Николай Тодоров (историк)

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други значения на Николай Тодоров.

Николай Тодоров
Мандат
17 юли 1990 – 1 август 1990
Предшественик Станко Тодоров
Наследник Желю Желев
Мандат
17 юли 1990 – 2 октомври 1991
Предшественик Станко Тодоров
Наследник Стефан Савов
Роден
Починал
28 август 2003 г. (на 82 г.)
Полит. партия БКП (до 1990г)
Университет СУ „Св. Климент Охридски“
Занятие академикученполитик

Николай Тодоров Тодоров е български академик, учен историк-балканист с международно признание, политик и дипломат. Държавен глава на България от 17 юли до 1 август 1990 г.

Считан е в България за основоположник на балканистиката като самостоятелно направление в историческата наука. Автор е на над 400 труда по история. Негови монографии са публикувани в редица страни по света. Женен, с 3 деца.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Ранни години[редактиране | редактиране на кода]

Николай Тодоров е роден в гр. Варна на 21 юни 1921 г. Завършва Класическата гимназия във Варна през 1940 г. и СУ „Св. Климент Охридски“ – по медицина (1947) и история (1950).

Научна дейност[редактиране | редактиране на кода]

  • преподавател в Софийския университет – въвежда курс по история на балканските народи (1957)
  • ръководител на секция „История на балканските народи“ на Института по история (1962)
  • основател и директор на Института по балканистика при БАН (1964, 1989)
  • основател и директор на Института за външна политика към МВнР (1969 – 1974)
  • директор на Единния център за наука и подготовка на кадри по история при БАН (1972 – 1978)
  • заместник-председател на БАН (1983 – 1988)

Научни степени и звания[редактиране | редактиране на кода]

  • научен сътрудник по история (1950)
  • кандидат на историческите науки (1957)
  • старши научен сътрудник (1960)
  • доктор на историческите науки (1971)
  • член-кореспондент на БАН (1974)
  • академик на БАН (1979)
  • доцент в СУ „Климент Охридски“ (1962)
  • професор в СУ ”Климент Охридски“ (1966)

Международна дейност[редактиране | редактиране на кода]

  • ЮНЕСКО:
    • член на Изпълнителния съвет на ЮНЕСКО (1972 – 1976)
    • председател на 23-та генерална конфереция на ЮНЕСКО
    • главен редактор на многотомната „История на световната цивилизация“, официално издание на ЮНЕСКО (1985)
    • кандидат за генерален директор на ЮНЕСКО (1987)
  • заместник-председател и председател на Международната асоциация за изследвания в Югоизточна Европа (1974 – 1979)
  • генерален секретар и президент на Международния център за балканска документация и архивистика CIBAL (1976)
  • член на френското дружество по историческа демография на Международната комисия по проучване на градовете

Политическа дейност[редактиране | редактиране на кода]

  • посланик на България в Гърция (1978 – 1983)

Като учен с позиции в йерархията на Българската комунистическа партия, Николай Тодоров участва в изготвянето, но в крайна сметка не покрепя активно нейната позиция за Възродителния процес. Участва в комисия, начело с Александър Лилов, която през 1982 година не препоръчва масовото принудително преименуване на българските турци като политически нецелесъобразно. В края на 80-те се изказва критично за за използването на историческата наука като политически инструмент, оправдаващ Възродителния процес.[1]

Отличия[редактиране | редактиране на кода]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Груев, Михаил и др. Възродителният процес. Мюсюлманските общности и комунистическият режим. „Сиела“, 2008. ISBN 9789542802914. с. 136, 173.