Николай Тодоров (историк)

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други личности с името Николай Тодоров.

Николай Тодоров
и.д. председател (президент) на Републиката
Мандат 17 юли 1990 – 1 август 1990
Предшественик Станко Тодоров
Наследник Желю Желев
председател на Народното събрание
Мандат 17 юли 1990 – 2 октомври 1991
Предшественик Станко Тодоров
Наследник Стефан Савов
Лични данни
Роден
Починал
Полит. партия БКП (до 1990 г.), БСП
Университет СУ „Св. Климент Охридски“
Професия академикученполитик

Николай Тодоров Тодоров е български академик, учен историк-балканист с международно признание, политик и дипломат. Държавен глава на България от 17 юли до 1 август 1990 г.

Приема се за основоположник на балканистиката като самостоятелно направление в българската историческата наука. Автор е на над 400 научни публикации. Негови монографии са публикувани в редица страни по света. Женен, с 3 деца.[1]

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Ранни години[редактиране | редактиране на кода]

Николай Тодоров е роден в гр. Варна на 21 юни 1921 г. Завършва Варненската класическа гимназия през 1940 г. и СУ „Св. Климент Охридски“ – по медицина (1947) и история (1950). Участвал е в антифашистката съпротива (1941 – 1944) – политзатворник със смъртна присъда, заменена поради малолетност на доживотен затвор.

Научна дейност[редактиране | редактиране на кода]

  • преподавател в Софийския университет – въвежда курс по история на балканските народи (1957)
  • ръководител на секция „История на балканските народи“ на Института по история (1962)
  • основател и директор на Института по балканистика при БАН (1964 – 1989)
  • основател и директор на Института за външна политика към МВнР (1969 – 1974)
  • директор на Единния център за наука и подготовка на кадри по история при БАН (1972 – 1978)
  • председател на Дружество за разпространение на научни знания „Георги Кирков“ (1974 – 1978)
  • заместник-председател на БАН (1983 – 1988)

Автор на над 400 доклади, статии, студии, изследвания, монографии, публикувани в България и в чужбина. Съставител и главен редактор на множество научни сборници, както и основател и главен редактор на редица периодични списания и поредици като „Балканистика“, „Балкани“, „Etudes balkaniques“, „Studia Balcanica“ и др. Един от главните редактори на Многотомната история на България; отговорен редактор, съставител и автор на том 5.

Научни степени и звания[редактиране | редактиране на кода]

  • научен сътрудник по история (1950)
  • кандидат на историческите науки (1957)
  • старши научен сътрудник (1960)
  • доцент в СУ „Св. Климент Охридски“ (1962)
  • професор в СУ „Св. Климент Охридски“ (1966)
  • доктор на историческите науки (1971)
  • член-кореспондент на БАН (1974)
  • академик на БАН (1979)

Международна дейност[редактиране | редактиране на кода]

  • член на Изпълнителния съвет на ЮНЕСКО (1972 – 1976)
  • председател на 23-та генерална конференция на ЮНЕСКО
  • главен редактор на многотомната „История на световната цивилизация“, официално издание на ЮНЕСКО (1985)
  • кандидат за генерален директор на ЮНЕСКО (1987)
  • заместник-председател и председател на Международната асоциация за изследвания в Югоизточна Европа (1974 – 1979)
  • генерален секретар и президент на Международния център за балканска документация и архивистика CIBAL (1976)
  • член на Френското дружество по историческа демография на Международната комисия по проучване на градовете

Политическа дейност[редактиране | редактиране на кода]

  • посланик на България в Гърция (1978 – 1983)

Като учен с позиции в йерархията на Българската комунистическа партия, Николай Тодоров участва в изготвянето, но в крайна сметка не подкрепя активно нейната позиция за Възродителния процес. Участва в комисия, начело с Александър Лилов, която през 1982 г. не препоръчва масовото принудително преименуване на българските турци като политически нецелесъобразно. В края на 80-те се изказва критично за използването на историческата наука като политически инструмент, оправдаващ Възродителния процес.[2]

Подбрана библиография[редактиране | редактиране на кода]

  • Положението на българския народ под турско робство. Документи и материали. С., 1953.
  • Зараждане на капиталистическите отношения в текстилното производство в България през първата половина на ХIХ в. М., 1957.
  • За демографското състояние на Балканския полуостров през ХV–ХVI в. С., 1960.
  • Българо-гръцките отношения през ХVIII в., отразени в Паисиевата история. С., 1962.
  • Филики Етерия и българите. София, 1965.
  • Турски извори за българската история. Серия ХV–ХVI в. Т. 2. С., 1966 (в съавт. с Б. Недков).
  • Миналото на България. С., 1969 (в съавт. с В. Мутафчиева), трудът е издаден на руски, английски, немски и френски език.
  • Българи – участници в борбите за освобождението на Гърция 1821 – 1828. С., 1971 (в съавт. с В. Трайков).
  • Балканският град ХV–ХIХ век. Социално-икономическо и демографско изследване. С., 1972 (трудът е преведен на руски, френски, английски, гръцки и турски език).
  • Кратка история на България. С., 1973 (трудът е издаден на руски, английски, немски, френски, гръцки, турски, арабски език).
  • Турски извори за българската история. Т. 6. Наследствени описи и протоколи от кадийските регистри на София ХVII–ХIХ в. С., 1977 (в съавт. с М. Калицин).
  • La ville balkanique sous les Ottomans (XV–XIX s.). London, 1977.
  • Балканските измерения на гръцкото въстание от 1821 г. Приносът на българите. С., 1984 (трудът е издаден първо на гръцки език в Атина през 1982 г.).
  • Situation demographique de la Peninsule Balkanique (fin du XV-e s. – debut du XVI-e s.). Sofia, 1988 (в съавт. с А. Велков).
  • Археологически данни по спора за гроба на Васил Левски в църквата „Св. Петка Самарджийска“. Документи и становища. С., 1988.
  • Седмото Велико Народно Събрание зад кадър. С., 1993.
  • Посланикът – историк. Свидетелство за българо-гръцките отношения през 80-те години. С., 1996 (трудът е издаден и на английски език в Ню Йорк, САЩ, през 1999 г.).
  • Society, the City and Industry in the Balkans, XV–XIX centuries. Variorum, London, 1998.
  • Дневник (1966 – 1998). т. І и ІІ., изд. „Изток-Запад“, София, 2007.[3]

Отличия[редактиране | редактиране на кода]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. Николай Тодоров. Дневници (1966 – 1998). Том 1 – 2. Съст., редакция, предговор и показалец: Върбан Тодоров. Изд. „Изток-Запад“, С., 2007, 2864 стр. ISBN 978-954-321-329-0
  2. Груев, Михаил и др. Възродителният процес. Мюсюлманските общности и комунистическият режим. „Сиела“, 2008. ISBN 9789542802914. с. 136, 173.
  3. archive.org