Урарту

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Урарту
Биайнили[1]
860 пр.н.е. – 590 пр.н.е.
Урарту (9 – 6 в. пр.н.е.)
Урарту (9 – 6 в. пр.н.е.)
Континент
Столица Арзашкун
Тушпа
Официален език урартийски
Религия политеизъм
Форма на управление Монархия
Цар
880 – 844 Арам I
845 – 825 Сардури I
Руса IV[2]
и други
Предшественик
Наследник
Мидийци
Днес част от Flag of Armenia.svg Армения
Flag of Iraq.svg Ирак
Flag of Iran.svg Иран
Flag of Syria.svg Сирия
Flag of Turkey.svg Турция
Урарту в Общомедия

Урарту (урартийски: Биайнили,[3] асирийски: Мат Урарту,[4] вавилонски: Уращу), известно и под имената Царство Арарат или Царство Ван е историческо царство от желязната епоха с център езерото Ван и Арменското плато. Царството се появява през ІХ век пр.н.е. и е завладяно от Мидия в началото на VI век пр.н.е. Като географско понятие Урарту (или „Земи Бианили“) се отнася за планинската област между Мала Азия, Кавказ и Месопотамия, днес известна като Арменско плато.[5]

Име[редактиране | редактиране на кода]

Името Урарту идва от асирийските източници. Асирийският цар Салманасар I (1263 – 1234 г. пр.н.е.) описва свой поход, в който превзема цялата територия на Уруатри.[6][7] В текста на Салманасар името Урарту не се отнася за царство, а за географската област, в която са описани осем различни царства (по времето на похода Урарту все още не е обединена държава). Урартите наричат царството си Биайнили или Биайнели, откъдето идва и арменския топоним Ван (Վան), но в началото, до 8 век пр.н.е., те наричат новообединеното си царство Наири.[8] Учените[9] считат, че Урарту е акадският вариант на записаното в Стария завет име Арарат. Също така връх Арарат се намира на територията на древното царство, приблизително на 120 km от столицата му. Както известната библейска планина, Арарат е споменат в Свещеното писание и като царство в Иеремия 51:27, заедно с Мини и Ашкеназ.

Учени като Карл Фридрих Леман-Хаупт (1910) вярват, че урартийците са се самоназовавали халдини, по името на главния бог Халди.[10] Наирите, народ от желязната епоха в района на Ван, се считат за свързани с народа на Урарту.[11]

След края на Урарту през 6 век пр.н.е., на историческата сцена се появява първата известна арменска династия Оронтиди (Ервандиди). Те се споменати в Бехистунския надпис, издълбан през 521 – 520 г. пр.н.е. по нареждане на император Дарий I. Там държавата е наречена Урарту на асирийски, Арминия на староперсийски и Харминуя на еламитски.[12]

История[редактиране | редактиране на кода]

Ранна история[редактиране | редактиране на кода]

Първият цар, споменат от асирийските източници (895 г. пр. н. е.), е Араме,[13] а вторият е Сардури І. Сардури І е известен с това, че строи столицата Тушпа, за което е оставил клинописен надпис на асирийски език. Този надпис е първото собствено урартийско историческо свидетелство.[14] В него, по подобие на асирийските царе, Сардури І се назовава „цар на царете“ и „велик цар“, с което показва, че по това време Урарту вече е независимо и все по-силно царство. През 833 и 829 г. пр.н.е. са първите сблъсъци с Асирия, което задава дълга традиция в историята на Урарту.

Аргищи І

Приемник на Сардури е неговият син Ишпуини (ок. 825 – 810 г. пр.н.е.), който ни е оставил първите писмени паметници на урартийски език. Той разширява държавата на северозапад и юг и продължава сраженията с Асирия. Менуа (810 – 786 г. пр.н.е.) е първият от могъщите царе на Урарту. На първо място той е известен с мащабните си строежи на крепости, за които оставя множество каменни клинописни паметници. Завършва стените на Тушпа и я превръща в изключително здрава крепост. Развитието на земеделието го кара да построи и мрежа от канали. Един от тях, който осигурява вода на Тушпа и е дълъг 70 км, продължава да работи и до днес.[15] Във военно отношение Менуа разширява държавата до езерото Урмия (страната Мана) и на юг от езерото Ван (страната Мусасир). Войските му нахлуват по горното течение на Ефрат и до река Аракс, където е основан град Менуахинили.

Фрагмент от шлем от времето на Аргищи І

Син и наследник на Менуа е цар Аргищи І (786 – 760 г. пр.н.е.). Известен е с това, че когато пресича река Аракс и завладява земите на север, основава град Еребуни, което е днешният Ереван. Градът става мощна военна база. И друг град, който е бил столица на арменската държава е основан от този цар. При създаването си той носи името Аргищихлни, а по-късно става познат с името Армавир.[16] Царят още повече разширява държавата – към езерото Севан, и в северна Сирия, откъдето отвлича десетки хиляди хора. Сраженията с Асирия се състоят около езерото Урмия и са с превес на Урарту – асирийците се виждат неспособни да спрат възхода на тази нова сила.

Могъщество на Урарту[редактиране | редактиране на кода]

При Сардури ІІ (760 – 735 г. пр.н.е.) са извършени нови завоевателни походи – към земите по река Ахурян (приток на Аракс), към бреговете на езерото Севан. Оттам той се завръща с много трофеи и пленници. Има сведения дори за поход на юг в Месопотамия, към Вавилон, в опит да се обгради сърцевината на Асирия. Друг известен поход е към планинската страна Урме, където царят спечелва голяма победа и отвлича около 10 000 пленници. Тъкмо към края на управлението му обаче Асирия отново набира сила при цар Тиглатпаласар III. През 743 г. пр.н.е. той събира голяма армия и успява да разгроми Сардури ІІ и съюзниците му в битката при Кумух. В следващите години нахлува дълбоко в Урарту, прекосява го няколко пъти без някой да може да го спре и сее опустошения и смърт. Обсажда Тушпа, но не успява да се справи с нея и е принуден да се оттегли.[17] Тогава асирийците опитват да изградят в южните земи на Урарту свое васално царство, което да служи като буфер – то се нарича Манай и просъществува кратко.[18]

Саргон ІІ, барелеф от музея в Багдад

Следващият цар – Руса І (735 – 713 г. пр.н.е.) – възстановява силата на Урарту, като премества столицата в новооснования град Русахинили. Неговите завоевания са насочени на изток от Севан, където строи две крепости. Но той също се изправя пред агресивен арисийски владетел – Саргон II – и не успява да му се противопостави. Според собствения разказ на Саргон, който със сигурност е преувеличен, уратите са претърпели голямо поражение (714 г. пр.н.е.). После Саргон пресякъл цялата страна, опустошавайки всичко по пътя си и разрушавайки един храм на бог Халди.[19] В следващите десетилетия обаче враждебните отношения между двете царства остават на заден план и дори се забелязва сближение. Причината е в нашествията на кимерийците и скитите от района на Кавказ, които заплашват и двете сили.

Последният цар от периода на могъщество на Урарту е Руса II (685 – 645 г. пр.н.е.). Известен е с това, че строи град Тейшебаини – основен стопански и административен център в северните провинции. Неговият поход на изток, в бившите земи на хетите, се оказва последният значим военен успех на Урарту.

Упадък и край[редактиране | редактиране на кода]

След смъртта на Руса ІІ се изреждат владетели, за които се знае малко. От надписите личи, че тяхната власт е съсредоточена главно около езерото Ван и в долината на Арарат. Това е времето, в което Асирия взема инициативата и получава надмощие. През 643 г. пр.н.е. Сардури ІІІ се признава за асирийски васал и за „син“ на Ашурбанипал.[20] Този нов статут е потвърден от следващия цар Еримена. Около 615 г. пр.н.е. за първи път държавата е изправена пред нов враг – мидийците, които отнемат част от земите ѝ. Скоро след това могъщата Асирия загива от армиите на Мидия и Вавилон и идва ред на Урарту. През 609 и 606 г. пр.н.е. вавилонският цар Набопаласар нахлува към Ван, опасявайки се от удар в гръб, докато унищожава последните огнища на асирийската съпротива. Руса ІІІ (605 – 590 г.) се признава за васал на Мидия, но този последен урартски цар управлява вече само в Тушпа. През 590 г. пр.н.е. крепостта пада, с което на царство Урарту се слага край.

Останки от крепостта на Тушпа (на заден план езерото Ван)

Общество[редактиране | редактиране на кода]

Урарту е централизирана монархия, в която робството е познато. Властта на царя е неограничена. Страната е разделена на големи области, чиито управители имат широки правомощия. Покорените общности запазват религията и самоуправлението си, при условие, че плащат данъци. Успешните войни доставят множество роби, но главна производителна сила са свободните селяни. Робите са предимно държавна собственост и се използват при строежите и обработката на земите на двореца. Главни земеделски отрасли са лозарството и градинарството – около ез. Ван, в плодородните долини на Ефрат и Аракс. В планините процъфтява скотовъдството – овце, кози, говеда.[21] Занаятите се развиват главно в градовете, а съвременни разкопки показват, че се произвеждат метали (бронз, желязо, злато, сребро), изделия от камък, кост и дърво, тъкани (вълна и лен), както и произведения от кожа. Добре се развива и производството на оръжия.

Големи са урартийските постижения в градостроителството. На първо място това са крепости – Тушпа, Русахинили (при дн. Топрак кале), Еребуни, Тейшебани. Най-разпространени са градовете крепости, построени върху естествени хълмове с площ 4 – 6 хектара. Понякога те са обградени с двойни стени, а около тях има обширни жилищни квартали. Интересно е, че улиците са прави и успоредни, пресичащи се под прав ъгъл. В тях археолозите разкриват както богати и разкошни домове, така и жалки, мизерни къщички. За строителен материал служат камък, глина и дърво.

Глава на бик (VІІІ в. пр. н. е.)

Култура[редактиране | редактиране на кода]

Урартите имат различни видове храмове. Най-ранен е Мусасирският храм с двускатен покрив, който е познат само от едно изображение (VІІІ в. пр.н.е.).[22] Подобно на гръцките храмове, той е с фронтон и колони на фасадата. Има и вкопани в скалите храмове, които се възприемат като врата към обиталището на някой бог. Стените им са изписани с клинопис. Тези храмове най-често са посветени на бог Халди. Открити са следи и от куполовидни храмове. По стените на храмовете, както и на градовете се намират най-разообразни фрески, свидетелстващи за развито изкуство. Културата и изкуството на Урарту са в дълбоко взаимодействие с другите културни региони от епохата – най-вече с Асирия, но също с културата на фригийците и дори гърците и етруските.[23] Най-често се изобразяват богове, животни, култови и ловни сцени, растителна и геометрична украса. Забележителни са примерите за монументална скулптура – например статуите на божеството Тейшеба в Алжиджеваза. Там са открити и редица малки фигурки на колесници, конници, жреци.

Крилато божество от Топрак-кале (Русахинили)

Важни сведения за религията на Урарту дава надписът върху Мъхеровата врата във Ван, правен по времето на цар Менуа. Той съдържа списък на божествата на урартите и посочва броя на жертвоприношенията на всяка от тях – бикове, крави, овце. Първо място в пантеона заема бог Халди, който се споменава и в други надписи като покровител на царете. След това са богът на войната Тейшеба и богът на войната Шивини. След тази върховна троица са изброени още десетки богове и богини, включително на покорените градове и народи.

Плоча с урартийски клинопис, която разказва за строежа на крепостта Еребуни (Ереван)

Език[редактиране | редактиране на кода]

 Основна статия: Урартийски език

Урартийският език граматически и лексикално е сходен с хуритския, както и с езиците от северен Кавказ.[24] До нас са достигнали едва 400 – 500 думи от този език, защото откритите текстове са доста еднообразни – доклади за военни походи, разкази за извършени строежи, по-рядко – култови писания. Едва няколко запазени паметника представляват писма, списъци или заповеди. Урартийският език е писмен, тъй като възприема клинописа от Асирия, но тук тази писмена система е опростена. Той е традиционен говорим език в държавата и има два диалекта.

Вижте също[редактиране | редактиране на кода]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. ↑ Paul Zimansky, Urartian material culture as state assemblage, Bulletin of the American Association of Oriental Research 299, 1995, 105.
  2. ↑ Михран Бохосян/Арменската цивилизация/изд. 1996/ISBN 954-90170-1-Х/стр.13
  3. ↑ Hewsen, Robert H.. "Van in This World; Paradise in the Next" The Historical Geography of Van/Vaspurakan. с. 13.
  4. ↑ Eberhard Schrader, The Cuneiform inscriptions and the Old Testament (1885), p. 65.
  5. ↑ F. W. König, Handbuch der chaldischen Inschriften (1955).
  6. ↑ Abram Rigg Jr., Horace. „A Note on the Names Armânum and Urartu“. Journal of the American Oriental Society, Vol. 57, No. 4 (Dec., 1937), pp. 416 – 418.
  7. ↑ Zimansky, Paul E. Ancient Ararat: A Handbook of Urartian Studies. Delmar, N. Y.: Caravan Books, 1998, p. 28. ISBN 0-88206-091-0.
  8. ↑ Chahin, Mack The Kingdom of Armenia. London: RoutledgeCurzon, 2001, pp. 71ff. ISBN 0-7007-1452-9.
  9. ↑ Ararat (WebBible Encyclopedia) – ChristianAnswers.Net
  10. ↑ Lehmann-Haupt C. F. Armenien, Berlin, B. Behr, 1910 – 1931
  11. ↑ Piotrovsky, Boris B. The Ancient Civilization of Urartu. New York: Cowles Book Co., Inc., 1969.
  12. ↑ Skjaervo, Prods Oktor, „An Introduction to Old Persian“, Harvard 2002
  13. ↑ Хронологична енциклопедия на света, том 2, В. Търново 1994, с. 225
  14. ↑ Всъщност първото споменаване на това селище е в асирийски военен отчет около 20 години по-рано, където то е наречено Турушпа, виж Charles Allen Burney, The peoples of the hills. Ancient Ararat and Caucasus, London 2001, p. 130
  15. ↑ В. Авдиев, Урарту, текст публикуван на сайта nauka.bg, посетен на 28 ноември 2019 г.
  16. ↑ М. Нерсинян, История на арменския народ, София 1998, с. 23
  17. ↑ Владимир Попов, История на стария свят, В. Търново 2008, с. 131 – 132
  18. ↑ George Goodspeed, A History of the Babylonians and Assyrians, New York 1902, p. 251
  19. ↑ Нерсинян, История..., с. 27
  20. ↑ Хронологична енциклопедия на света, том 2, с. 232
  21. ↑ В. Авдиев, Урарту, текст публикуван на сайта nauka.bg, посетен на 28 ноември 2019 г.
  22. ↑ Хронологична енциклопедия на света, том 2, с. 235
  23. ↑ Нерсинян, История..., с. 25
  24. ↑ Пак там.

Литература[редактиране | редактиране на кода]

  • Ashkharbek Kalantar, Materials on Armenian and Urartian History (with a contribution by Mirjo Salvini), Civilisations du Proche-Orient: Series 4 – Hors Série, Neuchâtel, Paris, 2004;ISBN 978-2-940032-14-3
  • Boris B. Piotrovsky, The Ancient Civilization of Urartu (translated from Russian by James Hogarth), New York:Cowles Book Company, 1969.
  • M. Salvini, Geschichte und Kultur der Urartäer, Darmstadt 1995.
  • R. B. Wartke, Urartu – Das Reich am Ararat In: Kulturgeschichte der Antiken Welt, Bd. 59, Mainz 1993.
  • P. E. Zimansky, Ecology and Empire: The Structure of the Urartian State, [Studies in Ancient Oriental Civilization], Chicago: Oriental Institute, 1985.
  • P. E. Zimansky, Ancient Ararat. A Handbook of Urartian Studies, New York 1998.

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Общомедия
Общомедия разполага с мултимедийно
съдържание за: Урарту
Нормативен контрол
     Портал „Археология“         Портал „Археология“          Портал „Праистория“         Портал „Праистория“          Портал „Армения“         Портал „Армения“    
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Урарту&oldid=11088329“.