Богомилското учение

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Богомилското учение
Автор Антон Глогов
Първо издание 1935 г.
България
Оригинален език български
ISBN ISBN 9545781904

„Богомилското учение“ е книга от Антон Глогов – псевдоним на родения в Етрополе писател и публицист Антон Илиев Дончев (1883-1944) [1][2]. Първо издание през 1915 г.[3], преиздадена през 1935, 1943, 2000 и 2006 г. Автора, изразява писмен протест до Ватикана в който той утвърждава абсолютният монизъм и самостойното възникване в България на богомилското учение. Оригиналното издание от 1935 започва с факсимиле от отговора на този протест.

Според Глогов богомилите са се наричали "общиари" и почитали символ, представляващ две кръстосани под прав ъгъл елипси. Вертикалната елипса символизирала силата на сътворението, а хоризонталната – силата на разрушението. Богомилските първосвещеници нямали право да носят този символ, нито други символи и украшения. Единственото, което ги отличавало от другите свещеници, било червеното облекло вместо черно, както и жезъл с декорация на върха във формата на слънце, който винаги носели със себе си.[4]

В уводната част на книгата авторът осветява някои моменти от историята на богомилското движение, структурата на техните общини и храмове и разпространението му в Европа. Тук авторът отхвърля спекулациите на противниците в лицето на Презвитер Козма за произхода на учението и връзки с наистина дуалистичните манихейство и павликянство.Основен момент в социалният аспет на богомилската доктрина е заключението, че: " Общината е онзи фактор, който ще превърне човека-звяр във втора, след Слънцето творческа сила."

Редица концепции, изложени в книгата на Глогов като богомилски, са използвани от Емилиян Станев в неговите повести за богомилите.[5] В предговора си към „Теория на пространството“ авторът ползва богомилското учение представено от Глогов.[6]

Според Тодор Балкански изложеното в книгата на Глогов за богомилите е фалшификат от самия автор. По думите на Глогов той е запомнил наизуст съдържанието на богомилските книги от някаква изгубена книга на неговия дядо.[7]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. Антон Дончев издал книга още преди сто години. Стандарт, 17 март 2007.
  2. Иван Богданов. Речник на българските псевдоними. Издателство „Д-р Петър Берон“, 1989. С. 462.
  3. Чудомир. Червените попове. В. „Искра“ (Казанлък), бр. 35, 12 юни 1934. Препечатка във в. „За буквите“, бр. 30/ май 2009, с. 9.
  4. Melanija Šerdenkovska. Bogomil Movement and its Implications. Blesok, no. 15, June-July 2000. P. 4/12.
  5. Гражина Шват-Гълъбова. Haeresis bulgarica в българското културно съзнание на XIX и ХХ век. С., УИ "Св. Климент Охридски", 2010. С. 223.
  6. Теория на пространството. Георги И Кръстев Издател. Новата цивилизация, 2007 ISBN 9549180786, 9789549180787
  7. Тодор Балкански. Стефан Захариев и летописният разказ на поп Методи Драгинов. 2012, ISBN 9789546843241
  • Bogomilski Propovedi by Anton Glogov ISBN 9549062716
  • Попруженко, М. Козма Пресвитер. Болгарский писатель Х века (Български старини, XII). София, 1936
  • Bogumilska crkva danas (hr)
  • Богомилизам – „македонска ренесанса“
  • Стефан Илиевски, „По чекорите на македонските богомили“, Македонска Ризница бр. 7
  • Јордан Иванов „Богомилски книги и легенди“ (1925, на бугарски)
  • Богомили (извадок од „Работничкиот речник“) (1902)
  • Кочо Рацин „Богомилите“ (1939)
  • Кочо Рацин „Драговитските богомили“ (1938-1940)
  • Basil Chulev, The Bogomils in Macedonia

Вижте също[редактиране | редактиране на кода]