Ашурбанипал

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Ашурбанипал
Асирийски владетел
Sculpted reliefs depicting Ashurbanipal, the last great Assyrian king, hunting lions, gypsum hall relief from the North Palace of Nineveh (Irak), c. 645-635 BC, British Museum (16722368932).jpg
Роден
Починал
Управление
Период 668627 г. пр.н.е.
Предшественик Асархадон
Ашурбанипал в Общомедия
Релеф от двореца в Ниневия с портрет на Ашурбанипал (Британски музей)

Ашурбанипал (акадски: Aššur-bāni-apli, „Ашур е създател на наследника“) е владетел на Древна Асирия от династията на Саргонидите в периода на Новоасирийско царство. Управлява ок. 668627 г. пр.н.е..

Син на своя предшественик Асархадон (681 – 669 г. пр.н.е.), Ашурбанипал е последен от великите владетели на Асирийската империя[1]. По-голямата част от неговото 42-годишно управление преминава в непрекъснати войни за запазване на обширните територии подвластни на неговата монархия. Той превзел и разрушил Вавилон, потушавал с желязна ръка въстанията на покорените народи, завладял Елам, Финикия, Армения и част от Арабския полуостров, но губи върховенството над Египет. След смъртта му започнал стремителен упадък на империята.

Ашурбанипал е бил един от малцината грамотни владетели на своето време и вероятно е първият асирийски владетел, който умеел да чете и пише. Говорел няколко езика и имал познания по математика и астрономия. Построил множество храмове и дворци, и създал първата библиотека в историята – Библиотека на Ашурбанипал в Ниневия.

Възкачване[редактиране | редактиране на кода]

Вероятно роден около 686/685 г. пр.н.е. в Ниневия, Ашурбанипал е един от по-младите синове на Асархадон и царската съпруга Ešarra-hammat.[2] Първоначално не е бил подготвян за наследник на трона и е обучаван в писане, четене и математика, вместо в традиционните за асирийските принцове военни занимания, лов и управление.

Около 673/2 г. пр.н.е. умират царицата Ešarra-hammat и първият престолонаследник Sin-nadin-apli.[3][4] Първоначално Асархадон възнамерява да избере за следващ наследник Шамаш-шум-укин – неговия най-възрастен останал жив син. По неизвестни причини голяма част от асирийската аристокрация и армията се противопоставят на неговото намерение. Не е сигурно дали Шамаш-шум-укин е бил син на вавилонска наложница, поради което асирийците го считали неподходящ кандидат за трона. Повлиян от настояванията на майка му, властната царица Накия (Закуту), Асархадон посочва за престолонаследник по-младият син Ашурбанипал.

Царските анали документират официалното издигане на Ашурбанипал за приемник на властта в Асирия, на тържествен събор в Ниневия през май 672 г. пр.н.е.[5][6]. По-възрастният царски син Шамаш-шум-укин е определен за бъдещ владетел на Вавилон.[1] На церемонията провинциалните управители и васалните владетели полагат клетва за вярност към наследниците, назовани като равнопоставени братя.[7]

Предвидената подялба на властта между двамата сина на Асархадон е само формална, тъй като Вавилония остава част от Асирийската империя, макар и с ограничена степен на местно самоуправление и данъчни привилегии. Въпреки значителния религиозен и културен престиж, който носи титлата на вавилонските владетели, тяхната роля под асирийско върховенство е почти само церемониална.[1] В политическо и военно отношение Вавилон е практически в подчинена зависимост от волята на асирийските суверени, които в редица случаи приемат също и официалната длъжност на вавилонски владетели (дуалистична монархия)[8], или поставят за такива някой от синовете или подчинените си.[9]

Това компромисно уреждане на престолонаследието е част от политиката на Асархадон, насочена към поддържане на имперската стабилност и просперитет чрез помирение с Вавилон, чието възстановяване е предприето именно от него, седем години след разрушаването и обезлюдяването на града от Сенахериб през 689 г. пр.н.е., при потушаването на поредното голямо въстание срещу асирийската власт. Установената от Асархадон система дава резултат в първите 17 години след възкачването на Ашурбанипал, през които номинално възвърнатата частична самостоятелност на вавилонската държава, донякъде намалява недоволството и временно отлага нови бунтове сред местното население.[10][6]

Асархадон умира в края на 669 г. пр.н.е., докато подготвя кампания за потушаване на избухналото в Долен Египет въстание срещу асирийските гарнизони. Около месец по-късно (началото на 668 г. пр.н.е.) Ашурбанипал е признат в Ниневия за легитимен владетел на Асирия, благодарение на баба му Закуту, която използва влиянието си за да осигури подкрепата на асирийската аристокрация и вавилонците.[5] Клетвата за вярност към Ашурбанипал и брат му Шамаш-шум-укин е препотвърдена.[11]

Ашурбанипал заема трона без междуособиците, често съпътстващи смяната на властта в Асирия, макар че намесата на баба му при неговото утвърждаване вероятно е признак за недостатъчна популярност на новия режим сред управляващите среди[1]. Шамаш-шум-укин се възкачва във Вавилон няколко месеца по-късно, през следващата година (668 г. пр.н.е.), може би поради противоречия и съпротива на анти-вавилонската фракция в Ниневия. Когато забавянето на очакваната коронация води до недоволство сред вавилонците, Ашурбанипал се допитва до оракулите, които одобряват възкачването на брат му.[12] След 20 годишен престой в Ашур статуята на Мардук е върната във Вавилон, където е възобновен традиционния ежегоден фестивал Акиту.[13]

Ранно управление[редактиране | редактиране на кода]

Най-ранната военна кампания през управлението на Ашурбанипал датира от 668 г. пр.н.е., когато населението на Кирбиту напада град Дер, намиращ се източно от река Тигър, до границата с Елам. По заповед на Ашурбанипал, местните асирийски управители провеждат наказателна експедиция срещу размирниците, които са пленени и по-късно депортирани в Египет.[14][15] През 667 г. пр.н.е., непосредствено преди, или по време на кампанията в Египет, Ашурбанипал води кратка интервенция във Финикия против Йакинлу, васалният владетел на Арвад, който е принуждавал чуждестранните търговски кораби да разтоварват стоките си в пристанището на неговия град, вместо в асирийското пристанище. Личната намеса на Ашурбанипал прекратява неговото неподчинение.[5][16][17]

Първа кампания в Египет[редактиране | редактиране на кода]

След като консолидира властта си в Асирия, Ашурбанипал подновява кампанията за потушаване на въстанието в Долен Египет, избухнало малко преди смъртта на Асархадон (669 г. пр.н.е.), който умира преди да осъществи подготвяния контраудар. Възползвайки се от временната пасивност на Асирийската империя при смяната на управлението, нубийският фараон Тахарка настъпва от юг и установява предишната си власт над Делтата на Нил, привличайки на своя страна местните владетели и управители, само две години след като те са признали върховенството на Асархадон.[18][19][5]

През 667 г. пр.н.е. Ашурбанипал изпраща войска, която бързо възвръща контрола над Долен Египет. Обединените нубийско-египетски сили не се оказват равностоен противник на могъщата асирийска армия, подсилена с подкрепленията на 22 васали от Леванта. Тахарка търпи поражение при Kar-baniti (неизвестно разположение), близо до азиатската граница на Египет. Изоставеният Мемфис и други египетски градове са окупирани от асирийски гарнизони, а местните владетели са принудени да се подчинят на Ашурбанипал. Преследван от нашествениците, Тахарка отстъпва в Горен Египет и дори напуска Тива, подготвяйки отбрана по отсрещния бряг на Нил.[18][19][5]

Военачалниците на Ашурбанипал прекратяват експедицията към Тива и връщат армията в Долен Египет. Там е разкрит заговор сред египетските васали, които са обвинени в предателство и отведени в Ниневия, където повечето биват екзекутирани (667/666 г. пр.н.е.). Ашурбанипал пощадява и освобождава Нехо I (672 – 664 г. пр.н.е.), поставен като васал с ограничени правомощия в Саис и част от Долен Египет. Псамтик, синът на Нехо, е назначен за управител на Атрибис. След грабежите и наказателните действия, повечето от асирийската армия се изтегля в Азия, отвеждайки много пленници и плячка. Мемфис и вероятно Хелиополис, остават под прякото управление на асирийците, които въвеждат в тях своя ред и администрация.[18][20] В Горен Египет управителят на Тива Монтуемхет формално също признава асирийското върховенство.[20][19][5]

Първа война с Елам[редактиране | редактиране на кода]

Вероятно още преди края на първата египетска кампания, югоизточните граници на Асирийската империя са нападнати от съседното царство Елам. Мирът между Асирия и Елам, установен още при Асархадон, продължавал и през първите няколко години от управлението на Ашурбанипал. В надписите си Ашурбанипал изтъква помощта която той оказва на еламските бежанци, които дошли в неговите земи, прогонени от сушата и глада настъпил в тяхната родина. В Елам е изпратено зърно, а еламитите са оставени да се върнат по домовете си при първата добра реколта. Въпреки проявата на благоволение, нарушаването на мирните отношения не е толкова неочаквано, предвид вековната враждебност между Асирия и Елам, както и традиционно близките отношения на еламитите с Вавилон.[21][22]

Между 667 и 665 г. пр.н.е. еламският владетел Уртаки (Уртаку/Уртак, ок. 675 – 664 г. пр.н.е.), влиза в съюз с Бел-Икиша – владетел на Гамбулу (арамейска племенна държава в южна Вавилония), бивш васал на Асирия и с Набу-шум-ереш – асирийския наместник в Нипур и приморска Вавилония (около северния бряг на Персийския залив). Коалицията нахлува в Месопотамия и заплашва Вавилон, от където наскоро възцареният Шамаш-шум-ишкун изпраща молба за помощ към брат си Ашурбанипал в Ниневия. В тази година главните асирийски военни сили са ангажирани с похода към Египет, но след известно забавяне, Ашурбанипал успява да събере армия, чието приближаване принуждава нападателите да се оттеглят.[21][22]

Отстъпващият Уртаку е победен на границата с Елам и моли за мир. Скоро след това той умира и на негово място еламитската аристокрация издига Теуман (664 – 653 г. пр.н.е.). Синовете на Уртаки и 60 от неговите роднини и приближени бягат при Ашурбанипал, който ги приема в Ниневия. Другите двама метежника Бел-Икиша и Набу-шум-ереш са оставени на предишните им длъжности, но Ашурбанипал взема техните синове и роднини за заложници.[21][23][22]

Съюз с Лидия[редактиране | редактиране на кода]

Вероятно около 666 – 665 г. пр.н.е. Гигес, владетел на Лидия, за пръв път изпраща посланици и дарове до Ашурбанипал в Ниневия. Гигес (Гугу) спешно търси сближаване и съюз с Асирийската империя, надявайки се да получи военна помощ в критичното за него положение. По това време Лидийската държава в Западна Мала Азия е притисната от инванзията на кимерийците – скитски народ, нахлуващ от североизточното Черноморие. Съгласно аналите, Ашур вдъхновил чрез съновидение Гигес да почете върховенството на Ашурбанипал, за да спаси земите си от кимерийците. Страната на лидийците дотогава е била непозната за предците на Ашурбанипал, а езикът на лидийския пратеник бил неразбираем за асирийците.[24][25]

Последствията от този съюз са неясни – асирийските хроники споменават че Ашур и Ищар помагат на Гигес да отблъсне нашествениците. Няма доказателства за директно военно ангажиране на Асирия в Мала Азия, предвид че Лидия се намира отвъд асирийската сфера на интереси и пряко влияние. Със или без асирийска помощ, Гигес се защитава успешно от кимерийците и временно възпира техния натиск върху царството му. В двора на Ашурбанипал лидийските пратеници по-късно довеждат двама оковани кимерийски главатари заедно с богати дарове. Съдейки по откъслечните данни, съюзът с далечна Лидия не е от голямо значение за империята.[24][25]

Втора кампания в Египет[редактиране | редактиране на кода]

Граници на Новоасирийската империя при династията на Саргонидите – след окупацията на южен Египет, асирийската армия достига по-далеч от центъра на империята, откогато и да било преди и след това

През 664 г. пр.н.е., две години след като губи властта в Египет, нубийският фараон Тахарка умира в Куш и е наследен от неговия племенник Танутамун (Тантамани), който подновява борбата срещу асирийците. Начело на кушитската армия Танутамон влиза в Тива, където тържествено е приветстван като фараон. Танутамон напредва към Долен Египет и побеждава асирийския васал Нехо, който загива в битка близо до Мемфис. Синът на Нехо – Псамтик се спасява в Асирия и търси помощ от Ашурбанипал. Танутамун обсажда Мемфис и привлича на своя страна местните управители и династи в Делтата.[26][5]

През 664/63 г. пр.н.е. асирийската армия още веднъж навлиза в Египет. Подобно на предшественика си, Танутамун оказва неуспешна съпротива, изоставя Мемфис и отстъпва на юг. За разлика от предишния път, асирийците продължават похода в Горен Египет и без особени усилия завземат Тива. Величавата столица е разграбена и опустошена, след което никога не възстановява предишното си значение.[5] Аналите на Ашурбанипал описват богата плячка от коне, пленници, платове, скъпоценности. Заграбеното злато и сребро е претопено и отлято в два големи обелиска от електрон, тежащи 2500 таланта.[27][26]

Падането на Тива бележи кулминацията на асирийските завоевания в Египет.[26] Асирийците спират преследването на Танутамун някъде до Асуан.[20] С неговото бягство приключва доминацията на 25-та династия, въпреки че в Горен Египет властта на последния нубийски фараон е признавана символично за почти още едно десетилетие. Следващите кушитски владетели никога повече не се опитват да възвърнат предишното си господство в Египет.[28] Окупаторите се изтеглят от разорената Тива, където оставят дотогавашния наместник Монтуемхат – формално техен васал, практически властващ самостоятелно.[20] В Долен Египет начело на локалните зависими династи е поставен Псамтик I – васал на Ашурбанипал. Асирийците изглежда не правят опит да въведат военна администрация и вероятно оставят малко гарнизони. Първоначално зависим и лоялен васал, Псамтик постепенно налага властта си над целия Египет и след по-малко от десетилетие обявява своята независимост, възползвайки се от поражението на нубийците и от растящите затруднения на Асирийската империя.[29][26]

Действия във Финикия и Киликия[редактиране | редактиране на кода]

След завършването на египетската кампания, асирийската армия минава през Финикия (663/662 г. пр.н.е.), където Баал I, владетелят на град Тир е отхвърлил васалната си зависимост от империята. Неговият пример е последван от Йакинлу, владетел на Арвад. По време на интервенцията в Египет двамата финикийски васали не изпращат флот и подкрепления на асирийците и отказват да плащат редовния данък. В отговор, армията на Ашурбанипал обсажда Тир и блокира снабдяването на островната крепост с питейна вода и провизии. Баал I скоро капитулира, признава се отново за васал, подновява плащането на данък и праща свой син като заложник в Ниневия. Неговата дъщеря и племенница стават наложници в дворцовия харем на Ашурбанипал. Йакинлу от Арвад също е принуден да се предаде при подобни условия – той плаща ежегодно васален данък в злато и пурпурни тъкани, а дъщеря му е приета в царския харем.[30][16]

Приблизително по същото време държавите Хилаку (Киликия) и Табал биват застрашени от нашествието на кимерийците в Мала Азия. Враждебните дотогава северозападни съседи на Асирийската империя – Мугалу от Табал и Сандашарме от Хилаку, търсят помощ и покровителство от Ашурбанипал, изпращат послания на покорство и дават дъщерите си за дворцови наложници в Ниневия (около 662 г. пр.н.е.). Ашурбанипал определя на малоазийските васали годишен данък от коне, но няма данни за пряко оказана военна намеса срещу кимерийците.[30][16]

Кампания срещу манеите[редактиране | редактиране на кода]

През 660 – 659 г. пр.н.е. асирийска армия под командването на военачалника Набу-шар-уцур провежда кампания срещу манеите – народ обитаващ земите на югоизток от езерото Урмия, в северозападния край на Иранското плато. Тази военна интервенция е отговор на по-ранни нападения, извършени от манеите по североизточната граница на Асирийската империя, където при управлението на Асархадон са изгубени няколко крепости. Асирийската армия прекосява планинската верига Загрос и навлиза дълбоко на вражеска територия. Ахшери, владетелят на манеите, извършва нощно нападение над асирийския лагер, но търпи поражение и главната му армия е напълно унищожена. Закратко под контрола на асирийците попадат редица градове, укрепления, военни складове, коне, добитък, поробени пленници. Обсадена е манейската столица Изирту, много гранични крепости са разрушени или присъединени към империята.[30][31][32]

Вследствие от разгрома, в страната на манеите избухва масово селско въстание. Ахшери е убит от недоволните си поданици, заедно с повечето негови роднини и членове на династията му. Уали, единственият оцелял син на загиналия владетел, търси спасение и помощ при асирийците, признава се за васал на Ашурбанипал, изпраща дъщеря си като наложница в неговия двор и се задължава да доставя коне като ежегоден трибут. Уали успява да удържи властта в Ману и потушава народното въстание, въпреки че няма известни сведения за директно оказана военна помощ от страна на Асирия. Ашурбанипал вероятно е потърсил намесата на своя съюзник Мадий – владетел на скитите (ишкуза) в района на днешното източно Закавказие. Отслабената държава на манеите остава верен васал на Асирийската империя до тяхната почти едновременна гибел, близо половин век по-късно. Упадъкът на Ману спомага за бъдещия възход на Мидийската държава на изток.[30][31][32]

През тази кампания асирийската армия може би навлиза също и в земите на Мидия, или, по-вероятно всъщност потушава неподчинението в някои от населените с мидийци подвластни територии на източната граница. Споменати са мидийския вожд Биришатри, Шарати и Парихия – синове на Гагу, вожд на страната Сахи. С изключение на няколкото разбунтували се наместници или васали, по това време Мидия все още признава формалното върховенство на Асирия и поддържа мирни отношения. В царските хроники не е отдадено особено значение на този вероятно малозначителен конфликт. Това е единственото пряко споменаване на сблъсък с мидийци през управлението на Ашурбанипал.[30][31][32]

Асирия към средата на VII век пр.н.е.[редактиране | редактиране на кода]

Изпълненото с почти ежегодни войни първо десетилетие от управлението на Ашурбанипал, е последвано от няколко относително мирни години. Единственият конфликт отнасян към този период е нахлуването на Андария, управител на пограничната област Лубду в царство Урарту. Около 657 г. пр.н.е. Андария напада град Убуму, столица на северната област Шубрия (Субарту), разположена по горното течение на река Тигър. Урартският предводител е победен и обезглавен от местните войски, а главата му е изпратена при Ашурбанипал. Този инцидент не довежда до война между Асирия и Урарту, чиито владетел Руса II изпраща делегация в Ниневия и потвърждава мирните отношения.[21][32]

По отношение на Вавилон, Ашурбанипал подновява политиката на възстановяване, след около 13-годишно прекъсване. Връщането на статуята на Мардук във Вавилон при възкачването на Шамаш-шум-укин (668 г. пр.н.е.), не било последвано от други действия в тази насока, чак до 655 г. пр.н.е. Спирането на възстановителната програма, преднамерено или не, води до недоволство сред вавилонското население. Между 655 и 653 г. пр.н.е., по заповед на Ашурбанипал във Вавилон са върнати церемониални предмети свързани с култа към Мардук (трон, легло, колесница). В градовете на Вавилония отново започва поправката и строителството на храмове и крепостни стени, разрушени навремето от Сенахериб. Съдейки по намерените текстове, след 658 г. пр.н.е. във Вавилония настъпва период на увеличена икономическа активност. Макар че донякъде отлагат и разколебават вавилонската съпротива, тези мерки се оказват закъснели и недостатъчни за да предотвратят назряващите размирици. Натрупаната враждебност срещу асирийската доминация не след дълго ескалира до голямо въстание и междуособна война (652 г. пр.н.е.).[33][34][35]

Отпадане на Египет[редактиране | редактиране на кода]

Макар в привидно спокойна обстановка и без значителни стълкновения, към средата на VII век пр.н.е. далечната западна периферия се изплъзва от влиянието на Асирия. Гигес, владетелят на Лидия, прекратява ежегодните дипломатически делегации до Ниневия, изоставяйки вече неизгодните за него отношения с Ашурбанипал. Воден от търговски и стратегически интереси Гигес влиза в съюз с египетския фараон Псамтик I, на когото оказва военна помощ. Подпомаган от йонийски и карийски наемници, след около 656 – 655 г. пр.н.е. Псамтик I успява да обедини Долен и Горен Египет, утвърждава властта си и отхвърля върховенството на Асирия. Псамтик спира плащането на васален данък и вероятно дори обсажда филистимския град Ашдод (ок. 654 г. пр.н.е.), намиращ се под асирийско подчинение. Въпреки това Псамтик I остава формален съюзник на Ашурбанипал, а отцепването на Египет не води до военна реакция от асирийска страна.[25][36][24][20]

Територия на Асирийската империя през второто десетилетие от царуването на Ашурбанипал

Асирия не е в състояние да извършва систематични интервенции на толкова голямо разстояние от столицата си[9], нито разполага с необходимия военен, демографски и културен потенциал за да установи и поддържа трайно присъствие. Асирийските кампании в Египет поначало са били насочени срещу нубийските фараони, чиято намеса в Леванта е подкопавала асирийската хегемония там. След отстраняването на нубийските съперници и заграбването на значителни богатства, империята губи сериозен интерес към Египет, доколкото неговите управници не проявяват политически амбиции в Предна Азия.[36]

Отпадането на периферни васали и съюзници не представлява твърде съществена заплаха за империята. Съвсем близо до центъра на Асирия, постоянния югоизточен противник Елам и подчинените народи в Месопотамия, създават много по-голяма и непосредствена опасност, в сравнение с която Египет изглежда като далечен проблем и ненужно завоевание.[9] Тези обстоятелства вероятно убеждават Ашурбанипал да предпочете в Египет, ако не васал, то поне формален съюзник или най-малкото неутрален съсед, вместо още една размирна провинция.[36]

Втора война с Елам[редактиране | редактиране на кода]

Победата на Асирия над Елам в 664 г. пр.н.е. е последвана от примирие, което продължава над десетилетие, въпреки враждебните взаимоотношения. През управлението на еламския владетел Теуман, противопоставянето между двете държави става все по-сериозно. Теуман се стреми да оформи антиасирийска коалиция с халдейските и арамейските народи в югоизточна Месопотамия, а вероятно и с вавилонците. Основателната загриженост на Асирия с този проблем е отразена в серия клинописни текстове от 658 – 657 г. пр.н.е., които съдържат запитвания от жреци към бог Шамаш, касаещи астрологични предсказания за планираното анексиране на страната Гамбулу и очакваното нападение от страна на Елам. От тези сведения изглежда че армията на Ашурбанипал е поддържана в постоянна готовност за неизбежния сблъсък на изток.[37][38]

Когато при възкачването си Теуман започва разправа с конкурентите за властта, неговите племенници – синовете на Уртаку, намират спасение в Ниневия заедно с техните привърженици. Ашурбанипал не само отхвърля многократните настоявания на Теуман за връщане на бегълците, но и пленява двама еламски пратеници, отказвайки отговор. Това предизвикателство дава на Теуман достатъчен повод за война. Въпреки неблагоприятните знамения (лунно затъмнение), еламският владетел мобилизира войските и се отправя към Месопотамия (юли-август 653 г. пр.н.е.). Ашурбанипал незабавно изпраща армия, която извършва рейд по поречието на река Тигър и блокира крепостта Дер, изминавайки разстоянието от Ниневия само за 10 дни. Асирийската армия пресреща еламците вероятно още преди те да пресекат границата на империята.[37][21][39][23]

Неочакваната бързина и ефективност с която реагира Ашурбанипал, проваля плановете на Теуман и го принуждава да започне отстъпление. Еламският владетел още не е приключил преговорите за съвместни действия с арамеите от Гамбулу, които не успяват да вземат участие във войната. Преследван от превъзхождащите го асирийски войски, Теуман разполага силите си по бреговете на река Улай (дн. Карун или Керкех), в равнината до градчето Тулиз (Тил Туба), недалеч от Суза. Там еламската армия претърпява пълна катастрофа. Теуман прави отчаян опит да избяга в околните гори, но колесницата му се обръща и той е заловен от асирийците, които го обезглавяват пред погледа на еламските войници. Главата на Теуман по-късно е изпратена на Ашурбанипал като трофей.[21][39][37][23]

След кървавата битка еламската столица Суза отваря врати пред победителите. Ашурбанипал представя себе си не като завоевател, а като защитник и покровител на законните наследници, прогонени от узурпатора Теуман. Асирийските източници споменават че градовете и храмовете в страната са пощадени от плячкосване. По волята на Ашурбанипал, властта в Елам е поделена между двама от синовете на Уртаку – Хумбан-Никаш II (Уманигаш) и Тамариту (I), които стават васали на Асирия. Уманигаш е поставен в западната част на царството, със столица в Мадукту или Суза, а източните земи, със столица Хайдалу (Хидали), са присъдени на Тамариту. По този начин умишлено се създава предпоставка за бъдещи междуособици, които да разединят и обезсилят еламската държава.[37][21][39][23][40]

Анексиране на Гамбулу[редактиране | редактиране на кода]

На връщане от Елам, асирийската армия жестоко наказва арамейското княжество Гамбулу – главният съюзник на еламските царе Уртаку и Теуман. Още от 658 г. пр.н.е. Ашурбанипал планира интервенция в малката буферна територия между източна Вавилония и Елам. В края на 653 г. пр.н.е. дълго отлаганото възмездие се стоварва върху нелоялния бивш васал. Асирийските войници покриват страната Гамбулу „като мъгла“. Столицата Шапибел е щурмувана и превзета, след което е изравнена със земята. Местният управник Дунану и неговия брат Самгуну, синове на Бел-икиша, се предават от страх. Те са отведени в Ниневия, заедно с цялото население на града. Територията на Гамбулу е практически обезлюдена, а окупаторите заграбват злато, сребро, добитък и всякакъв вид притежания и ценности.[39][41]

Главата на Теуман е окачена около врата на Дунану за публичен показ пред тълпите. В последствие Дунану е отведен в град Арбела, където Ашурбанипал празнува триумфа от Елам, и там е „заклан като агне“, а трупът му е разчленен. Подобна участ сполетява роднините и приближените му. Някои висшестоящи пленници са одрани живи, а езиците им са изтръгнати. Части от телата на екзекутираните са изпратени в различни градове в империята, за назидание на непокорните. Двама от синовете на Набу-шум-ереш, бившият управител на Нипур, някога изменил на Асирия, са накарани да счукат на прах костите на покойния им баща. Асирийските релефни изображения и писмени хроники предават с ярки подробности сцените на публични изтезания и убийства.[39][41]

Арабите срещу Асирия[редактиране | редактиране на кода]

Конфликтите на Ашурбанипал с арабите (арабу) са подробно отбелязани в неговите хроники, но сведенията са объркани от няколкото по-късни преправки, допълнения и размествания на отделните епизоди, което затруднява изясняването на точната последователност, интерпретация и датировка на събитията. Арабските нападения по югозападните граници на Асирийската империя започват преди избухването на Вавилонското въстание в 652 г. пр.н.е. и отначало нямат връзка с него. Грабителските набези на бедуинските племена от Северна Арабия са насочени срещу васалите на Ашурбанипал в Трансйордания (източно от река Йордан) и Южна Сирия. Племенната конфедерация на кидарите (кидри) е предвождана от Амуладин и Уайте (Йаута), син на Хазаил. Те въстават против Асирия, отхвърляйки васалното подчинение наложено им от Асархадон в края на неговото управление.[14][42][43][44][45][46]

Асирийската армия, съвместно с васалният владетел на Моав, побеждава арабите, опожарява техните палатки и лагери, залавя стадата и камилите им. Сред отстъпващите бедуини настава глад. Амуладин и Адия, жената на Уайте, са пленени и отведени в Ниневия. Ашурбанипал поставя начело на кидрите нови васали – Абиате и брат му Айаму, с които е сключен договор. Набатеите и техният владетел Нанту също се подчиняват на Асирия, приемат васален статут и отказват убежище на избягалият Уайте. Дотогава набатеите не са били подвластни на никой предишен асирийски монарх. Постигнатото надмощие е кратковременно, тъй като в 651 – 650 г. пр.н.е. арабските предводители изменят на Ашурбанипал и воюват срещу него във Вавилония, на страната на въстаналият Шамаш-шум-укин.[14][42][43][44][47][45][46]

Бунтът на Вавилон (652 – 648 г. пр.н.е.)[редактиране | редактиране на кода]

Голямото вавилонско въстание (652 – 648 г. пр.н.е.) е сериозен сблъсък, който има опустошителни последици и разклаща основите на Асирийската империя. Борбата против Асирия е оглавена от Шамаш-шум-укин – собствения брат на Ашурбанипал. Избухването на конфликта вероятно е резултат от дълготрайната опозиция на вавилонците и халдеите срещу асирийското управление, заедно с недоволството на Шамаш-шум-укин от неговия подчинен статус.[48][35][49]

Като васален владетел на Вавилония, Шамаш-шум-укин е теоретически автономен управник под върховенството на Асирия. Назначен и зависим от Ашурбанипал, на практика неговата политическа власт е сведена до тази на обикновен наместник в град Вавилон и околностите му. Главните строителни проекти, основните военни сили, външната и вътрешната политика са под контрола на Ашурбанипал. Местните управители на градове в южната част на Вавилония игнорират заповедите на Шамаш-шум-укин, освен ако не са предварително одобрени от Ашурбанипал. Административните служители редовно се отнасят по различни въпроси директно към имперския двор в Ниневия, вместо към техния номинален суверен във Вавилон. Самият Шамаш-шум-укин неведнъж е принуден да отменя нарежданията си, съобразно волята на неговия брат.[49][35]

До голяма степен само церемониален лидер във Вавилон, Шамаш-шум-укин желае да отхвърли контрола на асирийската монархия. Несъмнено повлиян от вавилонския елит, той навярно е мотивиран също и от лична неприязън и безпокойство спрямо по-младият му брат Ашурбанипал, който не само го измества като престолонаследик в Асирия, но и упражнява непрекъсната намеса в управлението му на Вавилония. Въпреки предполагаемите противоречия между тях, за 16-те години съвместно управление, предшестващи бунта, не са известни никакви явни признаци на съперничество или конфронтация, предвещаващи последвалите междуособици. Намерението на Шамаш-шум-укин да възстане срещу властта на брат си Ашурбанипал вероятно е било предварително известно – неговите действия са следени от асирийските шпиони във Вавилон.[49][35]

Конкретните обстоятелства и поводи, довели до избухването на бунта, са неясни и трудно проследими. Малкото оцелели от този период вавилонски летописни сведения носят оскъдна информация, а повечето от познатите източници – главно асирийски хроники, отразяват едностранчиво събитията, представяйки опонентите на Ашурбанипал като неблагодарни изменници и злодеи. Внезапно избухналото неподчинение би могло да е реакция срещу принудителното рекрутване на вавилонци в асирийската армия, заедно с повишаване на данъците и военното присъствие, свързани с войната срещу Елам и Гамбулу в годината преди бунта. Въпреки ограничения суверенитет, по това време жителите на Вавилон имат специални привилегии – данъчни облекчения и освобождаване от военна повинност, незачитането или отмяната на които, би възпламенило традиционно силната местна съпротива срещу асирийската власт.[49][35]

Начало на въстанието[редактиране | редактиране на кода]

Близо 40 години след като Сенахериб превзема и разрушава Вавилон, народите в Месопотамия вече са възстановили достатъчно своите икономически и демографски сили, за да се надигнат още веднъж против господството на Асирия.[49] В навечерието на бунта Шамаш-шум-укин изпраща почетно посолство в Ниневия, което да изрази лоялността на Вавилон към върховния суверен. Официалните причини за посещението на делегацията не са известни (може би оплакване от пренебрегването на вавилонските интереси),[35] но действителната цел на Шамаш-шум-укин вероятно е да спечели време, като заблуди бдителността на брат си, а също и да се избави под благовиден предлог от водачите на про-асирийската групировка сред местната върхушка. Навярно осведомен за намеренията на своя брат, Ашурбанипал приема тържествено знатните посланици в Ниневия, докато във Вавилония започва подготвяния метеж.[50][51][52]

През пролетта на 652 г. пр.н.е. асирийски длъжностен служител е изпратен за да събере войски от Акад (Вавилония), вероятно по заповед на Ашурбанипал.[53] Това би могло да е събитието провокирало размириците, но според различна интерпретация на сведенията, служителят е действал от името на Шамаш-шум-укин, подготвящ въоръжени сили за очакваната междуособна война. Въпреки все още мирната обстановка, през останалата част от годината протича засилваща се борба за позиции. Шамаш-шум-укин затваря на вратите на Вавилон за асирийските представители, поставя гарнизони и се опитва да привлече или смени управителите на другите градове в страната, запазили лоялност към Асирия. Според по-късен документ на арамейски (Amherst папирус 63), Шамаш-шум-укин предявил върховенство спрямо неговия брат Ашурбанипал, когото назовал само като наместник на Ниневия, подчинен на Вавилон.[49][50][51]

Ашурбанипал първоначално се опитва да спечели вавилонското население на своя страна и се отказва от незабавна военна намеса, поради което минават поне осем месеца между разкриването на заговора и първите военни действия. Неговото решение да отложи сблъсъка вероятно се дължи на неблагоприятни знамения и опасения от смутове или преврат в Асирия. Асирийският монарх изпраща послание до вавилонците, в което ги призовава да се разграничат от Шамаш-шум-укин, който е назован като лъжец и самозванец. Ашурбанипал обещава че няма да накаже никого, но обосновава въвеждането на допълнителни данъци, като санкция за измяната към него. Посланието датира от 23 Ayyaru (II), т.е. май 652 г. пр.н.е. Отговорът на вавилонците не е известен.[48][53][49][50][54]

Коалиции и противници[редактиране | редактиране на кода]

Главни градове в Шумерия (Южна Месопотамия)

Освен Вавилон, към въстанието на Шамаш-шум-укин се присъединяват и други големи градове в Северна и Централна Вавилония – Сипар, Борсипа, Нипур (без Кута), заедно с повечето халдейски и арамейски племенни територии в югоизточна Месопотамия. Шамаш-шум-укин сключва тайно съглашение с Елам и успява да привлече помощта на арабските пустинни племена – арибу, кидри (кидари) и в по-малка степен набайате (набатеи). Метежните войски, съвместно с арабски отряди, прогонват асирийските гарнизони от Северна Вавилония.[35][55][48]

Лоялност към Асирия запазват урбанизираните южни райони – Ур, Урук, Кисик, Кулаб, Ериду, Шатидин, както и част от съседните племена (Гурасиму и Пукуду). Южните градове, формално намиращи се в царството на Шамаш-шум-укин, в действителност са управлявани от наместници верни на Ашурбанипал, а поради близкото им разположение до границата с Елам, в тях се поддържат (особено в Урук) постоянни асирийски гарнизони, осигуряващи отбраната и реда. Незащитените извънградски райони в Северна Вавилония изглежда се превръщат в неутрална зона, през която минават армиите и от двете страни.[35][55][48]

Най-късно до средата на 652 г. пр.н.е. Шамаш-шум-укин вече открито застава срещу Асирия, влизайки в съюз с нейните съперници – Елам и халдеите на югоизток и арабите на югозапад. Неговите опити за създаване на по-широка коалиция обаче са неуспешни. Не постигат резултат преговорите за привличане на повече външни съюзници – страната на Гутеите (в среден Загрос), може би Парсумаш (Персида), Амуру (Сирия) и Мелуха (вероятно Египет). Съюзът срещу Асирия не се оказва толкова силен, колкото изглежда отначало. Поради колебания и разногласия участниците не действат съгласувано, а по-далечните страни запазват неутралитет.[48][35]

Военни действия[редактиране | редактиране на кода]

Реалните бойни действия между Асирия и бунтовниците в Северна Вавилония започват през първите месеци на 651 г. пр.н.е., но след по-малко от три седмици Шамаш-шум-укин е принуден да се върне във Вавилон и заема отбранителна позиция. Неговото стратегическо отстъпление пред асирийската армия е последвано от две битки (март 651 г. пр.н.е.), в които вавилонците търпят сериозни поражения. Второто сражение се състои при Хириту, в областта около Сипар, след което схватките продължават, а хрониките съобщават за безредици в Асирия и Вавилония.[53][56][35][48][57][58]

След март–април 651 г. пр.н.е. халдеецът Набу-бел-шумати – наместник на приморската област, нарушава клетвата за вярност към Ашурбанипал и се включва във войната срещу империята, чиято власт дотогава привидно подкрепя. Халдейският лидер тайно наема допълнителни войски от Елам и пленява с измама спомагателните части, пратени му като подкрепления от Асирия. Най-ефективният участник в анти-асирийската коалиция, Набу-бел-шумати е внук на Меродах-Баладан (Мардук-апал-идин II) – вожд на халдейското племе Бит-Якин, узурпатор и владетел на Вавилон (722 – 710 г. пр.н.е.; 703/702 г. пр.н.е.), останал като емблематична фигура на местната съпротива срещу Асирия. Като негов потомък, начело на халдейски владетелски клан, Набу-бел Шумати наследява престиж, спомагащ обединяването на анти-асирийските сили под негово ръководство.[59][60][61][62][58]

Привличайки арамеите от Пукуду и други племена, Набу-бел-шумати започва нападения срещу лоялните на Асирия градове и племенни територии в Южна Месопотамия. Под неговия натиск Кулаб, Ериду и племето Гурасиму минават на страната на въстанието. Подкрепящите асирийската власт градове Ур и Урук са обсадени в продължение на около две години. Въпреки появата на глад, гарнизоните в Урук успяват да удържат на блокадата до идването на имперската армия, но Ур вероятно е превзет за кратко от бунтовниците.[35][62][60][61]

Най-важният от външните поддръжници на вавилонското въстание е Уманигаш II (Хумпаникаш), владетелят на Елам. Той дължи възкачването си на Ашурбанипал, но престъпва васалната клетва към него и влиза в анти-асирийската коалиция, приемайки изпратеното като дар от Шамаш-шум-укин злато, ограбено от Есагила – храма на Бел-Мардук във Вавилон. Елам подпомага военно борбата на арамеите и халдеите срещу асирийската власт в Южна Месопотамия и Приморието. Не е сигурно точно кога Уманигаш II изпраща войските си в помощ на въстаналия Шамаш-шум-укин. През 651 г. пр.н.е. армията на Асирия побеждава еламитите при Мангиси в североизточна Вавилония, вероятно край вливането на река Дияла в Тигър. След поражението Уманигаш II става жертва на преврат, може би организиран с асирийско участие. Той е убит заедно с роднините си от неговия брат (или племенник) Тамариту II, който заема трона в Елам и временно прекратява войната срещу Асирия.[56][63][60][64]

Сраженията между Асирия и бунтовниците в Северна Вавилония продължават и през втората половина на 651 г. пр.н.е., но хронологията и местоположението им (Баб-Саме, Кар-Нергал) не са напълно изяснени. От тогава датира серия допитвания на Ашурбанипал до гадатели, с въпроси относно намеренията на Шамаш-шум-укин, вероятността да избяга или да бъде заловен, както и за очакваната нова атака от Елам. Не съвсем сигурни сведения подсказват за предполагаем бунт на офицери в Асирия, може би поддръжници на вавилонската кауза. През август/септември 651 г. пр.н.е. асирийците губят Кута в Северна Вавилония – стратегически важна крепост и за двете страни. Това е последната значима победа на въстаниците. Няколко месеца по-късно, около началото на 650 г. пр.н.е. Нипур е завзет или преминава на асирийска страна.[48][65][53][60][57][58]

Потушаване на въстанието[редактиране | редактиране на кода]

От втората половина на 651 г. пр.н.е. империята решително взема превес над въстаниците в Северна Вавилония. Там асирийската армия овладява земеделските райони, след което военните действия на северния театър се свеждат до обсади на бунтовните крепости – Борсипа, Кута, Сипар. През юни 650 г. пр.н.е. самият център на въстанието Вавилон е подложен на обсада, продължила над две години. Съюзните на Шамаш-шум-укин арабски спомагателни отряди са разгромени при техния неуспешен опит да пробият асирийската блокада на града. Междувременно, асирийците разпростират властта си над приморските провинции в Южна Вавилония, което им позволява да оказват натиск върху въстаниците от всички страни. Окончателното поражение на Шамаш-шум-укин става въпрос на време.[14][53][60][66]

След успехите на Набу-бел Шумати в 651 г. пр.н.е., южният театър на войната е доминиран за около година от арамейски и халдейски племенни сили. През април 650 г. пр.н.е. Ашурбанипал изпраща на юг армия под командването на Бел-ибни – вавилонизиран халдеец на асирийска служба, на когото е възложена борбата срещу Набу-бел Шумати и неговата коалиция. Назначен за наместник на Приморската страна, Бел-ибни провежда офанзива срещу бунтовните племена и постепенно сломява съпротивата им. След отначало променлив напредък, към втората половина на 649 г. пр.н.е. е наложен асирийски контрол над Южна Вавилония. Ур и Урук са освободени от двугодишната обсада на метежните сили, а халдейските и арамейските княжества капитулират.[53][60][67]

Победеният и загубил позиции Набу-бел-шумати изоставя Приморието и се укрива на остров Дилмун (дн. Бахрейн), където се намира неговата съкровищница, но след преврат там властта скоро е завзета от лоялен на Асирия управник. Тогава Набу-бел-шумати е принуден да избяга в Елам, откъдето повежда изтощителна и за двете страни партизанска война срещу армията на Бел-ибни, който за неговите заслуги е повишен в чин туртану (главнокомандващ), най-висшата военна длъжност в Асирия. В Приморието Бел-ибни разполага с почти автономна власт и невинаги се съобразява с напътствията и заповедите на Ашурбанипал.[60][62][67][68]

През 649 г. пр.н.е. владетелят на Елам Тамариту II прави опит да помогне на бунтовниците във Вавилония, но още преди да нахлуе там, в армията му избухва метеж, оглавен от офицера Индабигаш (Индабиби), който не принадлежи към еламитската царска династия, дискредитирана от поражения, заговори и убийства. Вероятно подпомаган от асирийски агенти, Индабигаш узурпира властта, излиза от войната и сключва примирие с Ашурбанипал. Сваленият Тамариту, заедно с братята си, роднините и някои приближени търси спасение при неговия доскорошен противник – Асирия. След дълго скитане, изтощени от глад, бегълците са заловени от патрул на Бел-ибни. Той ги изпраща в Ниневия, където детронираният владетел унизително коленичи и моли за милост асирийския монарх.[60][63]

Падане на Вавилон и последици[редактиране | редактиране на кода]

Асирийската обсада на Вавилон довежда населението му до мъчително положение. Блокадата на крепостта продължава над две години, през които цената на зърното там нараства 60 пъти над обичайното. Отчаяните жители продават техните имоти и земи за да набавят храна. В града настъпва жесток глад, има прояви на канибализъм, избухват епидемии. Високата смъртност и крайното изтощение обезсилват безнадеждната съпротива на въстаниците. Тежка е ситуацията и в останалите бунтовни градове на Северна Вавилония.[69]

След провала на анти-асирийската коалиция, Шамаш-шум-укин изпада в безизходица, притиснат в столицата си и останал без съюзници. През лятото на 648 г. пр.н.е. имперските армии превземат Кута, Сипар, Борсипа, а до края на годината идва ред и на Вавилон. Падането на града не е споменато в хрониките на Асирия. Относно гибелта на Шамаш-шум-укин, сведенията са неясни и имат съмнителна достоверност. Според известната версия, самият Шамаш-шум-укин запалва царския дворец и се самоубива, хвърляйки се в огъня със семейството си, за да не бъде заловен докато асирийците щурмуват града. Не е изключено да е загинал при други обстоятелства (пожар, битка, болест), или да е бил убит от подчинените си.[69][60]

Асирийските войници се впускат в ожесточено разграбване, посягайки и на храмовете, въпреки забраната. Регалиите на вавилонската монархия – корона, жезъл, печат – са предадени на Ашурбанипал, заедно с колесниците, трона, дворцовото обзавеждане и другите богатства. Царската плячка включва също и наложниците от харема на Шамаш-шум-укин. Заловените водачи на бунта са наказани с ужасяваща смърт – изтръгване на езика, одиране на кожата и разкъсване на части. Мъртвите са хвърлени на дивите животни или препълват каналите около града. Групи от пленници са ритуално принесени в жертва пред гробницата на Сенахериб в Ниневия.[69][70]

Безмилостният терор засяга главно лидерите и привържениците на въстанието. Животът на мнозинството обикновени поданици е пощаден. Известен брой жители са изселени от Вавилония, но за разлика от Сенахериб, неговия внук Ашурбанипал не разрушава града и не провежда масови депортации. Улиците на Вавилон и другите градове са разчистени от труповете, а храмовете са преосветени и отворени за богослужения. По заповед на Ашурбанипал останките на Шамаш-шум-укин и семейството му са погребани с почести. След разправата с бунтовниците, Ашурбанипал подновява политиката на възстановяване и помирение.[69]

До края на годината е сложен окончателен край на бунта и цяла Вавилония е усмирена. Автономните арамейски и халдейски племенни княжества са ликвидирани и включени като провинции в състава на империята. Цялото население на Кута и Сипар е преселено в столицата. Васалната вавилонската държава запазва формалната си полу-независимост, но в още по-ограничена форма от преди. Лишени от всички специални привилегии, акадците са обложени с данъци, поземлени налози и повинности, подобно на останалите подвластни народи в империята.[69]

Ашурбанипал поема титлата на вавилонски монарх закратко, преди да назначи на длъжността някой си Кандалану (около 647 – 627/6 г. пр.н.е.). За тази мистериозна фигура не е известно нищо, освен името му, споменавано в икономически текстове и договори. Властта на Кандалану е символична, а територията му първоначално не включва Нипур. Според една хипотеза, Кандалану всъщност е самият Ашурбанипал, приел алтернативно тронно име като владетел на Вавилония. В полза на тази трактовка се изтъква довода, че управленията на Кандалану и Ашурбанипал вероятно приключват в една и съща година. Макар че това би могло да е възможно, предположението не е подкрепено от солидни доказателства и е отхвърлено почти със сигурност.[71][72]

Втора половина на управлението[редактиране | редактиране на кода]

Войни срещу Елам[редактиране | редактиране на кода]

Кампании срещу арабите[редактиране | редактиране на кода]

Западни и северни граници[редактиране | редактиране на кода]

Последни години[редактиране | редактиране на кода]

Строителство, изкуство, култура[редактиране | редактиране на кода]

Библиотеката на Ашурбанипал[редактиране | редактиране на кода]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. а б в г Eckart Frahm (editor): A Companion to Assyria, John Wiley & Sons Ltd. (Wiley-Blackwell, 2017), p. 188/189 – 191
  2. David Kertai: The Queens of the Neo-Assyrian Empire, Altorientalische Forschungen, Volume 40, Issue 1 (2013), p. 118 – 120
  3. Karen Radner: The royal family: queen, crown prince, eunuchs and others, Knowledge and Power, Higher Education Academy, 2017
  4. Ivan Starr: Queries to the Sungod: Divination and Politics in Sargonid Assyria, SAA IV (State Archives of Assyria, Volume IV), Helsinki University Press (1990), p. 160 – 161 (SAA 4/Ch. 9, No. 149)
  5. а б в г д е ж з Georges Roux: Ancient Iraq, Penguin Books (Third edition, 1992), p. 329 – 331
  6. а б The Cambridge Ancient History (2nd edition), Volume III, Part 2, The Assyrian and Babylonian Empires and other States of the Near East, from the Eighth to the Sixth Centuries B.C., Cambridge University Press (1991), p. 46 – 47
  7. Simo Parpola and Kazuko Watanabe: Neo-Assyrian Treaties and Loyalty Oaths, SAA II (State Archives of Assyria, Volume II), Helsinki University Press (1988), p. XIXX – XXXI (Text 6), p. 28 – 58 (Esarhaddon's Succession Treaty)
  8. Bill T. Arnold: Who Were the Babylonians?, Society of Biblical Literature (Atlanta, 2004), p. 90
  9. а б в Mario Liverani: Ancient Near East: History, Society and Economy, Routledge (2014), p. 494 – 496; p. 509; p. 537
  10. The Cambridge Ancient History (2nd edition), Volume III, Part 2, The Assyrian and Babylonian Empires and other States of the Near East, from the Eighth to the Sixth Centuries B.C., Cambridge University Press (1991), p. 38 – 40; p. 109; p. 132 – 135
  11. Simo Parpola and Kazuko Watanabe: Neo-Assyrian Treaties and Loyalty Oaths, SAA II (State Archives of Assyria, Volume II), Helsinki University Press (1988), p. XXXI – XXXII (Text 8), p. 62 – 64 (Zakutu Treaty)
  12. Albert Kirk Grayson: The Chronology of the Reign of Ashurbanipal, Zeitschrift für Assyriologie und Vorderasiatische Archäologie, Vol. 70, no. 2 (1980), p. 232; p. 235 – 236 (Appendix A); p. 239 (Appendix B)
  13. The Cambridge Ancient History (2nd edition), Volume III, Part 2, The Assyrian and Babylonian Empires and other States of the Near East, from the Eighth to the Sixth Centuries B.C., Cambridge University Press (1991), p. 47 – 49; p. 135
  14. а б в г The Cambridge Ancient History (2nd edition), Volume III, Part 2, The Assyrian and Babylonian Empires and other States of the Near East, from the Eighth to the Sixth Centuries B.C., Cambridge University Press (1991), p. 154 – 155
  15. Daniel David Luckenbill: Ancient Records of Assyria and Babylonia Volume 2: Historical Records of Assyria From Sargon to the End, The University of Chicago Press (1927), p. 326 (§ 850); p. 351 (§ 908)
  16. а б в Daniel David Luckenbill: Ancient Records of Assyria and Babylonia Volume 2: Historical Records of Assyria From Sargon to the End, The University of Chicago Press (1927), p. 296 – 297 (§§ 779 – 783); p. 325 – 326 (§§ 847 – 848); p. 352 (§§ 911 – 912)
  17. Albert Kirk Grayson: The Chronology of the Reign of Ashurbanipal, Zeitschrift für Assyriologie und Vorderasiatische Archäologie, Vol. 70, no. 2 (1980), p. 230; p. 232; p. 236 (Arwad 1)
  18. а б в The Cambridge Ancient History (2nd edition), Volume III, Part 2, The Assyrian and Babylonian Empires and other States of the Near East, from the Eighth to the Sixth Centuries B.C., Cambridge University Press (1991), p. 143 – 145; p. 700 – 701
  19. а б в Daniel David Luckenbill: Ancient Records of Assyria and Babylonia Volume 2: Historical Records of Assyria From Sargon to the End, The University of Chicago Press (1927), p. 292 – 295 (§§ 770 – 775); p. 340 – 341 (§§ 875 – 876); p. 348 – 351 (§§ 900 – 907)
  20. а б в г д Kenneth A. Kitchen: The Third Intermediate Period in Egypt (1100 – 650 BC), Warminster: Aris & Phillips Ltd (1973), p. 392 – 395 (§§ 353 – 355); p. 397 – 399 (§§ 358 – 359); p. 405 – 406 (§ 365; § 367)
  21. а б в г д е ж The Cambridge Ancient History (2nd edition), Volume III, Part 2, The Assyrian and Babylonian Empires and other States of the Near East, from the Eighth to the Sixth Centuries B.C., Cambridge University Press (1991), p. 49; p. 52; p. 57 – 58; p. 147 – 148
  22. а б в Grant Frame: Babylonia 689 – 627 B.C.: A Political History, Nederlands Historisch-Archaeologisch Instituut te Istanbul (1992, reprint 2007), p. 119 – 121
  23. а б в г Daniel David Luckenbill: Ancient Records of Assyria and Babylonia Volume 2: Historical Records of Assyria From Sargon to the End, The University of Chicago Press (1927), p. 328 – 331 (§§ 855 – 857); p. 330 – 334 (§§ 858 – 864); p. 354 (§ 916)
  24. а б в Daniel David Luckenbill: Ancient Records of Assyria and Babylonia Volume 2: Historical Records of Assyria From Sargon to the End, The University of Chicago Press (1927), p. 297 – 298 (§§ 784 – 785); p. 326 (§ 849); p. 351 – 352 (§§ 909 – 910)
  25. а б в The Cambridge Ancient History (2nd edition), Volume III, Part 2, The Assyrian and Babylonian Empires and other States of the Near East, from the Eighth to the Sixth Centuries B.C., Cambridge University Press (1991), p. 145 – 146; p. 644 – 645
  26. а б в г The Cambridge Ancient History (2nd edition), Volume III, Part 2, The Assyrian and Babylonian Empires and other States of the Near East, from the Eighth to the Sixth Centuries B.C., Cambridge University Press (1991), p. 144; p. 701 – 702
  27. Daniel David Luckenbill: Ancient Records of Assyria and Babylonia Volume 2: Historical Records of Assyria From Sargon to the End, The University of Chicago Press (1927), p. 295 – 296 (§§ 775 – 778); p. 351 (§§ 906 – 907)
  28. Nigel Stillman, Nigel Tallis: Armies of the Ancient Near East, 3000 BC to 539 BC, Wargames Research Group (1984), p. 88
  29. Garry J. Shaw: War & Trade With the Pharaohs: An Archaeological Study of Ancient Egypt's Foreign Relations, Pen & Sword Books Ltd (2017), p. 158 – 159
  30. а б в г д The Cambridge Ancient History (2nd edition), Volume III, Part 2, The Assyrian and Babylonian Empires and other States of the Near East, from the Eighth to the Sixth Centuries B.C., Cambridge University Press (1991), p. 144 – 147
  31. а б в The Cambridge History of Iran. Volume 2: The Median and Achaemenian Periods (edited by Ilya Gershevitch), Cambridge University Press (1985), p. 115 – 116
  32. а б в г Daniel David Luckenbill: Ancient Records of Assyria and Babylonia Volume 2: Historical Records of Assyria From Sargon to the End, The University of Chicago Press (1927), p. 298 – 299 (§ 786); p. 326 – 328 (§§ 851 – 854)
  33. Grant Frame: Babylonia 689 – 627 B.C.: A Political History, Nederlands Historisch-Archaeologisch Instituut te Istanbul (1992, reprint 2007), p. 111 – 116; p. 267
  34. Albert Kirk Grayson: The Chronology of the Reign of Ashurbanipal, Zeitschrift für Assyriologie und Vorderasiatische Archäologie, Vol. 70, no. 2 (1980), p. 233; p. 236
  35. а б в г д е ж з и к л The Cambridge Ancient History (2nd edition), Volume III, Part 2, The Assyrian and Babylonian Empires and other States of the Near East, from the Eighth to the Sixth Centuries B.C., Cambridge University Press (1991), p. 48 – 51; p. 53 – 56; p. 149 – 150
  36. а б в The Cambridge Ancient History (2nd edition), Volume III, Part 2, The Assyrian and Babylonian Empires and other States of the Near East, from the Eighth to the Sixth Centuries B.C., Cambridge University Press (1991), p. 144; p. 709 – 714
  37. а б в г М. Ю. Мочалов: Ассирийская держава. От города-государства – к империи, Вече (Москва 2015), стр. 258 – 260
  38. Ivan Starr: Queries to the Sungod: Divination and Politics in Sargonid Assyria, SAA IV (State Archives of Assyria, Volume IV), Helsinki University Press (1990), p. 247 – 251 (SAA 4/Ch. 14, No. 270 – 273)
  39. а б в г д Grant Frame: Babylonia 689 – 627 B.C.: A Political History, Nederlands Historisch-Archaeologisch Instituut te Istanbul (1992, reprint 2007), p. 121 – 125
  40. Matthew W. Waters: A Letter from Ashurbanipal to the Elders of Elam (BM 132980), Journal of Cuneiform Studies Vol. 54 (2002), p. 82 – 83 (Lines 13 – 18)
  41. а б Daniel David Luckenbill: Ancient Records of Assyria and Babylonia Volume 2: Historical Records of Assyria From Sargon to the End, The University of Chicago Press (1927), p. 300 (§ 788); p. 334 – 335 (§§ 865 – 866); p. 394 – 396 (§§ 1040 – 1047)
  42. а б Israel Ephʻal: The Ancient Arabs: Nomads on the Borders of the Fertile Crescent, 9th – 5th Centuries B.C., The Magnes Press, The Hebrew University, Jerusalem (1984), p. 147 – 153
  43. а б Israel Ephʻal: The Ancient Arabs: Nomads on the Borders of the Fertile Crescent, 9th – 5th Centuries B.C., The Magnes Press, The Hebrew University, Jerusalem (1984), p. 165 – 169
  44. а б Jan Retsö: The Arabs in Antiquity: Their History from the Assyrians to the Umayyads, London: Routledge Curzon (2003), p. 160 – 171
  45. а б Stéphanie Anthonioz: Adummatu, Qedar and the Arab Question in Neo-Assyrian Sources, In: Dûma 3. The 2012 Report of the Saudi-Italian-French Archaeological Mission at Dûmat al-Jandal, Saudi Arabia (2015), p. 25 – 40: The Qedarite kingship in the sources of Assurbanipal (668 – 630/627 BC)
  46. а б Pamela Gerardi: The Arab Campaigns of Aššurbanipal: Scribal Reconstruction of the Past, State Archives of Assyria Bulletin 6, SAAB VI/2 (1992), p. 67 – 103
  47. Simo Parpola and Kazuko Watanabe: Neo-Assyrian Treaties and Loyalty Oaths, SAA II (State Archives of Assyria, Volume II), Helsinki University Press (1988), p. XXXIII (Text 10), p. 68 – 69 (Assurbanipal's Treaty with the Qedar Tribe)
  48. а б в г д е ж Paul-Alain Beaulieu: A History of Babylon, 2200 BC – AD 75, John Wiley & Sons Ltd. (2018), p. 214 – 216
  49. а б в г д е ж Grant Frame: Babylonia 689 – 627 B.C.: A Political History, Nederlands Historisch-Archaeologisch Instituut te Istanbul (1992, reprint 2007), p. 35/36; p. 108 – 114; p. 129 – 132
  50. а б в Grant Frame: Babylonia 689 – 627 B.C.: A Political History, Nederlands Historisch-Archaeologisch Instituut te Istanbul (1992, reprint 2007), p. 137 – 141; p. 243 – 244
  51. а б Daniel David Luckenbill: Ancient Records of Assyria and Babylonia Volume 2: Historical Records of Assyria From Sargon to the End, The University of Chicago Press (1927), p. 301 – 305 (§§ 789 – 798)
  52. George Stephen Goodspeed: A History of the Babylonians and Assyrians, Charles Scribner's Sons, New York (1902), p. 308 – 310
  53. а б в г д е Grant Frame: Babylonia 689 – 627 B.C.: A Political History, Nederlands Historisch-Archaeologisch Instituut te Istanbul (1992, reprint 2007), p. 188 – 190 (Table 2)
  54. Simo Parpola: The Correspondence of Assurbanipal, Part I: Letters from Assyria, Babylonia, and Vassal States, SAA XXI (State Archives of Assyria, Volume XXI), The Neo-Assyrian Text Corpus Project, Winona Lake: Eisenbrauns (2018), (SAA 21/Ch. 1, No. 2 – 3)
  55. а б Grant Frame: Babylonia 689 – 627 B.C.: A Political History, Nederlands Historisch-Archaeologisch Instituut te Istanbul (1992, reprint 2007), p. 133 – 137
  56. а б Grant Frame: Babylonia 689 – 627 B.C.: A Political History, Nederlands Historisch-Archaeologisch Instituut te Istanbul (1992, reprint 2007), p. 289 – 292
  57. а б ABC 15 (Šamaš-šuma-ukin Chronicle), ABC 16 (Akitu Chronicle)
  58. а б в Albert Kirk Grayson: The Chronology of the Reign of Ashurbanipal, Zeitschrift für Assyriologie und Vorderasiatische Archäologie, Vol. 70, no. 2 (1980), p. 233 – 235; p. 236 – 238
  59. Grant Frame: Babylonia 689 – 627 B.C.: A Political History, Nederlands Historisch-Archaeologisch Instituut te Istanbul (1992, reprint 2007), p. 42 – 43; p. 127 – 129
  60. а б в г д е ж з и The Cambridge Ancient History (2nd edition), Volume III, Part 2, The Assyrian and Babylonian Empires and other States of the Near East, from the Eighth to the Sixth Centuries B.C., Cambridge University Press (1991), p. 54 – 57; p. 150 – 154
  61. а б Grant Frame: Babylonia 689 – 627 B.C.: A Political History, Nederlands Historisch-Archaeologisch Instituut te Istanbul (1992, reprint 2007), p. 163 – 171
  62. а б в Grant Frame: Babylonia 689 – 627 B.C.: A Political History, Nederlands Historisch-Archaeologisch Instituut te Istanbul (1992, reprint 2007), p. 175 – 179
  63. а б Grant Frame: Babylonia 689 – 627 B.C.: A Political History, Nederlands Historisch-Archaeologisch Instituut te Istanbul (1992, reprint 2007), p. 182 – 186
  64. Daniel David Luckenbill: Ancient Records of Assyria and Babylonia Volume 2: Historical Records of Assyria From Sargon to the End, The University of Chicago Press (1927), p. 335 – 337 (§ 867)
  65. Grant Frame: Babylonia 689 – 627 B.C.: A Political History, Nederlands Historisch-Archaeologisch Instituut te Istanbul (1992, reprint 2007), p. 144 – 150
  66. Grant Frame: Babylonia 689 – 627 B.C.: A Political History, Nederlands Historisch-Archaeologisch Instituut te Istanbul (1992, reprint 2007), p. 150 – 152
  67. а б Grant Frame: Babylonia 689 – 627 B.C.: A Political History, Nederlands Historisch-Archaeologisch Instituut te Istanbul (1992, reprint 2007), p. 177 – 182
  68. Simo Parpola: The Correspondence of Assurbanipal, Part I: Letters from Assyria, Babylonia, and Vassal States, SAA XXI (State Archives of Assyria, Volume XXI), The Neo-Assyrian Text Corpus Project, Winona Lake: Eisenbrauns (2018), SAA 21/Ch. 3 (Letters to Bel-ibni and the Sealanders)
  69. а б в г д Grant Frame: Babylonia 689 – 627 B.C.: A Political History, Nederlands Historisch-Archaeologisch Instituut te Istanbul (1992, reprint 2007), p. 152 – 157
  70. J. Novotny and C.E. Watanabe: After the Fall of Babylon: A New Look at the Presentation Scene on Assurbanipal Relief BM ME 124945–6. In: Iraq, Vol. 70 (2008): pp. 105 – 125
  71. Grant Frame: Babylonia 689 – 627 B.C.: A Political History, Nederlands Historisch-Archaeologisch Instituut te Istanbul (1992, reprint 2007), p. 191 – 213; p. 296 – 306
  72. The Cambridge Ancient History (2nd edition), Volume III, Part 2, The Assyrian and Babylonian Empires and other States of the Near East, from the Eighth to the Sixth Centuries B.C., Cambridge University Press (1991), p. 60 – 63

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  • Albert Kirk Grayson: The Chronology of the Reign of Ashurbanipal, Zeitschrift für Assyriologie und Vorderasiatische Archäologie, Vol. 70, no. 2, (1980), p. 227 – 245
  • H. W. F. Saggs: The Might that Was Assyria (Great Civilizations Series), Sidgwick & Jackson Ltd (1984)
  • Simo Parpola: Letters from Assyrian Scholars to the Kings Esarhaddon and Ashurbanipal. 1: Texts. Eisenbrauns, Winona Lake (1970, Reprint 2007)
  • James B. Pritchard: Ancient Near Eastern Texts Relating to the Old Testament (Third Edition with Supplement), Princeton University Press (1969), pp. 294 – 301
  • Gareth Brereton (editor): I Am Ashurbanipal, King of the World, King of Assyria (The British Museum), London: Thames & Hudson Ltd. (2018)
  • Jamie Novotny and Joshua Jeffers: The Royal Inscriptions of Ashurbanipal (668 – 631 BC), Aššur-etel-ilāni (630 – 627 BC) and Sîn-šarra-iškun (626 – 612 BC), Kings of Assyria, Part I (Royal Inscriptions of the Neo-Assyrian Period 5/1), Winona Lake: Eisenbrauns (2018)
  • Shana Zaia: My Brother’s Keeper: Assurbanipal versus Šamaš-šuma-ukīn (Published Online: 2018-11-17), Journal of Ancient Near Eastern History, Walter de Gruyter Inc., Boston/Berlin (Ahead of print)
  • Sanae Ito: Royal Image and Political Thinking in the Letters of Assurbanipal, Ph.D. thesis. Helsinki: University of Helsinki (2015)

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]