Богомилство

Развитие на Богомилството

Богомилите са идейни последователи на учението на български свещеник, живял по време на царуването на цар Петър I (927 – 969), известен като поп Богомил. Първите сведения за появата на богомилството говорят за враждебното отношение на Цариградската патриаршия към него и за окачествяването му като вредна за интересите на църквата и държавата манихейска ерес, примесена с павликянство.

Съвременните учени характеризират богомилството като дуалистично, антифеодално и реформаторско народно движение, възникнало в лоното на българската църква през Х век и бързо разпространено в българските земи – Мизия, Тракия и Македония, в бурните времена предшестващи византийското нашествие. Корените му като цялостно социално по съдържание и религиозно по форма движение трябва да се търсят непряко в учението на дуалистичния гностицизъм и пряко в масовите депортации от Византия на арменци и сирийци, сред които има мнозина павликяни, в земите на Тракия и Македония.

Наименование

Названието на богомилите идва от името на поп Богомил, но широко разпространение придобиват и названията на богомилите торбеши, както и бабуни – от предполагаемото място, където живял и проповядвал учението си поп Богомил – планината Бабуна.

Интересен и уникален е случаят с Босненската църква, която институционализира богомилството, а впоследствие съдейства за трайната ислямизация на населението на Босна, което днес се идентифицира като бошняци, т.е. славяни-мюсюлмани. Според някои български учени (напр. Пламен Павлов) сходна е появата и на повечето от значимите локални групи на българите мюсюлмани (наричани традиционно българо-мохамедани или „помаци“) – тези българи и днес живеят по места, където богомилското учение е било особено силно (Западните Родопи съвпадат с богомилската „църква Драговичия“, Македония – с „църквата България“ според западните извори), което показва близостта в съдбата на „еретиците“ в Босна и българските земи.

Доктрина

Влияния

Смята се, че богомилството заимства основните хетеродоксални елементи в своята доктрина от разпространените преди него на Балканите дуалистични ереси – павликянството и масалианството. Известно е присъствието от средата на VIII век на значителна компактна павликянска общност в Пловдивско, усилвана от няколко последователни организирани преселвания, последното при император Йоан I Цимиски около 970 година. Някои автори допускат влияние върху богомилството да имат и пряко зороастризмът и манихейството, за които има данни да са познати на нахлулите на Балканите през XI век печенеги.

Павликянството поддържало дуалистичната идея на старото манихейство за съществуване в света на две начала – добро и зло, които са във вечна непримирима борба. Невидимият свят те отдавали на доброто начало, а материалният, видим свят считали създание на злото начало. Водени от това свое разбиране за света, те не признавали църковните обреди, отхвърляли кръста и иконите, били против църковната йерархия. Особено важна е поддържаната от тях мисъл, че за тълкуването на Евангелието не са нужни Божии наместници – свещеници, че това могат да вършат всички хора.

Друго учение, чиито традиции усвоява поп Богомил, е масалианството. Възникнало в III в. в Мала Азия, то се разпространява и в други краища на Византийската империя. Според него злата сила, която е внедрена в човешката душа и плод на която е видимият свят, може да бъде победена чрез дълбоки и искрени молитви и аскетичен живот. Тогава човек щял да се освободи от властта на сатаната и щял да получи в себе си благодатта на Светия Дух, издигайки се над останалите хора с „духовно съвършенство“. Масалианите отричали земните блага, богатствата, считайки ги пречка за духовно извисяване.

Космологичен мит

В центъра на богомилството стои космологичен мит, следващ традицията на гностицизма и радикално преразглеждащ православните представи, като противопоставя Новия завет на Стария. Според него Бог обитава предвечен свят от седем небеса, съжителствайки с множеството на ангелите. Старшият сред тях (според някои варианти дори син на Бог) - Сатанаил (понякога Самаил) - обзет от гордост иска да стане равен на Бог, но той го отхвърля и заедно със сподвижниците му го отпраща под седемте небеса - на небесния свод (видимото от нашия свят небе). Макар и прогонен, Сатанаил запазва способностите си за сътворение и решава да създаде свой свят в противовес на предвечния мир на Бог - така за седем дни, равняващи се на седем века, създава нашия видим свят.

Сатанаил създава и първите хора - Адам и Ева - но използва за това създадена от Бог душа - според различни варианти, като я взема от паднали ангели, като я открадва от Бог или като убеждава Бог да му помогне. Ева ражда Авел от Адам и Каин от Сатанаил, а цялото по-късно човечество е потомство на родения в грях убиец Каин. Сатанаил остава да ръководи създадения от него свят като създава Стария завет и кара хората да го почитат като създател на света.

Бог се смилява над човечеството и изпраща в света своя син - Логосът, наричан Исус. Първо той праща в света ангела Мария, а Исус се въплъщава влизайки и излизайки от ухото ѝ и приемайки плът, която е невеществена. Исус проповядва божията истина, чрез която човечеството може да се освободи от Сатанаил и да се спаси, но среща съпротивата на Сатанаил, който изпраща срещу него демона Илия, представящ се за Йоан Кръстител, а след това организира Разпъването му, в което Исус страда и умира само привидно.

Богомилството предвижда след определено време Исус да се върне в света и да съди душите, като едни бъдат върнати в обиталището на Бог, а други бъдат предадени на вечни мъки, заедно с окования Сатанаил. С това и създаденият от Сатанаил свят ще бъде унищожен и ще остане само първоначалният предвечен мир на Бог.

Български орден

Богомилството в тесен смисъл, първоначално организирано от далия името на цялото движение поп Богомил, има умерено дуалистична доктрина, съчетаваща елементи на православието и павликянството. Богомил отхвърля павликянския възглед за извечното съществуване на две начала - добро и зло, приемайки само Бог за първично начало, а дуалистичното разделение на сегашния свят смята за временно отклонение, което възниква с бунта на Сатанаил и ще изчезне с бъдещото му поражение. Той следва и православния възглед за свободната воля - макар и несъвършен, човекът може да използва волята си, за да постигне спасение и връщане към Бог.

Богомил внася в доктрината си и силни социални елементи, отхвърляйки обществените йерархии като част от смятания за творение на Сатанаил видим свят. Богомилите активно насърчават роби и крепостни да не работят за господарите си и често укриват в своите общности избягали роби.

Драговищки орден

^{Този раздел е празен или е мъниче. Можете да помогнете на Уикипедия, като го разширите.}

Религиозна литература

Богомилите се смятат за продължители на ранното християнство и основните им свещени книги са част от книгите на Новия завет. Централно място в религиозната им практика заемат четирите канонични евангелия, като съвършените богомили постоянно носят със себе си Четвероевангелие, знаят го наизуст и го използват в различни ритуали. Макар да използват каноничните текстове на евангелията, богомилите ги тълкуват в подкрепа на своите възгледи, като в много случаи търсят метафорично значение вместо буквалното. Между четирите евангелия богомилите отдават голямо предпочитание на Евангелието от Иоан, чийто автор Йоан Богослов смятат за ангел, подобно на Исус Христос и Мария.

За разлика от павликяните, които отхвърлят посланията на апостол Петър, богомилите изглежда използват всички апостолски текстове на Новия завед - както „Деяния на светите апостоли“, така и всички канонични апостолски послания. Те изполват и Апокалипсиса, в който виждат потвърждение на собствените си космологични възгледи. Следвайки Евангелието от Матей богомилите използват само една молитва - „Отче наш“.

Богомилите отхвърлят Стария завет и най-вече Петокнижието, като творение на Сатанаил, което е отменено от Новия завет. В същото време има противоречиви свидетелства за отношението към отделни книги, което може би е различно в различни богомилски групи. Така драговищкият орден и ломбардските катари следват плътно павликяните и отхвърлят целия Стар завет, докато късните константинополски богомили и албигойци използват някои книги, най-вече Псалтира и книгите на пророците.

Извън каноничните книги, използвани от богомилите, са запазени отделни техни собствени текстове, излагащи религиозните им възгледи. Един от основните запазени до днес източници за техните представи за сътворението и бъдещата съдба на света е текст, наричан днес „Тайна книга на богомилите“, който е запазен само в два латински превода, след като е пренесен от България в Италия за нуждите на тамошните катарски общности. Богомилите използват в ритуалите си и богослужебни книги, най-пълният образец на които е Катарският требник - макар и произлизащ от Окситания, описаните в него ритуали съвпадат доста точно с известните от други източници ритуали на балканските богомили. Макар и създаден значително преди появата на богомилството, друг често използван от богомилите текст, близък до техните възгледи, е апокрифът „Видение Исаиево“.

Организация и ритуали

Богомилите образуват своя организация, подобна на християнските църкви, която смятат за истинската християнска църква, а сами се наричат християни. Богомилските общности притежават собственост, която използват за подпомагане на бедните, слабите и съвършените в общината. В периоди на гонения богомилите често привидно приемат православието, за да се върнат при благоприятни условия към открито изповядване на религията си.

Богомилите се делят на две степени - ограничени по численост съвършени (избрани, посветени) и мнозинство от обикновени (слушатели, вярващи). Съвършените - мъже и жени - се стремят към пълно постигане на идеалния начин на живот - аскетичен живот, концентрация върху духовното и проповед, които трябва да им помогнат да преодолеят властта на Сатанаил и да се издигнат до Светия Дух. Съвършените живеят в безбрачие и сексуално въздържание (някои дори се кастрират), придържат се към веганско хранене (допускат яденето на на риба, за която смятат, че се размножава без копулация), не пият вино и се обличат с черни раса, подобни на монашеските. За да избегнат увреждането на всякакви животни и растения, съвършените избягват всякакъв труд, а храната си получават от своите последователи. Богомилите смятат, че с аскетичния си живот съвършените се превръщат в теотоки (богородици), които носят в себе си Логоса и могат да го предават на други, а след смъртта им душата им се присъединява към Бог. Обикновените богомили, макар да се стараят да се доближат до идеалния начин на живот, не следват толкова стриктни ограничения - живеят сред хората, работят и имат имущество, женят се, постят само в определени дни, могат да воюват. Обикновените преминават в степента на съвършените само след строга подготовка и изпитания.

Позовавайки се на Новия завет („Ала Всевишният не живее в ръкотворни храмове“^{[Деян. 7:48]}) богомилите нямат свои храмове и дори смятат православните църкви за обиталище на демони (а цариградската „Света София“ за дом на самия Сатанаил). Те извършват опростените си ритуали в домовете си или на открито - четене и обяснение на Евангелието и единствената им молитва „Отче наш“. Богомилите отхвърлят православната литургия, кръщението с вода, причастието, почитането на кръста (средство за мъчението на Иисус) и иконите (обект на идолопоклонство) и мощите на светците (материя, създадена от Сатанаил).

Стремейки се да следва принципите на ранното християнство, богомилската църква има опростена система за свещенослужителите, включваща само три духовни чина - дякон, презвитер и епископ (наричан или ), заемани само от съвършени. Някои източници говорят и за пръв между епископите, наричан в западни документи „папа“.

Влияние и разпространение

Възникване

Карта на Балканите в средата на X век

Богомилството възниква на основата на различни хетеродоксални християнски движения, като павликянството и масалианството, които са широко разпространени на Балканите още във втората половина на IX век. Съдържащи по-силни или по-слаби дуалистични елементи, тези групи често са определяни от православните автори като „манихеи“, макар същинското манихейство да е унищожено на Балканите още през VI век. В средата на X век тези течения набират голяма популярност, като към тях се присъединяват цели православни общности със своите свещеници. В доктринално отношение те не са единни, като изглежда още сред предшествениците на богомилството има две обособени направления - крайно дуалистично, което става основа на Драговищкия орден, и умерено дуалистично, организирано с времето в Българския орден. Първото течение е базирано главно в Македония и Тракия и доктринално е много близко до павликянството, а второто е разпространено в днешна Северна България и има повече сходства с православието.

Споровете за мястото на възникването на богомилското учение не са получили еднозначен отговор. Преобладава мнението, че това е станало в днешна Македония или в района на столицата Велики Преслав. Някои учени (Пламен Павлов, Петър Ангелов и др.) се опират на един показателен текст в Сръбския Синодик (1222 г.), създаден на основата на по-стари български и византийски извори – в него категорично се твърди, че поп Богомил е действал в „българска Македония при Филиповград“ – Пловдив и Тракия, което съответства на византийските представи от Средните векове.^{[източник? (Поискан преди 62 дни)]}

На Балканите

Първите сведения за богомилството са от времето на цар Петър I, който търси насоки за противодействие срещу тях от своя родственик, цариградския патриарх Теофилакт Лакапин (933-956). В X век има сведения за богомили в Средец, които отричат светостта на мощите на Иван Рилски, а малко по-късно се споменава техен епископ - . В края на века има сведения за богомилство в Македония и Албания - житието на Иван Владимир дори описва анахронично борбата с него още на светите Седмочисленици, а убийството на Иван Владимир обяснява с богомилските възгледи на съперника му Иван Владислав.

Като един от центровете на богомилското движение се оформя село Добърско в Рила.^{[неблагонадежден източник]}

През XI-XII век слабата византийска власт довежда до продължителна нестабилност на Балканите с местни бунтове и външни нашествия на печенези, кумани, нормани и кръстоносци, което улеснява разпространението на хетеродоксални религиозни течения - богомилство, монофизитство, павликянство. Самата Православна църква е отслабена и богомилски възгледи проникват в нейната йерархия, а в някои манастири се създава апокрифна литература, показваща силно влияние на дуалистичните секти. В самия Константинопол богомилски влияния се откриват във възгледите на философа Йоан Итал, осъден на събор през 1082 година.

Властите правят опити да се противопоставят на тези явления - император Алексий I Комнин провежда показни процеси в Константинопол през 1111 година и изгаря на клада богомилския водач Василий Врач и негови последователи, а епископ Иларион Мъгленски (1134-1164) става известен с гоненията си срещу еретиците и е наричан . В Сърбия, където богомилите са наричани също бабуни и кудугери, те са подложени на преследвания при Стефан Неманя (1168-1196), но запазват влиянието си в Босна и Хума. Преследванията срещу богомилите продължава и в началото на XIII век, за което свидетелстват Бориловия синодик от 1211 година и съобщения на охридския архиепископ Димитър Хоматиан (1216-1234).

В същото време българският цар Калоян (1197-1207) включва богомили във войските си. Цар Иван Асен II (1218-1241) изглежда дори целенасочено ги покровителства, търсейки подкрепата им в конфликта си с Унгария и папата, ангажиран по това време с Албигойския кръстоносен поход. В продължение на десетилетия след управлението на Иван Асен II богомили не се споменават в източниците, като се предполага, че срещу тях не се водят активни гонения, а самото богомилско учение постепенно се сближава с православното.

Богомилството продължава да съществува и през XIV век, като сръбският крал Стефан Урош III воюва с , а Стефан Душан (1331-1355) издава закони срещу тях. Късно споменаване на богомилството идва от период на социални безредици в средата на XIV век в Света гора и Търново, за които властите обвиняват богомили, наред с различни други секти. Сред последните споменавания на богомили (наричани в този контекст и кудугери) е бележка на митрополит Симеон Солунски (1416-1429), който ги описва като последните останали еретици в Солунско. Богомилството напълно изчезва в началото на Османската епоха, когато изглежда останалите богомили преминават към православието или исляма.

В съседни на Балканите области

Богомилството прониква в Мала Азия през първата половина на XI век, като първият му известен проповедник е Йоан Чурила – учил в Тракия, той превръща в център на дейността си голямото село Хилии Капни в Акмонийска епархия, откъдето проповядва в Опсикийската тема, където има значително българско население, и до Смирна. Малоазиатските богомили са наричани също фундаити (от гръцкото φουνδα, „торба“, аналогично на наименованието торбеши).

В Киевска Рус, намираща се в тесни културни връзки с България, прониква значително количество апокрифна литература, сред която е богомилска, както и православна литература, осъждаща богомилството. Сред често преписваните български апокрифи са Видение Исаиево, Енох, Окровение Варухово, Адам и Ева (с епизода за Адамовия запис), Томиното евангелие, Прението на Христа с дявола, Ходене на Богородица по мъките и Повест за кръстното дърво на поп Йеремия, ползвало се с голяма популярност, както и легендата за Тивериадското море. С течение на времето тези разкази станали известни в Русия с характерното название “български басни". В същото време няма преки свидетелства за разпространение на богомилството в страната, макар то да оказва влияние на местни хетеродоксални движения като това на стриголниците. Еретически вярвания се появяват и в Новгород, а представителите на официалното християнство не се поколебавали да назоват произхода му, наричайки еретиците „българи“, както и западноевропейските им единоверци.^{[източник? (Поискан преди 54 дни)]}

Според произведения на св. Герард в Банат през XI век при управлението на православния княз Ахтум са активни местни еретици, които особено почитат архангел Уриил. Най-вероятно се имат предвид богомили, проникнали от Северна България. В една църква до с. Гиген, Никополско, е намерен лапидарен надпис, писан от Анания, срещу еретиците (богомилите). Той датира от същото време – първата половина на XI век.^{[източник? (Поискан преди 54 дни)]}

В Западна Европа

От XI век в Италия и Франция, а след това и в Централна Европа, започва масово разпространение на дуалистични ереси, идващи от Балканите и силно повлияни от павликянството и богомилството. Тези движения, които нямат близка организационна връзка, са наричани с различни имена – манихейци, катари, българи, павликяни, албигойци, патарени и други. В доктринално отношение те също не са еднородни – някои са с крайно дуалистични позиции, подобно на павликяните и Драговищката църква, а други са по-умерени дуалисти, като богомилите от Българската църква. Главно средище на крайните дуалисти е Южна Франция, а на умерените – Северна Италия, но двете течения не са враждебни и цели общности преминават от едното в другото, като и двете сами извеждат произхода си от богомилството – съответно от Драговищката църква (Ecclesia Drugometiae) и от Българската църква (Ecclesia Bulgariae). Първоначално тези движения поддържат активни контакти с балканското богомилство, откъдето често идват книжовници и богослови, които съдействат за доктриналните връзки.

Идейната връзка на еретиците с трубадури и минезингери им осигурила широка гласност и достъп до управата на свободните градове в Северна Италия и кралските дворове на Южна Франция и Арагон. През XII в. сведенията за тях „заливат цяла Европа“, назовавайки ги с различни имена: бугри (българи), бабуни (в Босна), катари, манихеи, павликяни, патарени, албигойци и т.н. Самите те се наричали просто християни, а хората ги определяли като „добри хора“ и „добри християни“ заради скромния им начин на живот, простотата, с която се обличали, и мисионерския им жар, които ярко се отличавали от помпозността и претенциозността на папския двор и висшия католически клир, и разпуснатостта и невежеството на провинциалното католическо свещенство.^{[източник? (Поискан преди 54 дни)]}

В Ломбардия (Северна Италия) движението било добре организирано още през XII в. Негово средище бил град Милано, а самите еретици били наричани патарени според името на предградието Патария. Горе-долу по същото време се появяват новини за значимо присъствие на еретици в Лион, Шампан и Фландрия, където учението изглежда обхващало най-често тъкачните работилници. Главните му средища в Рейнската област били Страсбург и Кьолн.

В Западна Европа, особено на север, дуалистичните секти са подложени на преследвания, надвхъврлящи реакцията срещу тях на Балканите. Така още през 1022 година събор в Орлеан осъжда на изгаряне на 13 души, а други са затворени. В Южна Франция обаче движението придобива масов характер, като към него се присъединяват дори духовници и аристократи, а през 1167 година последователите му дори провеждат свой църковен събор в Сант Фелис. През 1208 година папа Инокентий III обявява Албигойския кръстоносен поход срещу албигойците в Южна Франция, който продължава две десетилетия и е оглавен от френските крале Филип II и наследника му Луи VIII, стремящи се да присъединят областта към владенията си. Походът се провежда с масови кланета и грабежи и макар да постига военен успех, подчинявайки страната на френските крале, не успява сам по себе си да ликвидира дуализма. С тази цел през 1214 година е създаден Доминиканския орден и е реорганизирана и разширена дейността на Инквизицията.

Дуалистичните секти във Франция, Германия и северните части на Испания са ликвидирани към края на XIII век, а в Ломбардия оцеляват, макар и в ограничен мащаб, до началото на XV век.

Наследство

Влияние върху други религиозни движения

^{Този раздел е празен или е мъниче. Можете да помогнете на Уикипедия, като го разширите.}

Дълго време самостоятелната Босненска църква от XII – XV век е смятана за богомилска или повлияна от богомилството, но този възглед се отхвърля от съвременната историография.

Понякога с богомилството е свързвано и движението на валденсите, възникнало в XII век в Лион, макар в доктринално отношение то да е напълно различно и дори противопоставено на богомилството. Подобно на богомилите и валденсите проповядват аскетизъм, връщане към ранните опростени обреди на Църквата, отхвърляне на църковната йерархия и католическото богослужение.

Топоними и етноними

На Балканите са запазени известен брой топоними и етноним, свързани с богомилите. Сред тях е името на село Богомила в Северна Македония. В същия район има планина, река и бивше село с име Бабуна, вероятно от местното название на богомилите – бабуни. От друго локално име на богомилите – кодугери – са имената на селата Кутугерци (Кюстендилско) и Котугери (Воденско).

През Средновековието богомилите понякога са наричани торбеши или фундаити. Днес тези имена са запазени в наименованията на етнографски групи в западната част на Македония и северната част на Албания – мюсюлманите торбеши и католиците фунда.

Една от главните богомилски организации е Драговищкия орден. Той изглежда носи името на по-ранното славянско племе драговити в Егейска Македония, но с разпространението на богомилството се споменават драговищи и в Тетовско (XIII век), както и в Пловдивска епархия (XIV – XV век). Днес има запазени няколко топонима Драговищица – река и село в Кюстендилско и село в Софийско.

В популярната култура

^{Този раздел е празен или е мъниче. Можете да помогнете на Уикипедия, като го разширите.}

• 
  Богомилски кръст в село Жупанища, Костурско
• 
  Богомилски кръст в село Баница, Леринско
• 
  Богомилско гробище в село Илиджиево, Солунско

Бележки

Цитирани източници

• Иванов, Йордан. Богомилски книги и легенди. София, Шамбала, 2019. ISBN 978-954-319-210-6.

Библиография

Исторически източници

• Презвитиер Козма, Беседа срещу Богомилите Архив на оригинала от 2016-12-22 в Wayback Machine..
• Йордан Иванов. Богомилски книги и легенди. София: Наука и изкуство (фототипно от 1970) Архив на оригинала от 2019-02-08 в Wayback Machine., 1925.
• Донка Петканова. Стара Българска Литература. Апокрифи. София: Български писател, 1982.

На чужди езици

• MONETA. Adversus Catharos et Waldenses libri quinque. Romae: Ricchini, 1743.
• ZIGABENOS, EUTHYMIOS. „Panoplia Dogmatica.“ Patrologia Graeca, 130, col. 1317B. s.f.
• TORQUEMADA, JUAN DE. Symbolum pro informatione manichaeorum: (el Bogomilismo en Bosnia). Burgos: Seminario Metropolitano de Burgos: Universidad de Navarra, ed. Nicolás López Martínez y Vicente Proaño Gil, 1958.
• DONDAINE, A. „Les Actes du Concile Albigeois de Saint Félix de Caraman. Essai de critique d’authenticité d’un document medieval.“ Miscelanea Giovanni Mercati. Roma, 1946. 324 – 355.
• Le livre secret des cathares, Interrogatio Iohannis apocryphe d'origine bogomile Архив на оригинала от 2007-07-05 в Wayback Machine.. Ed. BOZOKY, EDINA. Paris, 1980.
• Écritures cathares: NELLI, RENÉ (ed.), BRENON, ANNE(rev. ed.). Paris, 1995.
• "LE CHRISTIANISME BOGOMILE CATHARE – fondement de nos cultures, fondement de l'histoire (à la lumière des contes européens et slaves), MICHEL MOUNIÉ, Toulouse, oct. 2009. mounie-michel@wanadoo<fr

Изследвания

На български език

• АНГЕЛОВ, Д., ПРИМОВ, Б., БАТАКЛИЕВ, Г. Богомилството в България, Византия и Западна Европа в извори. София: Наука и изкуство (233 стр.), 1967.
• АНГЕЛОВ, ДИМИТЪР. Богомилството. София: Булвест 2000 (495 стр.), 1993.
• Богомилството в България. София: Наука и изкуство (561 стр.), 1969.
• Българско средновековие – идеологическа мисъл и просвета. София: Народна просвета, 1982.
• АНДРОВСКИ, И. Сведения за поп Богомил в летописите на волжките българи. – В: Същият. Българско средновековие. С., Симолини, 2011,
• АТАНАСОВА, В. „Измерения на религиозното пространство на източния мистицизъм в България (до средата на ХХ век)“ – В: Религия и църква в България. Ред. Г. Бакалов и др. София: 1999.
• БЛАГОЕВ, Н.П. Правни и социални възгледи на богомилите. София: Царска придворна печтница, 1912.
• БОЕВ, Б. Мисията на богомилството, Велико Търново: 1992.
• ВАСИЛЕВ, ГЕОРГИ. БЪЛГАРСКИ БОГОМИЛСКИ И АПОКРИФНИ ПРЕДСТАВИ В АНГЛИЙСКАТА СРЕДНОВЕКОВНА КУЛТУРА. Образът на Христос Орач в поемата Уилям Лангланд „Видението на Петър Орача“. София: Издателство „Корени“, 2001.
• ГЕНОВСКИ, М. „Нравствените норми на богомилите“, Философски преглед 1, 1934.
• ИВАНОВ, ЙОРДАН. Богомилски книги и легенди. София: Наука и изкуство (фототипно от 1970), 1925.
• КАЙМАКАМОВА, М. Поява и същност на българското богомилство – В: Из историята на българската народност и държава. С. 1993, с. 28 – 50.
• КЕПОВ, И. Българската общественост през Х век, София: 1938.
• КИРИЛОВ, ИВАН. „Истината за богомилите – документална хроника“, София, изд. ХРИКЕР, 2000.
• МУТАФЧИЕВ, П. „Поп Богомил и Св. Иван Рилски. Духът на отрицанието в нашата история“, Философски преглед, год. 6, 2, 1934, с 97 – 112.
• НИКОЛОВА, ВИДКА. Богомилството – предобрази и идеи. Българското новозаветно мислене. София: М8М, 2004. Книгата е ненаучна.
• ОБОЛЕНСКИ, Д. Богомилите. Студия върху балканското новоманихейство, София: 1998.
• ПЕТКАНОВА, Донка. Стара българска литература. Апокрифи. София: Български писател, 1982.
• ПЕТКОВ, Д. За богомилите и протестантите в България. Търново: 1884.
• ПРИМОВ, БОРИСЛАВ. БУГРИТЕ – книга за поп Богомил и неговите последователи (383 стр.). София: Издателство на ОФ, 1971.
• Българското народностно име в Западна Европа във връзка с богомилите. – Известия на Института за история, 6 (1956): 3 y ss.
• СТЕФАНОВ, Павел, архим. Ялдаваот. История и учение на гностическата религия. София: Омофор, 2008.
• Нови сведения за българското влияние в Унгария през ХІ век. – В: Християнската култура в средновековна България. Материали от национална научна конференция, Шумен 2 – 4 май 2007 година по случай 1100 години от смъртта на св. княз Борис-Михаил (ок. 835 – 907 г.). Отг. ред. П. Георгиев. Велико Търново, 2008, 345 – 353.
• СТОЯНОВ, Юри. Другият Бог. Дуалистичните религии от Античността до катарската ерес. София: Кралица Маб, 2006.
• ТАБАКОВА, БОЕВ, ДИМКОВ, КОНСТАНТИНОВ, Богомилство. Славянство. Възраждане. По Беинса Дуно – Петър Дънов, Варна: 1995.
• ТОПЕНЧАРОВ, Владимир. Две жарави един пламък. София, 1982.
• ФИЛИПОВ, Н. Богомилство (произход и същност). София: 1946.

На чужди езици

• БЕГУНОВ, ЮРИЙ. КОЗМА Презвитер в славянских литературах. София, 1973.
• ВАСИЛЬЕВ, А. А. История византийской империи (от начала Крестовых походов до падения Константинополя). – СПб. 592 с. Алетейя „Византийская библиотека“, раздел „Исследования“, 1998.
• СИДОРОВА, Н. А. Очерки по истории раней городской культуру во Франции. Москва, 1953.
• ANGELOV, D. Der Bogomilismus auf dem Gebiete des byzantinischen Reiches II, Sofia: 1950, 14 ff.
• GIBBON, Edward. The History of the Decline and Fall of the Roman Empire Архив на оригинала от 2007-04-27 в Wayback Machine.. London: ed. J. B. Bury, 1897. Ed. facsimil.
• MENÉNDEZ Y PELAYO, MARCELINO. Historia de heterodoxos españoles, vol. I-III Madrid: 1880 – 1882. Публикувана във Виртуалната библиотека Сервантес.
• MERLO, GRADO GIOVANNI. Eretici ed eresia medievali. Bolonia, 1989.
• Heresy and Literacy, 1000 – 1530. Cambridge: edd. P. BILLER – A. HUDSON, 1994.
• MITRE, EMILIO y CRISTINA GRANADA. Las grandes herejías de la Europa cristiana (380 – 1520). Madrid: Istmo, 1983.
• MOUNIÉ, MICHEL. "LE CHRISTIANISME BOGOMILE CATHARE – fondement de nos cultures, fondement de l'histoire (à la lumière des contes européens et slaves), Toulouse, oct. 2009. mounie-michel@wanadoo<fr
• NELLI, RENÉ. Écritures cathares: Anne Brenon (rev. ed.) Paris, 1995.
  • —Les cathares, Paris.
• OBOLENSKY, DMITRIJ. A History of Bogomilism in Bulgaria. Diss. Cambridge, 1943.
• The Bogomils. A Study in Balkan Neo-Manichaesm (XIV, 317 p.). Univ. Press, Cambridge, 1948.
• OSTROGORSKI, GEORG. Geschichte des byzantinischen Staates, 1952, 297.
• PRIMOV, BORISLAV. Les Bougres – Histoire du pope Bogomile et de ses adeptes. Ed. Payot – Coll. Bibliothèque Historique, 1997.
• PUECH, HENRI-CHARLES. Quête de la Gnose, I. Paris: Gallimard, 1978.
• RHAN, OTTO. Kreuzzug gegen den Gral. Die Tragödie des Katharismus.
• RUNCIMAN, ST. The Medieval Manichees, Cambridge: 1947, 69 ff.
• SCHMAUS, ALOIS. – „Der Neumanichäismus auf dem Balkan“, in: Saeculum 2, 1951, 271 ff.
• SOUTHERN, R. W. Western Society and the Church in the Middle Ages. New York: Penguin, 1970.
• VASSILEV, GEORGI. Dualist Ideas in the English Pre-Reformation and Reformation (Bogomil-Cathar Influence on Wycliffe, Tyndale, Langland and Milton). Sofia: Bul – Koreni Publishing House, 2005.
  • —. „Bogomils and Lollards: Dualistic Motives in England during the Later Middle Ages.“ Etudes Balkaniques 1 (1993): 97 – 111.
• „Bogomils, Cathars, Lollards, and the High Social Position of Women during the Middle Ages.“ Facta Universitatis. Series Philosophy and Sociology 2.7 (2000): 325 – 36.
  • —. „Traces of the Bogomil Movement in English.“ Etudes Balkaniques, 3 (1994): 85 – 94.
• VASSILIEV, ANATOLI. Histoire de l'Empire Byzantin, Vol. 1 – 2.
• VENTURA SUBIRATS, J. „El catarismo en Cataluña.“ Boletín de la Real Academia de Buenas letras de Barcelona, 28 (1960): 75 – 168.
  • —. „La Valdesía de Cataluña.“ Boletín de la Real Academia de Buenas letras de Barcelona, 29 (1961 – 62): 275 – 317.

Външни препратки

• Попруженко, М. Козма Пресвитер. Болгарский писатель Х века (Български старини, XII). София, 1936
• Литературна критика и Библиография
• БОГОМИЛСТВО. Народната религия Архив на оригинала от 2007-01-08 в Wayback Machine.
• СЛОВОТО: Христина Милчева, Богомилските паметници в Босна
• Метаморфозите на българските неогностици Архив на оригинала от 2007-01-08 в Wayback Machine.
• Българските богомилски представи в Англия Архив на оригинала от 2010-12-21 в Wayback Machine.
• Богомилите (bg-science.info) Архив на оригинала от 2007-09-28 в Wayback Machine.
• Хюсеин Мехмед. Помаците и торбешите в Мизия, Тракия и Македония., С., 2007.
• Пламен Павлов. „Великата българска ерес“ в средновековния свят.
• Американски протестант разказва за богомилството у нас и в Босна Представяне на книгата „Богомилите от България и Босна“ на американския историк Линъс Брокит на сайта fakel.bg
• BOGOMILS OF BULGARIA AND BOSNIA
• Modern day bogomils
• Стефан Цанев. „Процесът срещу богомилите“ (пиеса)
• Календарът на богомилите