Спасяване на евреите в България

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене

Спасяването на евреите в България по време на Втората световна война е предотвратяването на депортацията в нацистки концлагери на евреите от довоенните граници на България. Депортациите са спрени след силна обществена реакция, в която основни действащи лица са Светия Синод на Българската православна църква, депутати, подписали писмото на подпредседателя на Народното събраниеДимитър Пешев до министър-председателя Богдан Филов, както и на синдикални лидери и обикновени граждани.

Още преди влизането на царство България в Тристранния пакт, българският парламент приема Закона за защита на нацията, съгласно който са ограничени гражданските права на евреите.[1] След включването на България във Втората световна война на страната на Хитлеристката коалиция (на 1 март 1941 г.) продължава приемането на антиеврейско законодателство, включително закон за еднократен данък върху имуществото на лица от еврейски произход.[2]

През март 1943 г. българските власти извършват депортация на евреите от териториите с българско управление по време на войната. 11 343 души от еврейски произход, които не получават българско поданство (за разлика от други народности в тези територии) при попадането на тези територии под българско управление през 1941 г., са депортирани в Треблинка, където почти всички са убити (от депортираните оцеляват 12 човека).[3]

Изтичане на информация относно плановете за депортация на евреи от предвоенните територии на България води до силна реакция на българската общественост срещу депортациите, след което те са спрени. Спирането на депортациите спасява от вероятна гибел близо 48 000 евреи, живеещи на територията на България отпреди влизането на страната в Тристранния пакт.

Сред най-изявените активисти за спасяване на евреите в България са депутатът Димитър Пешев, софийският митрополит Стефан I Български, пловдивският митрополит Кирил, както и лидерите на някои професионални съюзи, сред които на адвокатите и на писателите.[4] Редица от тях са обявени в Израел за праведници от народите на света - израелско държавно почетно звание съгласно Закона за паметта за Катастрофата (1951).

Хронология на събитията[редактиране | редактиране на кода]

Закон за защита на нацията[редактиране | редактиране на кода]

През октомври 1940 г. Петър Габровски, министър на вътрешните работи в правителството на Богдан Филов, обявява планирания Закон за защита на нацията.[5] Законът е написан от Александър Белев, адвокат в Министерство на вътрешните работи и водеща фигура в крайно-дясната фашистка организация „Ратник“, а по-късно и ръковидител на Комисарството по еврейските въпроси. [5] Обявяването на закона предизвиква протеста на редица професионални организации, политици, духовници (православни и еврейски).[5] Някои фашистки организации и определени бизнес съсловия обаче го подкрепят. Законопроектът е внесен за обсъждане в Народното събрание през ноември същата година.[5] След обсъждания през ноември и декември, е окончателно приет и обнародван в Държавен вестник на 23 януари 1941 г.[5][6] Повече от 1/3 от разпоредбите на закона (чл. 15 – чл. 33) са насочени изрично срещу евреите.[5]

България се присъединява към тристранния пакт[редактиране | редактиране на кода]

България се присъединява към Тристранния пакт през март 1941 г., а през април същата година поема контрола (първоначално военен, а по-късно и административен) над части от Македония и югозападна Тракия, които преди войната попадат в Кралство Югославия и Гърция.[5]

Въпреки че се администрират от България, тези територии не са анексирани и решението за окончателната им съдба се отлага за края на войната.[5]

С разпоредба от 5 юни 1942 г. всички гръцки и югославски поданици в тези територии получават българско гражданство, с изключение на евреите, които са лишени от него по силата на българските антисемитски закони.[5] Този отказ от гражданство по-късно ще се окаже фатален за тракийските и македонските евреи. [7]

Споразумението Белев-Данекер[редактиране | редактиране на кода]

На 22 февруари 1943 г. Теодор Данекер, специален пратеник на Айхман, и Александър Белев, ръководител на новосформираното Комисарство по еврейските въпроси, сключват споразумение за депортацията на 20 000 евреи от България – 14 000 от администрираните от България територии в Македония и Тракия и 6000 от “старите граници”.[8]

Депортации от Македония и Тракия[редактиране | редактиране на кода]

В Македония и Тракия депортациите започват на 4 март 1943 г. Тракийските евреи са транспортирани с влакове до Лом на 18 и 19 март, където са прехвърлени на баржи за Виена.[9] От Виена с влак са откарани в лагерите на смъртта в Катовице и Аушвиц.[9] Македонските евреи са транспортирани в Аушвиц (на 22 и 25 март) и Треблинка (на 29 март). Общо 11 343 души са депортирани. 12 души оцеляват.[9]

Димитър Икономов, народен представител от Дупница, става свидетел на преминаването на група депортирани през Дупница и споделя тъгата и възмущението си от видяното с Димитър Пешев, който описва срещата си с Икономов в мемоарите си. Димитър Пешев по-късно ще изиграе ключова роля в осуетяването на депортациите от „старите земи“.[9]

Опити за депортация на евреите от „старите граници“[редактиране | редактиране на кода]

Пловдивският митрополит Кирил (по-късно Патриарх на България) е един от висшите духовници, които се застъпват евреиските си съграждани.

Подготовката за депортацията на евреите от „старите граници“ на България започва в редица провинциални градове на 3 март 1943 г. с арести по списъци изготвени от Комисарството по еврейските въпроси.[9] За разлика от евреите в Македония и Тракия, на много места арестуваните могат да разчитат на помощта на български приятели.[9]

Арестите на евреи в Кюстендил започват на 7 март 1943 г.[9] На 8 март делгация от 40 души взима решение да отиде до София за да се застъпи за съгражданите си.[9] В крайна сметка за София отпътуват само четирима: адвокатът Иван Момчилов, пенсионираният професор Владимир Куртев, търговецът Асен Суичмезов, и местният народен представител Петър Михалев.[9] В София те търсят среща с подпредседателя на Народното събрание Димитър Пешев, който също е от Кюстендил и вече е информиран за положението.[9] Пешев кани четиримата да се срещнат с него в Народното събрание следобеда след пристигането им в София.[10] Поисква среща с министър-председателя Филов и получава отказ, но - заедно с делегация от седем други народни представителя - е приет от вътрешния министър Габровски.[10] Първоначално Габровски отрича да има информация за арестите, но по настояване на посетителите си в крайна сметка дава телефонно разпореждане арестите да бъдат спрени, а вече арестуваните - освободени.[10]

Събитията се развиват по подобен начин и в други градове из страната, с променлив успех.[10] Пловдивския митрополит Кирил, бъдещ патриарх, изпраща протестна телеграма до цар Борис III, застъпва се за пловдивските евреи пред местните власти, и предлага дома си за убежище на евреи.[10] В София много общественици се застъпват пред приятели и роднини в правителствените кръгове.[10]

Протестно писмо на Димитър Пешев[редактиране | редактиране на кода]

Димитър Пешев, един от хората с най-голям принос за предотвратяване на депортациите на евреи.

В следващите дни Пешев решава да се възползва от първоначалния успех в осуетяване правителствените планове за депортация и написва протестно писмо, което изпраща на председателя на Народното събрание Христо Калфов с подписите на 42-ма други депутати.[10] В писмото Пешев заклеймява правителствената анти-еврейска политика и настоява тя да бъде променена.[10] На следващото партийно събрание Филов - целейки да уязви Пешев лично - изисква депутатите от неговата партия, които са подкрепили писмото на Пешев, да оттеглят подкрепата си.[10] 30 души отказват да го направят.[11] Филов също поисква вот на недоверие спрямо Пешев и го отстранява от длъжността подпредседател на Народното събрание.[11]

Така първоначалния опит за депортация на евреите от границите на България е осуетен.[11] Данекер и Белев не се отказват от идеята за депортация на цялата българска еврейска общност, а Айхман продължава да настоява на важността на депортацията. Опитите за възобновяване на депортациите не дават резултат до края на войната.[12]

Цар Борис III[редактиране | редактиране на кода]

Цар Борис ІІІ се застъпва за българските евреи и пред Германското ръководство заявява, че евреите му трябват да работят на обществени строежи и затова не може да ги депортира. Външният министър на Германия Рибентроп подлага на силен натиск царя, но Борис ІІІ е непреклонен в защитата си на евреите.[13] В среща с Хитлер и Рибентроп в март 1943 година цар Борис успява да ги убеди, че условията в България са различни и че не трябва да се взимат същите мерки срещу евреите, както в Германия. Рибентроп осведомява германския пълномощен министър в София Адолф Бекерле за становището на Борис с директива № 422 от 4 април 1943 година. От телеграмата на Рибентроп става ясно, че цар Борис се застъпва за евреите от старите предели на държавата с прагматични аргументи. Царят нарежда евреите да бъдат включени в работни групи за строежи на пътища, за да може по този начин да се избегне депортацията им в Полша.[14] Цар Борис ІІІ издава заповед на вътрешния министър Петър Габровски, с която планираната депортация на евреите е спряна.[15]

Последствия и признание[редактиране | редактиране на кода]

Народния съд[редактиране | редактиране на кода]

Народният съд организиран след преврата от 9 септември 1944 г. осъжда 39 от 43-мата депутати, които подкрепят протестното писмо на Пешев срещу депортацията.[16] От 43-мата, 20 са осъдени на смърт, 6 на доживотен затвор, 8 (включително Пешев) на 15 години затвор, 4-ма на 5 години затвор, 1 на 1 година затвор. Оправданите са трима, а един умира докато чака присъдата си.[16]

Сред екзекутираните са Димитър Икономов, депутат от Дупница и един от първите, които вдигат тревога при началото на депортациите на евреите от Тракия и Македония, и Иван Петров, депутат водил яростни битки в Народното събрание срещу Закона за защита на нацията.[16] Петър Михалев, депутат от Кюстендил и един от тримата членове на кюстендилската делегация, която на 8 март 1943 г.заминава за София, за да се застъпи за местната еврейска общност, получава доживотна присъда.[16]

Признание от Яд Вашем[редактиране | редактиране на кода]

„Яд Вашем“, официалният израелски мемориал на Холокоста, присъжда почетната титла „праведник от народите на света“ на хора не от еврейска националност, които са рискували живота си по време на Холокоста, за да спасят евреи.[17] Към април 2016 г. тази титла е присъдена на 20 души от България.[18] Броят на присъдените титли не е непременно индикация за действителния брой спасители в дадената държава, а отразява тези случаи, които са били доведени до знанието на „Яд Вашем“.[18]

Вижте също[редактиране | редактиране на кода]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  • Todorov, Tzvetan. The Fragility of Goodness. Why Bulgaria's Jews Survived the Holocaust. London, Weidenfeld & Nicolson, 2001.
  • Bar Zohar, Michael. Beyond Hitler's Grasp. The Heroic Rescue of Bulgaria's Jews. Holbrook, Adams Media Corporation, 1998.
  • Коен, Давид. Оцеляването. София, Шалом, 1995.
  • Boyadjieff, Christo. Saving the Bulgarian Jews. Ottawa, Free Bulgarian Center, 1989.
  • Nissim, Gabriele. L'umo che fermo Hitler. Milan, Mondadori, 1998.
  • Oliver, Haim. We Were Saved: How the Jews in Bulgaria Were Kept from the Death Camps. Sofia, Sofia Press, 1978.
  • Chary, Frederick B.. The Bulgarian Jews and the final solution, 1940-1944. Pittsburgh, The University of Pittsburgh Press, 1972.

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Антиеврейско законодателство 1941 г.. // ДА „Архиви“. Посетен на 4 ноември 2017 г..
  2. Антиеврейско законодателство 1941 г.. // ДА „Архиви“. Посетен на 4 ноември 2017 г..
  3. Antisemitism: A Historical Encyclopedia of Prejudice and Persecution, Volume 1. Santa Barbara, CA, ABC Clio, 2005.
  4. Holocaust Encyclopedia. // US Holocaust Memorial Museum. Посетен на 5 November 2017.
  5. а б в г д е ж з и Todorov, 2001, p. 5
  6. Текст на Закона за защита на нацията
  7. Todorov, 2001, p. 6
  8. Todorov, 2001, p. 7
  9. а б в г д е ж з и к Todorov, 2001, p. 9
  10. а б в г д е ж з и Todorov, 2001, p. 10
  11. а б в Todorov, 2001, p. 11
  12. Todorov, 2001, p. 13
  13. Нойков, Стилиян, Валентин Радев. Цар Борис III в тайните документи на Третия райх 1939-1943. София, Университетско издателство „Свети Климент Охридски“, 1995. с. 49 - 50.
  14. Недев, Недю. Цар Борис III: биография. ИК „Петър Берон“, 2004. с. 494.
  15. "Корона от тръни" - Стефан Груев, "Български писател", 1991 г.
  16. а б в г Todorov, 2001, p. 15
  17. The Righteous Among the Nations. Официален уебсайт на „Яд Вашем“. Посетен на 7 април 2016 г.
  18. а б The Righteous Among the Nations. Statistics. Официален уебсайт на „Яд Вашем“. Посетен на 7 април 2016 г.

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]