Закон за защита на нацията

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Указ на цар Борис ІІІ за утвърждаване на „Закона за защита на нацията“

Законът за защита на нацията е изключителен български закон от комплексен тип в сила от 23 януари 1941 г. до 27 ноември 1944 г. Приет е от 25 Обикновено Народно събрание.[1][2]

Законът за защита на нацията урежда обществените отношения, свързани със статута на тайните организации, лицата от еврейски произход, тяхното имущество, „противонационалните и съмнителни прояви“ по време на Втората световна война. Законът следва примера на Нюрнбергските закони и е част от тенденцията за сходни разрешения на еврейския въпрос, като тези в Нацистка Германия на расистка и националсоциалистическа основа.[1][2]

Законът не се позовава на действащата в момента Търновска конституция. Разпределен е в четири дяла: За тайните и международни организации, За лицата от еврейски произход, За противонационалните и съмнителните прояви, Особени разпоредби.

Законът въвежда редица ограничителни мерки и срещу масонството и подобни нему тайни организации, срещу евреите-български поданици. Последван е от цяла серия сходни нормативни актове по материята. С чл. 5 от Закона за защита на нацията са разтурени и забранени към 20 организации — масонските ложи, ротарианците, ционистките организации, пен-клуб и т.н.[3] Тези структури са поставени извън закона отново след края на войната.

Ограничителните общи разпоредби забраняват на лицата от еврейски произход да бъдат приемани за български поданици, да бъдат избираеми, да заемат държавни, общински и други служби, да се откупуват от военна служба, да встъпват в брак или извънбрачно съжителство с лица от български произход и т.н. Въвежда се и извънреден данък върху еврейското имущество.[2][4] Постановени са ограничения за местожителство, постъпване в учебни заведения (еврейска квота), за имотите, за професионалната и стопанска дейност и т. н.

Законът е внесен от първото правителство на Богдан Филов. Приет е въпреки опозицията на част от народните представители, неодобрението на обществени и професионални организации, Светия синод на Българската православна църква, видни обществени личности и др.[2] Утвърден е с Указъ № 3 /21 януари 1941 г., подписан от Цар Борис III и обнародван в „Държавен вестник“, бр. 16/23 януари 1941 г.

За изпълнението на закона е създадено Комисарство по еврейските въпроси. Главен комисар е Александър Белев. Комисарството при съдействието на армията и полицията активно участва в депортирането на евреи от администрираните от България предвоенни територии на Гърция и Югославия. През 1943 г. е подписана българо-германската спогодба „Белев-Данекер“ за депортиране на около 20 000 евреи от старите предели на Царство България. След масови обществени протести с намесата на Цар Борис ІІІ, БПЦ, парламентаристи и др. депортацията от старите предели е отменена и заменена с носене на отличителни жълти звезди, различни социални и стопански ограничения, принудително заселване, отнемане на икономически и обществени възможности чрез конфискации на имущество, изпращане в лагери за принудителен труд и т.н.[2] Някои лагери успешно са атакувани и разбивани от силите на НОВА.[5][6]

Законът за защита на нацията е отменен на 27 ноември 1944 г. с наредба-закон на първото правителство на ОФ публикувана в „Държавен вестник“ бр. 50/2 март 1945 г. - в изпълнение на последната точка от програмата на Отечествения фронт.

Библиография[редактиране | edit source]

  • Божилов, И. и др. (1993). История на България. София: Христо Ботев. ISBN 9544450947
  • Василев, К., и др. (Ред.). (1976). История на антифашистката борба в България 1939-1944 (Том 2). София: Партиздат.
  • Казасов, Д. (1949). Бурни години: 1918-1944. София: Народен печат.
  • Милкова, Ф. (1976). История на българската буржоазна държава и право през периода 1918-1944 г. София: Наука и изкуство.
  • Минчев, Х. (Ред.). (1975). Бойният път на партизанския отряд „Христо Кърпачев“. София: Държавно военно издателство.

Бележки[редактиране | edit source]

Уикиизточник разполага с оригинални творби на / за:
  1. а б Милкова (1976), стр. 192.
  2. а б в г д Божилов и др. (1993), , стр. 711.
  3. Казасов (1949), стр. 692.
  4. Милкова (1976), с. 193.
  5. Минчев (1975), стр. 36-37.
  6. Василев и др. (1976), стр. 342-345.