Мидийци

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Държавата на мидийците около 600 г. пр.н.е.
Възстановка на Бехистунския надпис, изобразяващ триумфа на Дарий над мага Гаумата и метежните царе в края на 6 век пр.н.е.
Персийският шах е стъпил с крака си върху поваления Гаумата, като след него просят пощада 9-та победени метежни царе. Зад шаха са изобразени телохранител и воин от отряда на „безсмъртните“.

Persepolis The Persian Soldiers.jpg

Мидийците (или още мадаи) са етнос от индо-ирански произход, населявали западните и северозападните части на днешен Иран. През 7 век пр.н.е. (преди нашествието на персите) те успяват да създадат империя, простираща се от Аран (днешен Азербайджан) до Централна Азия и Афганистан.

Произход[редактиране | редактиране на кода]

Днешните кюрди се смятат за техни наследници. Историческите данни обаче сочат, че те са по-скоро предшественици на мидийците, тъй като участват активно в по-ранни процеси в земите на Северозападна Месопотамия от времето на държавата Митани (16 век пр.н.е.) и т.нар. хурито-митанийски арии, прочути с бойните си колесници. Асирия е подчинена на Митани до 13 век пр.н.е., когато успява да достигне до унищожителен военен реванш. След тези събития Асирия става господар на хурито-митанийското пространство.

Началото в разселването на иранските народи в западна посока, което все още не носи характер на завоевание, се отнася към 12 – 11 век пр.н.е. Според асирийските надписи иранските формации на мидийци и перси (мада и парсуа) вече се споменават в земи до езерата Ван и Урмия през 9 век пр.н.е. След втората половина на 8 век пр.н.е. иранскоговорещото население преобладава в много области на историческия Западен Иран.

Миграцията на иранските народи и днес е дискусионен въпрос. Има становище, че т.нар. западни иранци (мидийци и перси) са проникнали през кавказкото пространство от север на юг по западния бряг на Каспийско море (виж и курганна култура).

Друга теза отстоява мнението, че иранският център се е намирал в земите на Средна Азия или Източен Иран от Голям Иран и по-специално Бактрия. Според нея мидийците (мадаи – „опиянени в бой“), наричащи себе си и с по-широкото родово име арийци, потеглят от бреговете на реките Оксус (Амударя) и Яксарт (Сърдаря) към високото Иранско плато, чиято западна част завладяват. (Следва да се отбележи, че това е маршрутът на източноиранската миграция през 8 – 7 век пр.н.е., в лицето на кимерийци и скити, принадлежащи към народите от сакски тип.)

Княжества[редактиране | редактиране на кода]

С овладяване на земите в Западен Иран мидийците образуват отначало малки княжества, независими едно от друго, и през 8 век пр.н.е. асирийските царе ги покоряват лесно. В края на същия век възникват по-крупните политически обединения (Мана). Тази мидийска зона, формално подчинена на асирийците, става обект на политически спор между Асирия и Урарту.

Херодот изброява имената на няколко мидийски владетеля: Дейоксес, Фраорт, Киаксар, Астиаг.

Налагането на мидийското начало е придружено от редица проблеми. В края на 8 век пр.н.е. положението в Предна Азия се усложнява с появата на 2 родствени миграционни потока – кимерийци и скити. Те започват да влияят върху политическото съотношение на местните сили.

Империя[редактиране | редактиране на кода]

Възползвайки се от сблъсъка на кимерийци и асирийци, мидийците начело с Хшатрита (Фраорт) отхвърлят асирийската власт (673 г. пр.н.е.) Този процес полага началото в обединението на мидийските племена. Асирийската дипломация успява да спечели на своя страна скитите, които отварят втори фронт срещу мидийците. Хшатрита пада убит, а в периода 653 – 625 г. пр.н.е. на мидийският трон се възкачват скитските владетели.

През втората половина на 7 век пр.н.е. Увахшатра Киаксар, син на Хшатрита (Фраорт), основава голяма мидийска империя със столица Екбатана. Той нанася поражение на скитите, завладява старата асирийска столица Ашур (614 г. пр.н.е.) и новата столица Ниневия (612 г. пр.н.е.) Асирийците се укрепяват в град Харан в очакване на египетска военна помощ. Тогава се намесва вавилонският владетел Навуходоносор. Така с помощта на Вавилония Мидия разпространява властта си на запад до пределите на ЛидияМала Азия).

В пределите на Мидийската империя попада коренната територия на Асирия (Северна Месопотамия). Киаксар предприема териториално разширение на юг и изток, като покорява персите, както и земите на Партия и Хиркания, югоизточно от Каспийско море. Около 593 г. пр.н.е. е покорена Урарту и базата на скитите в Сакасена. През 590 г. пр.н.е. цяла Кападокия (Мала Азия) е под мидийски контрол.

Мидийската империя не съществува дълго, но тя поставя културните основи на ранната иранска държавност, която по-късно наследяват нейните приемници персите. При относително миролюбивия цар Астиаг (Ищумегу) (584 – 550), приемник на Киаксар, е подчинена древната Елам, която преди това е под зависимост от Вавилония. Това води до рязко влошаване на отношенията между Мидия и Вавилония.

От нарушаването на политическия климат между лидерите се възползват персите, чиито претенции достигат до мидийския трон. В резултат и на дворцовите интриги, насърчавани от съсловието на мидийските жреци-маги, мидийците губят своето първенство в държавата. Около средата на 6 век пр.н.е. Куруш Кир – наследникът на персийски аристократ от рода Ахемен (Ахеменидите) и мидийската принцеса Мандане и внук на мидийския цар Астиаг), завладява Мидийското царство, превзема столицата му Екбатана. След този акт Кир II Велики налага хегемонията на персите почти над цяла Предна Азия.

Мидийски език[редактиране | редактиране на кода]

Мидийският език е сравнително непознат като самостоятелна фиксация. Лингвистичните данни показват, че той е близък с този на персите. Ираноезичната обща база го поставя в диалектна близост и с другите основни групи от иранското езиково семейство (виж ирански езици). Върху тази етнокултурна близост се смята, че мидийският е бил доста близък и със скитския (Scythian) и авестийския (Avestan) език.

Мидийски племена[редактиране | редактиране на кода]

Херодот изброява названията на 6 мидийски племена (групи):

  • бузае – смята се, че названието идва от персийския израз buza, означаващ „неирански“;
  • параетацени, или парае-так-(ени) от персийски;
  • струкхат;
  • аризанти – наименованието идва от Arya (благороден) и Zantu (племе, задруга);
  • будии;
  • маги.

Особено значимо е 6-тото племе на магите, т.е на магьосниците. Той представлява наследствена привилегирована каста от свещеници, учени, гадатели, астрономи, астролози, лечители и др. под., която обслужва владетелската институция в духовен план. Основните възгледи носят белезите на културно-религиозен синкретизъм, отразил сложните отношения между различни религиозни традиции, с които влиза в контакт светът на мидийците. Особено силно влияние оказват заварените месопотамски традиции.

Възгледи на магите[редактиране | редактиране на кода]

В исторически план учението на мидийските маги има предзороастрийски характер. Времето на реформатора Заратустра (6 век пр.н.е.) не е настъпило дори там, където той се появява за първи път – в Средна Азия (Източен Иран). Олтарите на Огъня (Нушиджан – 8 век пр.н.е.) показват, че преклонението пред този природен феномен сред иранците също има предзороасрийски генезис.

Религията на древните маги носи месопотамски белези, а те са най-тясно свързани с планетарната астрология, типична за Асирия и Вавилония. Върху тези религиозни влеяния в иранския свят възниква религията, наречена Зурванизъм (зерванизъм) по името на Върховния бог Зурван-Акарана (Зерван), апотеоз на Безкрайното време. Тя е традиционно придружена от силни астрономични и календарни практики. В нейния обхват попада учението за Четирите елемента – стълб в учението на древните мидийски маги.

Мнението, че зурванизмът произхожда от религията зороастрианизъм, вече е отхвърлено окончателно. Докато в религията на Зурван е налице култ към Седемте планети, то според зороастризма планетите произтичат от Световното зло. Изключение правят Слънцето и Луната, които имат за прокълнати двойници т.нар. Черно слънце и Черна луна. До времето на късните Сасаниди тези 2 системи си взаимодействат дуалистично, в резултат на което се развиват и някои смесени митологични версии.

Първия удар върху религията на мидийските маги нанася персиецът Дарий I (522 – 481 г. пр.н.е.), когато на 29 септември 522 г. идва на власт чрез преврат. Обектът на унищожение е именно жреческото съсловие на мидийците, което се опитва да влияе върху политическите процеси в полза на мидийската кауза около сложната съдба на братята Камбис II и Бардия.

Втория удар върху мидийската религиозна традиция нанася приемникът му Ксеркс (484 – 465 г. пр.н.е.), който се стреми да утвърди зороастрийската религия, възприета и доразвита от персите, чрез изтласкване на другите учения и унищожаване на култовите им сгради. По негово време са предприети масови изселвания на маги към имперските периферии.

С времето религията на магите мидийци в Иран е потисната, отстъпвайки място на догматизирания зороастризъм, макар нейните практики да присъстват дори в двора на късните Сасаниди. Влиянието на мидийската религиозна традиция намира други гнезда в диаспората на иранския свят (Мала Азия и Средна Азия), където остава дълго време съхранена. Именно в тези земи учението на Мани, известно като манихейство, което наследява някои водещи представи от религията на Зерван, намира по-здрава почва, за да достигне посредством павликяните, богомилите и патарените до Западна Европа и да се наложи за противодействие да бъде учредена Инквизицията (виж също Саладин и Карамания).

Източници[редактиране | редактиране на кода]

Вижте също[редактиране | редактиране на кода]