Българо-турска спогодба (1886)

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Княжество България и Източна Румелия според Берлинския договор
Източна Румелия и зоните, отстъпени на Турция – Кърджали и горното поречие на Въча

Българо-турската спогодба от 20 януари 1886 урежда статута на Източна Румелия след обединението ѝ с Княжество България.

Предистория[редактиране | редактиране на кода]

Веднага след Съединението в началото на септември 1885 османското правителство струпва войски по границата с Източна Румелия и окупира Кърджали и Тъмръш. По съвета на част от министрите си и на Великите сили обаче султан Абдул Хамид II се въздържа от военна намеса в пловдивските събития.[1] Усилията на турската дипломация да издейства възстановяване на стария статут на Източна Румелия чрез колективен натиск върху България от страна на Великите сили се провалят в края на октомври и началото на ноември, поради съпротивата на Великобритания и победата на българите в Сръбско-българската война.[2] Опитът за изпращане на султански комисар в Пловдив в края на ноември е провален от енергичната съпротива на местните власти и с демонстрации на южнобългарското население. По британска инициатива през втората половина на декември комисарят по вакъфите Гадбан ефенди предлага на правителството в София споразумение, с което османското правителство допуска обединението на Северна и Южна България в замяна на военно-политическо обвързване на Княжеството.[3]

Съдържание[редактиране | редактиране на кода]

Спогодбата е сключена през януари в Цариград между великия везир Кямил паша и българския външен министър Илия Цанов. Тя поставя княз Александър Батенберг начело на Източна Румелия за пет години или повече, в зависимост от това дали ще бъде преназначен от султана. Турските претенции за Бургас са отхвърлени, но окупираните Тъмръшко и Кърджалийско остават под пряка османска власт. Притиснато заради проточването на мирните преговори със Сърбия, правителството на Петко Каравелов се съгласява с правото на султана да изпраща войски в България при вътрешни размирици. Специална клауза регламентира военна взаимопомощ в случай, че някоя от двете страни бъде нападната.[3][4]

Ревизия[редактиране | редактиране на кода]

Условията на българо-турската спогодба са ревизирани от Великите сили с Топханенския акт, който отменя военните договорености и прави евентуални промени в управлението на Източна Румелия зависими от колективното съгласие на Русия, Австро-Унгария, Германия, Великобритания, Франция и Италия.[5][6]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. Стателова, Елена и др. История на нова България 1878-1944. Том ІІІ. София, Анубис, 1999. ISBN 954-426-206-7. с. 66-68.
  2. Стателова 1999, стр. 75-76
  3. а б Стателова 1999, стр. 81-84
  4. Радев, Симеон. Строителите на съвременна България. Том I. София, Български писател, 1990. с. 698-701.
  5. Стателова 1999, стр. 85
  6. Радев 1990, стр. 704-708

Вижте също[редактиране | редактиране на кода]