Константин Константинов

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други личности с името Константин Константинов.

Константин Константинов
български писател и преводач
Портретна снимка на Константин Константинов. Източник: ДА „Архиви“
Портретна снимка на Константин Константинов. Източник: ДА „Архиви“

Роден
Константин Илиев Константинов
Починал

Националност  България
Образование Софийски университет „Св. Климент Охридски“
Професия писател, преводач, съдия, адвокат, юрисконсулт
Литература
Псевдоним Душечка, Полишинел, Polichinel, Бродяга, Semper Idem
Жанрове белетристика
Известни творби „Сърцето в картонената кутия“ (1933)
„Път през годините. Т. 1 – 3“ (1959 – 1966)
Константин Константинов в Общомедия

Константин Илиев Константинов (1890 – 1970) е български писател и преводач, автор на разкази и пътеписи, на детска литература, както и на романа („Кръв“, 1933 г.). В историята на българската литература Константинов остава преди всичко с разказите си, в които най-добре се изявява пестеливият му точен стил, умелото структуриране на сюжета и тънкият усет към психологията на героите.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Константин Константинов е роден в Сливен на 20 август 1890 г. Завършва Правния факултет (1911 г.) на Софийския университет. От ноември 1911 до април 1912 година специализира юридически науки в Париж[1], където се запознава и сприятелява със символиста Николай Лилиев. Константинов работи като съдия, адвокат, юрисконсулт.

Първите му литературни опити са от 1907 г. През 1908 година начеващият писател започва да публикува стихове и хумористична проза. Сътрудничи с вестник „Българан“, списание „Златорог“ „Наш живот“, „Листопад“. През 1914 г. издава сп. „Звено“ заедно с Димчо Дебелянов и Димитър Подвързачов. Превежда от френски език Екзюпери, Зола, Флобер, Ролан, както и стихове на Балмонт и Хайне. Превежда руска класика, а през 1922 година във „Вестник за жената“ печата едни от първите лирични преводи на Анна Ахматова, съпътствани с критически анализ[1].

В периода август-септември 1944 г. е директор на Радио „София“. В годините 1945 – 1947 завежда секция „Литература“ в Камарата за наука, изкуство и култура, председател е за година (1945 – 1946) на Съюза на българските писатели, а от 1946 оглавява Института за преводна литература. В периода 1959 – 1966 създава една от най-четените си творби – мемоарната книга „Път през годините“[1].

Пише под псевдонимите Душечка, Полишинел, Polichinel, Бродяга, Semper Idem.

През 2004 г. на негово име в Сливен е учредена националната литературна награда „Константин Константинов“.

Творчество[редактиране | редактиране на кода]

Портретна снимка, 1940 г.
Портретна снимка. Източник: ДА „Архиви“

Сборници с разкази[редактиране | редактиране на кода]

  • „Към близкия“ (1920)
  • „Любов“ (1925)
  • „По земята“ (1930), (1938)
  • „Трета класа“ (1936)
  • „Ден по ден“ (1938)
  • „Седем часът заранта“ (1940)
  • „Птица над пожарищата“ (1946)

Романи[редактиране | редактиране на кода]

Пътеписи[редактиране | редактиране на кода]

  • „Нашата земя хубава“ (1940)

Мемоари[редактиране | редактиране на кода]

  • „Път през годините. Т. 1 – 3“ (1959 – 1966)
  • „Път през годините. Неиздадени спомени“ (С.: Национална библиотека „Св. св. Кирил и Методий“, 2011) ISBN 978-954-523-120-9

Детска литература[редактиране | редактиране на кода]

  • „Приказки за тебе“ (1924), (1933), (1959), (1972)
  • „Приказки на щурчето“ (1927), (1945)
  • „Босата команда“ (1929)
  • „Отбор юнаци“ (1933)
  • „Ехо-о-о“ (1938), (1946)
  • „Приключенията на котарака Мър-Мър“ (1945)
  • „Златната къщичка“ (1947)
  • „Малкият коминочистач“
  • „Мечката“

Други[редактиране | редактиране на кода]

Освен в изброените жанрове, Константин Константинов пише още очерци и есета.

Преводаческа дейност[редактиране | редактиране на кода]

Константинов владее френски и руски език. Някои от произведенията, които превежда, са:

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. а б в Анна Капитанова. Константин Константинов: Моето поколение вярваше само в призванието. // Архивен фонд на БНР. 20 август 2020. Посетен на 7 септември 2021.
  • Душкова, М. Memento vivere: Константин Константинов и неговите съвременници. Монография. Русе, Артцентрик, 2018, ISBN 978-619-90559-2-2
  • Душкова, М. Semper Idem: Поетика на късните разкази. Монография. Русе, Лени-Ан, 2012. ISBN 978-954-8190-96-1
  • Душкова, М. „Константин Константинов – хроника на непримиримостта (1944 – 1970)“. Сборник НРБ-литературата: история, понятия, подходи. Съст. Пламен Дойнов. Кн. 5. София, Изд. „Кралица Маб“, изд. „Силуети“, деп. Нова българистика, 2012, стр. 390 – 416, ISBN 978-954-533-121-3. Също: [1] в LiterNet.bg.

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]