Елисавета Багряна

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Елисавета Багряна
Портретна снимка на Елисавета Багряна. Източник: ДА „Архиви“
Портретна снимка на Елисавета Багряна. Източник: ДА „Архиви“
Псевдоним Елизабета Б., Елисавета Бленова, Ничия Долче, Микаела, Багряна
Родена 29 април 1893 г.
Починала 23 март 1991 г. (97 г.)
Националност българка
Жанр поезия
Съпруг Иван Шапкарев (1919 – 1926)
Александър Ликов
Деца Любомир Шапкарев
Подпис BASA-546K-1-108-19-Elisaveta Bagryana Signature (cropped).JPG
Елисавета Багряна в Общомедия

Елисавета Багряна (псевдоним на Елисавета Любомирова Белчева, известна сред приятели като Лиза Багряна[1]) е българска поетеса, автор на детски книги и преводач [1].

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Лични вещи на Елисавета Багряна. Експонати на НИМ

Елисавета Багряна е родена на 29 април (16 април стар стил) 1893 г. в чиновническо семейство в София. В периода 1907 – 1908 г. живее със семейството си в Търново, където пише първите си стихове. Завършва гимназиалното си образование в София през 1910 г., след което в продължение на една година работи като учителка в село Афтане (днес Недялско). Там тя получава и своите преки впечатления от живота на българското село и селската жена.

През 1911 – 1915 г. Елисавета Багряна учи славянска филология в Софийския университет. През този период се запознава с писателите Георги Райчев, Константин Константинов, Димчо Дебелянов, Димитър Подвързачов, Христо Ясенов и Йордан Йовков. През 1915 г. в списание „Съвременна мисъл“ за пръв път са отпечатани две нейни стихотворения – „Вечерна песен“ и „Защо“. В периода 1915 – 1919 г. работи като гимназиална учителка във Враца и Кюстендил.

През 1921 г. се връща в София и се включва в литературния живот. Сътрудничи във „Вестник на жената“, в. „Лик“, в списанията „Съвременник“, „Златорог“ и други. Утвърждава се като поет с издаването на първата си книга „Вечната и святата“ (1927).

След преврата от 19 май 1934 г. постепенно става близка до двореца. Името ѝ се свързва с делото от 1942 г. срещу Никола Вапцаров, на което е призована като свидетел. Заради неубедителния начин, по който свидетелства в полза на поета, на Багряна дори се приписва част от вината за потвърждението на смъртната присъда на Вапцаров.

В следващите години сътрудничи на в. „Литературен фронт“, на списанията „Изкуство“, „Септември“, „Пламък“ и др.

От 1952 г. е член на редакционната колегия на списание „Септември“.

Личен живот[редактиране | редактиране на кода]

През 1919 г. се омъжва за капитан Иван Шапкарев. От брака им се ражда син – Любомир. През 1925 г. се запознава с Боян Пенев – литературен историк и литературовед. Под негово влияние Багряна започва да пише със свободен стих и ритъм.[2]

През 1924 г. двамата започват романтична връзка. По това време тя все още е омъжена за Шапкарев, а Пенев от своя страна бил женен за Дора Габе. Багряна напуска дома си и заживява в частна квартира, а през 1926 г. получава развод. Багряна и Пенев правят планове за съвместен живот, но месец преди бракоразводното му дело с Дора Габе (насрочено било за 15 юли 1927 г.), литературоведът неочаквано умира.

Багряна умира на 23 март 1991 г. в София, месец преди да навърши 98 години.

Творчество[редактиране | редактиране на кода]

Групова снимка на сътрудниците на списание „Златорог“, 1925 – 1927 г. Багряна е пета права от ляво надясно на третия ред. Източник: Държавна агенция „Архиви“
Паметната плоча на дома, в който Багряна живее и твори от 1957 до 1991 г. на ул. „Неофит Рилски“ № 58, София

Дългият творчески път на Елисавета Багряна преминава през различни идейно-художествени търсения и очертава няколко нейни преображения. Това проличава ясно още при стихосбирките ѝ от 1930-те години „Звезда на моряка“ и „Сърце човешко“, в които някогашното жизнерадостно лирично опиянение, намерило израз в характерна широка и плавна мелодия на стиха, се заменя от жаждите и терзанията на интелектуалността, която започва да чупи класическите стихотворни размери. През 1950-те години Багряна се увлича по характерната за този литературен период декларативна тезисност (стихосбирката „Пет звезди“), но след 1960-те години отново се връща към характерния си стил (стихосбирките „Контрапункти“, „Светлосенки“ и „На брега на времето“).

Стилът на Елисавета Багряна е съчетание между народнопесенната фолклорна лексика и модерно поетични средства – съчетание между традиция и модерност.

Публикува под псевдонимите Елизабета Б., Елисавета Бленова, Ничия Долче, Микаела и Багряна.

Стиховете на Елисавета Багряна са преведени на 30 езика и издадени във Франция, Чехословакия, Югославия, СССР, Румъния, Италия, Швеция, Полша и др.

Стихосбирки[редактиране | редактиране на кода]

  • Вечната и святата (1927)
  • Търкулната годинка (1931)
  • Звезда на моряка (1931)
  • Сърце човешко (1936)
  • Пет звезди (1953)
  • От бряг до бряг (1963)
  • Контрапункти (1972)
  • Светлосенки (1977)
  • На брега на времето (1983)

Отличия[редактиране | редактиране на кода]

Гробът на Елисавета Багряна на Софийските централни гробища

Тя е носителка на златен медал на Международната асоциация на поетите в Рим (1969). Удостоена е със званието „Герой на Народна република България“ през 1983 г.

През 1943, 1944 и 1945 г. е номинирана от Стефан Младенов за Нобелова награда за литература.[3]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. а б Блага Димитрова, По любов и по дълг в Майстори на превода, Лъчезар Станчев (ред.), София, Народна култура, 1984.
  2. Бл. Димитрова, Й. Василев. Дни – бели и черни. С., 1993.
  3. Elisabet Bagriana. // The Nomination Database for the Nobel Prize in Literature, 1901 – 1950. Nobelprize.org. Посетен на 8 октомври 2011 г.. (на английски)

Източници[редактиране | редактиране на кода]

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]