Николай Тодоров (историк)

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други значения на Николай Тодоров.

Николай Тодоров
Мандат
17 юли 1990 – 1 август 1990
Предшественик Станко Тодоров
Наследник Желю Желев
Мандат
17 юли 1990 – 2 октомври 1991
Предшественик Станко Тодоров
Наследник Стефан Савов
Роден
Починал
28 август 2003 (на 82 г.)
Университет СУ „Св. Климент Охридски“
Занятие академикученполитик

Николай Тодоров Тодоров е български академик, учен историк-балканист с международно признание, политик и дипломат, функционер на БКП. Държавен глава на България от 17 юли до 1 август 1990 г.

Считан е в България за основоположник на балканистиката като самостоятелно направление в историческата наука. Автор е на над 400 труда по история. Негови монографии са публикувани в редица страни по света. Женен, с 3 деца.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Ранни години[редактиране | редактиране на кода]

Николай Тодоров е роден в гр. Варна на 21 юни 1921 г. Завършва Класическата гимназия във Варна през 1940 г. и СУ „Св. Климент Охридски“ – по медицина (1947) и история (1950).

Научна дейност[редактиране | редактиране на кода]

  • преподавател в Софийския университет – въвежда курс по история на балканските народи (1957)
  • ръководител на секция „История на балканските народи“ на Института по история (1962)
  • основател и директор на Института по балканистика при БАН (1964, 1989)
  • основател и директор на Института за външна политика към МВнР (1969 – 1974)
  • директор на Единния център за наука и подготовка на кадри по история при БАН (1972 – 1978)
  • заместник-председател на БАН (1983 – 1988)

Научни степени и звания[редактиране | редактиране на кода]

  • научен сътрудник по история (1950)
  • кандидат на историческите науки (1957)
  • старши научен сътрудник (1960)
  • доктор на историческите науки (1971)
  • член-кореспондент на БАН (1974)
  • академик на БАН (1979)
  • доцент в СУ „Климент Охридски“ (1962)
  • професор в СУ ”Климент Охридски“ (1966)

Международна дейност[редактиране | редактиране на кода]

  • ЮНЕСКО:
    • член на Изпълнителния съвет на ЮНЕСКО (1972 – 1976)
    • председател на 23-та генерална конфереция на ЮНЕСКО
    • главен редактор на многотомната „История на световната цивилизация“, официално издание на ЮНЕСКО (1985)
    • кандидат за генерален директор на ЮНЕСКО (1987)
  • заместник-председател и председател на Международната асоциация за изследвания в Югоизточна Европа (1974 – 1979)
  • генерален секретар и президент на Международния център за балканска документация и архивистика CIBAL (1976)
  • член на френското дружество по историческа демография на Международната комисия по проучване на градовете

Политическа дейност[редактиране | редактиране на кода]

  • посланик на България в Гърция (1978 – 1983)

Като учен с позиции в йерархията на Българската комунистическа партия, Николай Тодоров участва в изготвянето, но в крайна сметка не покрепя активно нейната позиция за Възродителния процес. Участва в комисия, начело с Александър Лилов, която през 1982 година не препоръчва масовото принудително преименуване на българските турци като политически нецелесъобразно. В края на 80-те се изказва критично за за използването на историческата наука като политически инструмент, оправдаващ Възродителния процес.[1]

Отличия[редактиране | редактиране на кода]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Груев, Михаил и др. Възродителният процес. Мюсюлманските общности и комунистическият режим. „Сиела“, 2008. ISBN 9789542802914. с. 136, 173.