките течащи по източните склонове на Южен Урал, като някои от тях през лятото пресъхват. Продължителността на заледяването им се увеличава от 5 месеца в Южен Урал до 7 месеца в Приполярен и Полярен Урал. Подхранването на всички уралски реки е предимно снежно и дъждовно.[1]

Най-големите езера в планината са разположени по източните склонове на Среден и Южен Урал (Таватуй, Аргази, Увилди, Тургояк и др.), а най-дълбокото (136 m) е Голямо Шчуче. В Полярен Урал има множество ледникови езера, а по западните склонове на Среден Урал – карстови езера.[1]

Реките и езерата в планината имат голямо стопанско (водоснабдяване на населени места и промишлени предприятия) и транспортно значение (реките Кама, Чусовая, Белая – в долните им течения). Много от тях се използват за транспортиране на дървен материал. На река Кама са изградени Камското и Воткинското водохранилища.[1]

Типове ландшафти[редактиране | редактиране на кода]

Изменението на климатичните условия и характера на релефа, особено наличието на височини над 1500 m се отразява на смяната на природните ландшафти както в широчинно (зоналност), така и във вертикално (поясност) отношение, като смяната на височинните пояси е по рязко изразена, отколкото преходите между зоните. В Урал се наблюдават 3 вида природни ландшафти: степни, горски и високопланински.

Степни ландшафти[редактиране | редактиране на кода]

Степните ландшафти са разпространени само в Южен Урал, особено широко по източните му склонове и на пенепленизираните му предпланински участъци. Представени са четири вида степни ландшафти: ливадни, разнотревни, чимово-тревно-коилови и каменисти.

  • Ливадните степи са развити върху обикновени и излужени черноземни почви в лесостепната зона и ниските части на планинските склонове. Тук са развити различни тревни формации: шестолистов лабазник, сърпец на Гмелин, средна и планинска детелина, блургас и др. Тревната покривка е гъста с височина 60 – 80 см. Големи участъци от ливадните степи са разорани и се използват за земеделие.
  • Постепенно ливадните степи на юг се сменят с разнотревните степи, развити върху тучни черноземи (на север), а в по-южните райони – върху обикновени или средни черноземи. За тях най-характерни са различните видове треви, а на юг, с увеличаването на сухотата на климата се сменят с еднообразни типични треви. Най-характерните треви са: коило (тяснолистно, коило на Йоан), власатка, шестолистов лабазник, планински клевер, лекарствена кровохлебка и др. Тревната покривка е по ниска, отколкото в ливадните степи и в южно направление става по рядка.
  • Чимово-тревно-коиловите степи пребладават в най-южните и най-засушливи райони, развити върху южни, на места засолени черноземи, а също и върху кафяви почви. Типичните треви тук са: коило, власатка, изящен тънконог, но има и малки примеси от други треви, бедни по видов състав. Тревната покривка е ниска и силно разредена.
  • Каменистите степи заемат стръмните каменисти склонове на хребетите и хълмовете по източния склон на Южен Урал.

По долините на степните реки на места се срещат малки горички от върба, черна топола, храстов караган. В степните ландшафти обитават основно гризачи (суслик, тушканчик – пустинен гризач), зайци, а от птиците – степна ветрушка, дропла и др.[1]

Горски ландшафти[редактиране | редактиране на кода]

Горските ландшафти са най-широко представени в Урал. По западните склонове преобладават тъмните иглолистни гори (в Южен Урал на места са смесени с широколистни гори), а по източните склонове – светлите иглолистни гори. Най-разнообразни по състав са горите в Южен Урал, като тук по източните склонове на височина до 500 – 600 m степните пространства се сменят предимно със светли иглолистни гори и остепнени гори съставени от обикновен бор, по рядко лиственица на Сукачов и бреза. По-високите западни склонове на Южен Урал са покрити основно със смесени гори, развити основно върху планинско-горски сиви почви, сменящи се на запад с излужени, оподзолени и типични черноземи. Най-важни представители на широколистните гори са обикновен дъб, остролистен клен, дребнолистна липа, два вида бряст, а от иглолистните – сибирска ела, сибирски смърч. Тук-таме са се съхранили широколистни гори с разнообразен подлес, съставен от лешник, дива круша и др. и гъста тревиста растителност. На височина над 500 – 600 m по западните склонове на Южен Урал преобладават тъмните иглолистни гори, а над 1200 – 1250 m – обширни голи пространства с участъци от планинска тундра, камъни и остатъчни скали.[1]

По западните и източните склонове на Среден Урал горските лавдшафти също са различни. По западните склонове тъмните иглолистни гори са съставени от смърч и сибирска ела, като на места има примеси от липа, клен и бряст, а в подлеса орлов нокът. В Средното Приуралие има естествени лесостепни участъци (Кунгурска, Красноуфимска и др. лесостепи), сред които има малки брезови гори. Източните склонове на Среден Урал са покрити основно с борови гори, а на пенепленизираните предпланински участъци (особено в басейните на реките Пишма и Исет) големи площи са заети от брезови и осикови гори. Тъмните иглолистни гори се срещат по-рядко по източните склонове. Понижените участъци са заети от сфагови и тревисти блата. Горските ландшафти в Среден и Южен Урал са силно изменени от стопанската дейност на човека.[1]

Горите в по-северните райони на Урал са се съхранили много по-добре. По западните склонове на Северен Урал на височина до 800 – 900 m господстват иглолистните гори съставени от сибирски смърч, а по-рядко от сибирска ела и сибирски кедър, със слабо представен или отсъстващ подлес, всички те развити върху слабоподзолисти почви. Широко разпространена е мъховата растителност, а обширни участъци са заети с горски ягоди и други тревисти горски плодове. По алувиалните тераси на реките Кама и Печора растат борови гори. По източните, по-засушливите склонове на Среден Урал големи пространства са заети от борови и лиственични гори.[1]

В Приполярен и Полярен Урал във връзка с увеличаване на суровостта на климата горната граница на горския пояс се снижава до 400 – 250 m. Местните планински северни иглолистни гори са значително еднообразни и се състоят основно от сибирски смърч по западните склонове и от бор, лиственица на Сукачов и сибирска лиственица по източните склонове. Тук типични са ниските и редки гори, особено по горната граница на горския пояс. Горите са силно заблатени и преобладават сфаговите блата.[1]

Животните, обитаващи горските ландшафти в Урал, във видово отношение на се различават съществено от тези обитаващи близките равнини: лос, кафява мечка, лисица, росомаха, рис, самур (на север). На юг само в Среден Урал има малък ареал обитаван от самур и горска бялка. В горите на Южен Урал често се срещат бурсук и черен хорек. Влечуги и земноводни обитават основно в Южен и Среден Урал и са представени от пепелянка, смок, живораждащ гущер и др., от птиците се срещат: глухар, тетерев, обикновена и глуха кукувица и др. През лятото в Южен и Среден Урал долитат прелетни птици от юг.[1]

Високопланински ландшафт[редактиране | редактиране на кода]

Високопланинският ландшафт е широко разпространен в Полярен, Приполярен и Северен Урал. Голите планински пространства по западните, по-влажни склонове са заети от мъхова тундра, а източните, по-сухи – от лишейна тундра. В пониженията има много сфагови блата. Животинският свят в планинската тундра на Урал е представен от: северен елен, песец, обски леминг, мъхнат мишелов, полярна сова, тундрова патица. В най-северните райони на планината широко са разпространени планинските каменисти пустини, почти лишени от растителна покривка, с изключение на накои лишеи. Тук има изобилие от обширни каменисти пространства, стърчащи над терена остатъчни скали, образували се при интензивното мразово изветряне.[1]

Вижте още[редактиране | редактиране на кода]

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Източници[редактиране | редактиране на кода]