Балканска федеративна република

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене

Балканската федеративна република е политически и философски проект за държавно устройство на Балканския полустров.

Проект за Балканска федерация и "Велика Югославия"

Зараждане на идеята[редактиране | edit source]

Идеята за Балканска федерация може да се заражда под влиянието на Европейското просвещение на Балканите. Проектите за балканска федерация, често са предлагани като решение на Източния въпрос. Всъщност Връзката между Източния въпрос като възел от регионални проблеми и проектите за балканска федерация като визия за регионално развитие се налага някак от само себе си. Тази връзка присъства в повечето от проектите за балканска федерация. Това наблюдение не прави изключение и при българските дейци. Като конкретни примери могат да се посочат Гръцкият проект на Екатерина Велика, както и проектите на Адам Чарторийски и Йоанис Каподистрияс, всички свързани с Руската империя. Според Милчо Лалков пионер на идеята е Ригас Фереос.

Идеите през Българското възраждане[редактиране | edit source]

Мястото и ролята, която българите имат в развитието на балканския федерализъм, зависят от една страна от централното географско положение, което заемат на Балканския полуостров, а от друга от съзнателната активност на българския обществен елит да интегрира България в общите европейски и регионални тенденции и процеси. Съпричастни на федеративната идея в България в една или друга степен са по-голяма част от дейците на национално-освободителното ни движение. Георги Раковски пръв заговаря за Балкански съюз без задължително да визира федерация. По скоро великият български революционер има предвид общ фронт на балканските християнски народи срещу Османската империя. Императивната идея през Възраждането се асоциира основно с името на Любен Каравелов. Той е най-яркия и последователен привърженик на идеята за Балканска федерация в България като средство за решаване на националния въпрос на Балканите. Каравелов пръв сред българските възрожденски водачи въвежда ясно и категорично идеята за Балканска федерация като е неин последователен защитник и агитатор. Силната привързаност към идеята дори му носи негативи, Каравелов единствен от големите революционни водачи през възраждането ни още тогава е подлаган на критики и сериозни съмнения относно евентуалната му обвързаност с чужди политически сили и лоялноста му към българското дело. Поради ревностната защита на принципните си позиции Каравелов често е атакуван от различни посоки, което в крайна сметка довежда до неговото оттегляне от активното политическо поприще и заниманията му с чисто културна и просветна дейност.

Васил Левски също изработва свое виждане за държавното устройство на Балканите след премахването на османската власт над християнските народи на Балканите. Космополитизмът на Левски е широко известен. Принципно Апостолът не е бил противник на братството между народите, друг обаче е проблемът за отношението на Левски към идеята за балканска федерация. Това е сложен въпрос и изисква по-задълбочен и сериозен анализ. Факт е че никъде в архива на В. Левски не е засвидетелствано заявление на Апостола в подкрепа на идеята за Балканска Федерация. Левски обаче говори за Балканска република и това дава основание на много изследователи да смятат че той е бил привърженик на една по-радикална и прогресивна форма на балкански федерализъм, като неразривно е свързвал федерацията и републиката на Балканите, нещо което липсва при Каравелов.

Христо Ботев е последният представител на голямото поколение революционни водачи-идеолози. Обаче днес Ботев сякаш е известен повече като гениален поет от колкото като последния председател на БРЦК, а колкото до героичния му подвиг и мъченическата смърт тя идеално пасва на поетическата му биография. Така марката поет-революционер е пришита с неговото име, но по-голяма тежест сякаш има първата част. Защо се е случило така? Може би защото Ботев заема мястото на Каравелов като председател на БРЦК точно преди разпадането на организацията. Може би неговите идеи и организационен талант не са имали шанса да се разгънат и проявят в практиката и затова придобиват привкуса на абстрактна теоретическа чудатост. Все пак Ботев внася в българската революционна идеология модерните за времето тонове на утопичния социализъм и анархизъм. При Ботев за пръв път в българската революционно-демократична мисъл федеративната идея се свързва със социализма, връзка, която с времето ще укрепва в здрав взаимоизгоден съюз, които ще бъде бъде разтрогнат чак след провала на федеративните начинания от 1944-47 г.

Идеите след Берлинския конгрес[редактиране | edit source]

Захари Стоянов е един от първите, който засягат темата за Балканска федерация, той е пряк наследник на възрожденското поколение революционери, сам се смята за продължител на Каравеловата линия в българската политическа мисъл и изтъква това при всеки удобен случай. Федеративната идея е залегнала в основата на БТЦРК и в програмите на вестниците „Независимост“, „Борба“ и „Свобода“.

Идеята за обединение на Балканите в една държава с републиканско устройство се споменава в съчиненията на Карл Маркс. Тя е обширно разработена от партията на тесните социалисти (БРСДП (т.с.) и най-вече от Димитър Благоев във връзка с българския национален въпрос. БРСДП (т.с.) особено широко популяризира идеята в навечерието на Балканските войни и на участието на България в Първата световна война.

Българските марксисти вярват, че националното обединение на българите е възможно само по мирен път, чрез създаването на единна федеративна република на територията на целия Балкански полуостров, като по този начин да бъдат естествено потушени териториалните конфликти между балканските държави. [1] В разработения от тях проект за столица на федерацията се сочи София. Социалистите не предвиждат провеждането на революция за осъществяването на проекта, а смятат, че правителствата на балканските държави ще го осъществят под натиска на работническата класа от тези страни. БРСДП (т.с.) разглежда федерацията като възможност за създаване на голяма балканска работническа класа, която да разполага с възможността да осъществи революция.

Ленин оценява идеята като „правилна“, но посочва, че би трябвало да се очаква от работническата класа и селячеството, а не от буржоазията, да я осъществи.

Освен тесните социалисти привърженици на федеративната идея в България са и широките социалисти на Янко Сакъзов. Други последователи на идеята са радикал-емократите на Найчо Цанов и Тодор Влайков, те строго и последователно отстояват своите федеративни възгледи, федеративната идея е една от причините да се стигне до разкола в старата Демократическа партия на Петко Каравелов като от нея излизат групата на споменатите по горе млади радикални демократи и образуват собствена партийна група, Радикалдемократическа партия, в идейната основа на които ляга именно федеративната идея.

Много страстен защитник на идеята е големият български политик Александър Стамболийски, който успява да я наложи като една от главните идеи за външнополитическата доктрина на БЗНС.

Македонският въпрос[редактиране | edit source]

В следосвобожденския период идеята за Балканска федерация е много тясно обвързана с Македонския въпрос, който е част от по-големият Източен въпрос. Тя често се предлага като решение на Македонския въпрос, присъства в повечето програми на ВМОРО, привърженици на идеята за голяма част от видните дейци на организацията начело с Гоце Делчев. След Илинденско-Преображенското въстание от 1903 г. и разцеплението на ВМОРО под напора на засилените процеси на деградация вътре в организацията и най-вече поради засилващото се влияние на левите идеи се появява ляво течение на ВМОРО начело с Яне Сандански, А след Младотурската революция се основава и Народната федеративна партия, която изпраща двама депутати в Османския парламент, единият от който е Димитър Влахов, започва издаването и на сп. „Балканска федерация“ във Виена, който става орган на лявото крило на ВМОРО.

Привърженици сред другите народи[редактиране | edit source]

Влиянието на федеративната идея е силно и сред останалите балкански народи, съседи на България виден привърженик на балканският федерализъм в Сърбия е Светозар Маркович, Леонидис Вулгарис от Гърция, Йон Гика, Йон Братиану, Николае Балческу от Румъния[2]. В различно време и по-различен повод за Балканска федерация са се изказвали Лайош Кошут[3], Джузепе Гарибалди, Джузепе Мацини, Уинстън Чърчил, Карл Маркс, Владимир Ленин и др. Споменатите тук са малка част от привържениците на федерализма. Тези хора — велики исторически личности, са виждали Балканската федерация като единственото правилно решение на Балканските проблеми.

Федеративната идея на Балканите също така взема различни форми в земите на южните славяни тя се явява най-вече като югославянска идея, сред румънците и унгарците федеративната идея взема форма на Дунавска федерация, който трябва да замени Австро-Унгария като една голяма централноевропейска сила, която да е противовес на Германия, при гърците пък тя се вижда като Източна федерация, която ще замени Османската империя и ще бъде своеобразно възкресение на Византия. Всяка една народност влага своите надежди и интереси във федеративната идея, което е причина за това типологично разнообразие.

Затова в заключение може се каже, федерализмът на Балканите е сложно и многопластово явления съчетало в себе си историческа памет, традиции и модерни идеи проникващи от прогресиращия Запад. Като политическа тенденция федерализмът проявява противоречиви аспекти на империализъм или антиимпериализъм в зависимост от това на чия политика служи. Затова трудно може да се определи политическата същност на балканския федерализъм наблюдаваме сложното преплитане на иначе несъвместими тенденции. В него се съчетават и си съперничат чистият федерализъм, проповядван най-често от представители на нации в неравноправно положение като хърватите и българите, и великодържавието, отстоявано като официална политика от правителствата на новосъздалите се малки балкански държави.

Опит за осъществяване[редактиране | edit source]

След края на Втората световна война под ръководството на СССР в на Балканите се установяват просъветски режими на управление. В края на август 1944 г. в Румъния с преврат, ръководен от краля, е свалена диктатурата на Антонеску, страната е окупирана от настъпващите съветски войски, с чиято помощ румънската комунистическа партия овладява властта през 1947 г. На 9 септември 1944 г., с помощта на Червената армия, властта в България е завзета от Отечествения фронт, доминиран от БРП(к). В Албания партизаните, ръководени от местната комунистическа партия, улеснени от изтеглянето на Вермахта от Балканите, завземат централната власт през ноември 1944 г. Към май 1945 г. властта в цяла Югославия също преминава в ръцете на ЮКП с помощта на български и съветски войски. В Гърция силната антихитлеристка съпротивителна организация ЕЛАС, доминирана от комунистите, завзема голяма част от страната, включително столицата Атина, след изтеглянето на войските на Третия райх.

Тази обстановка подтиква българския министър-председател и водач на БРП (к) Георги Димитров да смята, че е настъпил момент за осъществяването на проекта за Балканска федерация. Димитров се ориентира най-вече към Югославия, тъй като смята, че възможността за обединение на България с тази страна е най-голяма. За спойващо звено трябва да послужи Македония, която трябва да се влее във федерацията като единна федеративна република от Пирин до Шар планина (в замяна България ще получи обратно Западните покрайнини). За целта е стартирана политика на агресивна македонизация на българското население в Пиринско чрез принудителна смяна на етническото самоопределение, достигнала до регистриране като "македонци" дори на част живеещите в този район български евреи и руснаци-белогвардейски емигранти.

Македонизацията е проведена с помощта на административни принуда и масирана пропаганда, като вината за нея основно се хвърля върху Георги Димитров. Според отделни данни от мемоаристиката насилията са предимно по инициатива на местните дейци на БКП, а Георги Димитров замисля кампанията само като вълна от културна и политическа пропаганда. В резултат, през 1947 г. между България и Югославия е подписан договор за дружба и сътрудничество. Скоро след това — през 1948 г., поради разрива в отношенията между Тито и Сталин договорът е разтрогнат. Известно време БКП и българската държава запазват противоречивата си, противобългарска, политика по македонския въпрос — до 1963 г., когато на специален пленум на ЦК на партията Тодор Живков се обявява в полза на българския характер на Пиринския край.

Балкански федерализъм и съвременност[редактиране | edit source]

Въпреки ударите, който понася на два пъти идеята за Балканска федерация — след 1947 г. и след разпадането на Югославия, тя отново започва да се появява в общественото пространство, поднесена от различни източници.

Така например гръцкият премиер Георгиус Папандреу през 2003 г., тогава министър на външните работи, в интервю за германския в. „Зюддойче цайтунг“ говори за съживяването на идеята за балканска федерация сред гръцката общественост. Това негово изказване предизвика бурни реакции в Македония и Хърватия.[4]

Френският професор Жорж Кастелан твърди: „Пътят към Европа минава през „Балканска федерация““[5]. Той издава история на балканските народи, която се радва на популярност в България.

Различни статии на тази тема се появяват и в интернет пространството, например статията на Антон Ж. Иванов, „Балканска конфедерация — сега?“[6]

Днес с влизането на Гърция, България и Румъния в Европейският съюз, от една страна идеята е обезмислена, а от друга фактически е частично реализирана на по-високо континентално ниво.

Историография[редактиране | edit source]

Върху необходимостта от историографски обзор на темата акцентира още Ботев. Мисли по темата намират място в трудовете на Захари Стоянов и по-късно в изследванията на мнозина големи български историци, посветили изследователски усилия на Българското възраждане — такива са Д. Страшимиров, И. Шишманов, Б. Пенев, Х. Гандев, И. Унджиев.

Не са много обаче изследванията, които са посветени специално на проблема, като трудовете на Ц. Стоянов, И. Орманджиев, Христу Василе, Коста Църнушанов. Засилено внимание на въпроса е обърнато от представителите на социалистическата мисъл в България, до голяма степен заради факта, че социалистите приемат федеративната идея като част от своята политическа програма. Макар че голяма част от писаното по въпроса от тях да има политически и полемичен характер, срещат се и разработки като трудовете на Х. Кабакчиев и Д. Благоев („Принос към историята на социализма в България“), които имат реални приноси в проблематизирането и изясняването на темата.

Фундаментален труд по темата в българската историография е разработката на Милчо Лалков „От надежда към разочарование“. Там авторът е дал в обобщен вид много сведения и факти по въпросите на балканския федерализъм. Всъщност това е най-изчерпателният и достъпен за интересуващите се от проблематиката хора на български език. Той обхваща фактически цялото развитие на федерализма на Балканите от неговото зараждане до интересуващия автора период.

От чуждата историография трябва да се спомене капиталният труд на канадския историк с гръцки произход Лефтен Ставрианос (L. S. Stavrianos): Balkan federation; a history of the movement toward Balkan unity in modern times.

Бележки[редактиране | edit source]

  1. http://www.sarakt.org/predateli.htm БКП и националния въпрос 1912-1924
  2. http://www.academia.edu/3300154/Peykovska_Hungarian_movement_against_the_1867_Compromise_national_movements_on_the_Balkans_the_Danubian_Confederation_idea_Janos_Asztalos_1869-1871
  3. Пак там
  4. http://www.novinar.net/news/gartciia-gotvi-balkanska-federatciia_Nzk4OzMx.html
  5. http://www.segabg.com/online/new/articlenew.asp?issueid=583&sectionid=6&id=00001
  6. http://aktual.hit.bg/balfed.htm

Литература[редактиране | edit source]

  • „Федерация на Балканските славяни (Федерация на Балканските народи-идеи и пречки)“, Орманджиев И., С., 1947.
  • „От надежда към разочарование, идеята за федерация в балканския югоизток“, Лалков М., С., 1994
  • „Федеративната идея в българо-сръбските отношения“, Стоянов, Ц., София, 1919
  • „Българските революционери Раковски, Левски, Ботев за балканска федерация“, Кабакчиев Х., Избрани произведения, т. 1, С., 1988
  • „За Унгаро-българския таен комитет на Янош Асталош от 1870 г.“, Пейковска, П., Исторически преглед, 1997, № 2.

Външни препратки[редактиране | edit source]