Елисавета Багряна

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Елисавета Багряна
българска поетеса
BASA-65K-2-1498-1-Elisaveta Bagryana.jpg
Портретна снимка на Елисавета Багряна. Източник: ДА „Архиви“
Родена
Починала
Погребана Централни софийски гробища, София, България

Националност Flag of Bulgaria.svg България
Образование Исторически факултет (Софийски университет)
Литература
Псевдоним Елизабета Б., Елисавета Бленова, Ничия Долче, Микаела, Багряна
Жанрове поезия
Семейство
Съпруг Иван Шапкарев (1919 – 1926)
Александър Ликов
Деца Любомир Шапкарев
Подпис BASA-546K-1-108-19-Elisaveta Bagryana Signature (cropped).JPG
Елисавета Багряна в Общомедия

Елисавета Багряна (псевдоним на Елисавета Любомирова Белчева, известна сред приятели като Лиза Багряна[1]) е българска поетеса, автор на детски книги и преводач [1].

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Лични вещи на Елисавета Багряна. Експонати на НИМ

Елисавета Багряна е родена на 29 април (16 април стар стил) 1893 г. в чиновническо семейство в София. В периода 1907 – 1908 г. живее със семейството си в Търново, където пише първите си стихове. Завършва гимназиалното си образование в София през 1910 г., след което в продължение на една година работи като учителка в село Афтане (днес Недялско). Там тя получава и своите преки впечатления от живота на българското село и селската жена.

През 1911 – 1915 г. Елисавета Багряна учи славянска филология в Софийския университет. През този период се запознава с писателите Георги Райчев, Константин Константинов, Димчо Дебелянов, Димитър Подвързачов, Христо Ясенов и Йордан Йовков. През 1915 г. в списание „Съвременна мисъл“ за пръв път са отпечатани две нейни стихотворения – „Вечерна песен“ и „Защо“. В периода 1915 – 1919 г. работи като гимназиална учителка във Враца и Кюстендил.

През 1921 г. се връща в София и се включва в литературния живот. Сътрудничи във „Вестник на жената“, в. „Лик“, в списанията „Съвременник“, „Златорог“ и други. Утвърждава се като поет с издаването на първата си книга „Вечната и святата“ (1927).

След преврата от 19 май 1934 г. постепенно става близка до двореца. Името ѝ се свързва с делото от 1942 г. срещу Никола Вапцаров, на което е призована като свидетел. Заради неубедителния начин, по който свидетелства в полза на поета, на Багряна дори се приписва част от вината за потвърждението на смъртната присъда на Вапцаров.

В следващите години сътрудничи на в. „Литературен фронт“, на списанията „Изкуство“, „Септември“, „Пламък“ и др.

От 1952 г. е член на редакционната колегия на списание „Септември“.

Личен живот[редактиране | редактиране на кода]

През 1919 г. се омъжва за капитан Иван Шапкарев. От брака им се ражда син – Любомир. През 1925 г. се запознава с Боян Пенев – литературен историк и литературовед. Под негово влияние Багряна започва да пише със свободен стих и ритъм.[2]

През 1924 г. двамата започват романтична връзка. По това време тя все още е омъжена за Шапкарев, а Пенев от своя страна бил женен за Дора Габе. Багряна напуска дома си и заживява в частна квартира, а през 1926 г. получава развод. Багряна и Пенев правят планове за съвместен живот, но месец преди бракоразводното му дело с Дора Габе (насрочено било за 15 юли 1927 г.), литературоведът неочаквано умира.

Багряна умира на 23 март 1991 г. в София, месец преди да навърши 98 години.

Творчество[редактиране | редактиране на кода]

Групова снимка на сътрудниците на списание „Златорог“, 1925 – 1927 г. Багряна е пета права от ляво надясно на третия ред. Източник: Държавна агенция „Архиви“
Паметната плоча на дома, в който Багряна живее и твори от 1957 до 1991 г. на ул. „Неофит Рилски“ № 58, София

Дългият творчески път на Елисавета Багряна преминава през различни идейно-художествени търсения и очертава няколко нейни преображения. Това проличава ясно още при стихосбирките ѝ от 1930-те години „Звезда на моряка“ и „Сърце човешко“, в които някогашното жизнерадостно лирично опиянение, намерило израз в характерна широка и плавна мелодия на стиха, се заменя от жаждите и терзанията на интелектуалността, която започва да чупи класическите стихотворни размери. През 1950-те години Багряна се увлича по характерната за този литературен период декларативна тезисност (стихосбирката „Пет звезди“), но след 1960-те години отново се връща към характерния си стил (стихосбирките „Контрапункти“, „Светлосенки“ и „На брега на времето“).

Стилът на Елисавета Багряна е съчетание между народнопесенната фолклорна лексика и модерно поетични средства – съчетание между традиция и модерност.

Публикува под псевдонимите Елизабета Б., Елисавета Бленова, Ничия Долче, Микаела и Багряна.

Стиховете на Елисавета Багряна са преведени на 30 езика и издадени във Франция, Чехословакия, Югославия, СССР, Румъния, Италия, Швеция, Полша и др.

Стихосбирки[редактиране | редактиране на кода]

  • Вечната и святата (1927)
  • Търкулната годинка (1931)
  • Звезда на моряка (1931)
  • Сърце човешко (1936)
  • Пет звезди (1953)
  • От бряг до бряг (1963)
  • Контрапункти (1972)
  • Светлосенки (1977)
  • На брега на времето (1983)

Отличия[редактиране | редактиране на кода]

Гробът на Елисавета Багряна на Софийските централни гробища

Тя е носителка на златен медал на Международната асоциация на поетите в Рим (1969). Удостоена е със званието „Герой на Народна република България“ през 1983 г.

През 1943, 1944 и 1945 г. е предложена от Стефан Младенов за Нобелова награда за литература.[3]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. а б Блага Димитрова, По любов и по дълг в Майстори на превода, Лъчезар Станчев (ред.), София, Народна култура, 1984.
  2. Бл. Димитрова, Й. Василев. Дни – бели и черни. С., 1993.
  3. Elisabet Bagriana. // The Nomination Database for the Nobel Prize in Literature, 1901 – 1950. Nobelprize.org. Посетен на 8 октомври 2011 г.. (на английски)

Източници[редактиране | редактиране на кода]

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]