Николай Тодоров (историк)

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други значения на Николай Тодоров.

Николай Тодоров
Мандат
17 юли 1990 – 1 август 1990
Предшественик Станко Тодоров
Наследник Желю Желев
Мандат
17 юли 1990 – 2 октомври 1991
Предшественик Станко Тодоров
Наследник Стефан Савов
Роден
Починал
28 август 2003 г. (на 82 г.)
Полит. партия БКП (до 1990 г.), БСП
Университет СУ „Св. Климент Охридски“
Занятие академикученполитик

Николай Тодоров Тодоров е български академик, учен историк-балканист с международно признание, политик и дипломат. Държавен глава на България от 17 юли до 1 август 1990 г.

Приема се за основоположник на балканистиката като самостоятелно направление в българската историческата наука. Автор е на над 400 научни публикации. Негови монографии са публикувани в редица страни по света. Женен, с 3 деца.[1][1]

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Ранни години[редактиране | редактиране на кода]

Николай Тодоров е роден в гр. Варна на 21 юни 1921 г. Завършва Варненската класическа гимназия през 1940 г. и СУ „Св. Климент Охридски“ – по медицина (1947) и история (1950).

Научна дейност[редактиране | редактиране на кода]

  • преподавател в Софийския университет – въвежда курс по история на балканските народи (1957)
  • ръководител на секция „История на балканските народи“ на Института по история (1962)
  • основател и директор на Института по балканистика при БАН (1964 – 1989)
  • основател и директор на Института за външна политика към МВнР (1969 – 1974)
  • директор на Единния център за наука и подготовка на кадри по история при БАН (1972 – 1978)
  • заместник-председател на БАН (1983 – 1988)

Научни степени и звания[редактиране | редактиране на кода]

  • научен сътрудник по история (1950)
  • кандидат на историческите науки (1957)
  • старши научен сътрудник (1960)
  • доктор на историческите науки (1971)
  • член-кореспондент на БАН (1974)
  • академик на БАН (1979)
  • доцент в СУ „Св. Климент Охридски“ (1962)
  • професор в СУ „Св. Климент Охридски“ (1966)

Международна дейност[редактиране | редактиране на кода]

  • ЮНЕСКО:
    • член на Изпълнителния съвет на ЮНЕСКО (1972 – 1976)
    • председател на 23-та генерална конфереция на ЮНЕСКО
    • главен редактор на многотомната „История на световната цивилизация“, официално издание на ЮНЕСКО (1985)
    • кандидат за генерален директор на ЮНЕСКО (1987)
  • заместник-председател и председател на Международната асоциация за изследвания в Югоизточна Европа (1974 – 1979)
  • генерален секретар и президент на Международния център за балканска документация и архивистика CIBAL (1976)
  • член на Френското дружество по историческа демография на Международната комисия по проучване на градовете

Политическа дейност[редактиране | редактиране на кода]

  • посланик на България в Гърция (1978 – 1983)

Като учен с позиции в йерархията на Българската комунистическа партия, Николай Тодоров участва в изготвянето, но в крайна сметка не покрепя активно нейната позиция за Възродителния процес. Участва в комисия, начело с Александър Лилов, която през 1982 г. не препоръчва масовото принудително преименуване на българските турци като политически нецелесъобразно. В края на 80-те се изказва критично за използването на историческата наука като политически инструмент, оправдаващ Възродителния процес.[2]

Отличия[редактиране | редактиране на кода]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Николай Тодоров. Дневници (1966 – 1998). Том 1 – 2. Съст., редакция, предговор и показалец: Върбан Тодоров. Изд. „Изток-Запад“, С., 2007, 2864 стр. ISBN 978-954-321-329-0
  2. Груев, Михаил и др. Възродителният процес. Мюсюлманските общности и комунистическият режим. „Сиела“, 2008. ISBN 9789542802914. с. 136, 173.