Правителство на Петко Каравелов 2

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Правителство на Петко Каравелов
Flag of Bulgaria.svg 10-о правителство на България
Период
Сформирано 30 юни 1884
Разпуснато 9 август 1886
Личности и партии
Председател Петко Каравелов
Партия(и) Либерална партия
Държавен глава Александър I
Първоначален състав
Министри 5
~ мъже 5
~ жени 0
Хронология
Fleche-defaut-gauche-bord.svg
правителство
Цанков 3
Fleche-defaut-droite-bord.svg
правителство
Климент 2

Второто правителство на Петко Каравелов е десето правителство на Княжество България, назначено с Указ № 10 от 30 юни 1884 г.[1] на княз Александър I Батенберг[2].

В рамките на двугодишния му мандат е извършено Съединението на Княжеството с Източна Румелия, съхранено по военен и дипломатически път чрез победата в Сръбско-българската война и подписването на Топханенския акт. Разпуснато е на 9 август 1886 г.[2], след което се наследява от второто правителство на Климент Търновски[3].

Датите са по Юлианския календар (стар стил), освен ако не е указано иначе.

Политика[редактиране | редактиране на кода]

Вътрешна политика[редактиране | редактиране на кода]

Правителството на крайните либерали начело с Петко Каравелов си поставя като основна задача на вътрешната политика пълното възстановяване на Търновската конституция. Последователно са отменени всички антиконституционни разпоредби на предишните правителства, както и консервативният закон за изменение на конституцията. За стабилизиране на финансовото положение на Княжеството е въведена строга данъчна система. В IV Обикновено народно събрание са внесени около 40 законопроекта. Приети са законите за „Българските селяни от господарските и чифликчийските земи“, за „акциза върху питиетата“, за „гребовия сбор“, за „патентите на данъка върху недвижимите имущества“ и прочие[3].

Особено внимание правителството обръща на развитието на образованието и военнто дело. Чувствително нараства веонният бюджет, а военната служба е увеличена на три години. Възтановен е „Законът за народното опълчение“. На 18 януари и 1 февруари 1885 г. влизат в сила законите за учредяването на Българската народна банка и на Пощенската спестовна каса. Приет е „Закон за обществените и частните училища“, който утвърждава демократичните тенденции в българското образователно дело. На 31 януари 1885 г. е гласуван и „Закон за железниците“. С него държавата получава пълни права върху строежа на железниците. Приема се „Закон за построяване на линията“ ЦарибродВакарел[3].

Няколко месеца по-късно е уреден и въпросът за откупуване от Княжеството (за 44,5 милиона франка) на Русенско-варненската железница. Сумата значително надвишава цената ѝ, но целта на правителството е чрез покупката да се изгони чуждестранната компания от българските земи и да се подобрят българо-английските отношения[3].

Външна политика[редактиране | редактиране на кода]

Чета на поп Ангел Чолаков, председател на Тайния революционен комитет в село Новаково, взела дейно участие в Съединението на Княжество България и Източна Румелия.

Във външната политика кабинетът на Каравелов прави опити за възстановяване на българо-сръбските отношения. Двамата монарси изготвят споразумение, отхвърляне от Народното събрание поради предвижданите в него големи отстъпки от българска страна. Опитите за ново споразумение звършват без успех[3].

По въпроса за националното обединение Каравеловото правителство разчита на намесата на Великите сили за провеждане на предвидените в Берлинския договор реформи в Османската империя. Четническото движение на българското население в Македония и Одринско се разглежда от правителството като опасно за дейността на Екзархията и българските училища в поробените земи. Засилена е охраната по българо-турската граница с цел да се ограничи прехвърлянето на чети от княжеството в поробените земи[3].

Подобна е позицията на кабинета и по отношение на обединението с Южна България. Страхувайк се, че межународната обстановка не е подходяща, за да се нарушат Берлинските споразумения, Каравелов насочва своите усилия към засилване на политическите, търговските и културните връзки с автономната област. Не участва пряко в подготовката и осъществяването на обединението между Княжество България и Източна Румелия. Ева след официалното провъзгласяване на Съединението и началото на Сръбско-българската война кабинетът променя тактиката си по националната политика[3].

След разгрома на Сърбия преговорите с Турция разрешават румелийския проблем. България се задължава да плаща годишен трибут от 6 милиона франка на Османската империя и да участва с нея в Отбранителен съюз. По настояване на Русия решението за българо-турски отбранителен съюз отпада. Отхвърлено е и искането на Високата порта за отсъпване на българските територии. На 3 март 1886 г. се подписва мирен договор със Сърбия. Възтановени са границите между двете държави отпреди началото на военните действия. Опитите на българската дипломация да получи парични или териториални компенсации за сръбската агресия завършват без успех. По-късно, при подписването на Топханенския акт между Великите сили и Османската империя, Къджалийският кантон преминава в границите на Турция, а в Източна Румелия за кратко време са въведени всички закони, правила и разпореждания на княжеството[3].

Обявяването на Съединението и победата над Сърбия стабилизират позициите на княз Александър I Батенберг и засилват русофобските настроения в княжеството. Русия се обявява против Съединението поради негативното отношение на руската дипломация към българския монарх. Изтеглени са руските офицери от българската армия.[4]

След изборите за IV Обикновено народно събрание през май 1886 г. княза и правителството обединяват усилията си за официалното сливане на княжеството и Източна Румелия в една държава[3].

Съставяне[редактиране | редактиране на кода]

Кабинетът, оглавен от Петко Каравелов, е образуван от дейци на Либералната партия (каравелисти) и руски генерали, начело на военното министерство.

Кабинет[редактиране | редактиране на кода]

Сформира се от следните 6 министри.

министерство име партия
председател на Министерския съвет Петко Каравелов Либерална партия  
вътрешни работи Петко Славейков Либерална партия  
външни работи и изповедания Илия Цанов Либерална партия  
правосъдие Васил Радославов Либерална партия  
народно просвещение Райчо Каролев Либерална партия  
военен Михаил Кантакузин военен  
финанси Петко Каравелов Либерална партия  
обществени сгради, земеделие и търговия Петко Каравелов (упр.) Либерална партия  

Промени в кабинета[редактиране | редактиране на кода]

от 23 януари 1885[редактиране | редактиране на кода]

министерство име партия
военен Иван Веймарн[2] (упр.) военен  

от 31 януари 1885[редактиране | редактиране на кода]

министерство име партия
вътрешни работи Никола Сукнаров[2] Либерална партия  

от 21 март 1885[редактиране | редактиране на кода]

  • След скандал с вътрешния министър Никола Сукнаров вътрешните работи се поемат от министър-председателя:[2][6]
министерство име партия
вътрешни работи Петко Каравелов[2] (упр.) Либерална партия  

от 10 април 1885[редактиране | редактиране на кода]

министерство име партия
военен Михаил Кантакузин[2] военен  

от 10 септември 1885[редактиране | редактиране на кода]

министерство име партия
военен Константин Никифоров[2] (упр.) военен  

от 15 юли 1886[редактиране | редактиране на кода]

министерство име партия
правосъдие Гаврил Орошаков[2] Либерална партия  

Събития[редактиране | редактиране на кода]

Вътрешна политика до Съединението[редактиране | редактиране на кода]

  • 18 януари 1885 – Народното събрание приема закон за Българската народна банка, предложен от управителя Иван Евстратиев Гешов и министерството на финансите. След безуспешния опит от 1883 за превръщане на банката в акционерно дружество, приетият на тази дата закон я утвърждава като държавна институция, увеличава основния ѝ капитал от 2 милиона на 10 милиона златни лева, разрешава ѝ да отпуска дългосрочни търговски и комунални кредити и да финансира готвените големи инфраструктурни проекти на държавата.[7]
  • 31 януари 1885 – Със специален закон държавата получава изключителното право на строеж, собственост и експлоатация на железниците в България. На същата дата, в изпълнение на железопътната конвенция с Австро-Унгария, е приет и закон за строежа на жп линия от сръбската при Цариброд до румелийската граница при Вакарел. Строителството е поето през май същата година от български предприемачи начело с Иван Грозев.[8]
  • 5 февруари 1885 – Правителството прокарва Закон за господарските и чифлишките земи, с който урежда юридически и финансово оземляването на българи за сметка на турските господари, владели голяма част от обработваемата земя в България до Освободителната война.[9]

Съединението и войната със Сърбия[редактиране | редактиране на кода]

До падането на правителството[редактиране | редактиране на кода]

  • 4 декември 1885 – Българското правителство се договаря с Англия да откупи железопътната линия РусеВарна от английските инвеститори.[8]
  • 11 май 1886 – Избори в Южна България (де юре Източна Румелия) за попълване на IV Обикновено народно събрание, спечелени от Каравелов чрез административен натиск върху лъжесъединистите.[17]
  • юли 1886 – Реформа демократизира местното управление с по-нисък избирателен ценз и пряко избиране на общинските съвети, но оставя всичките им разпоредби под контрола на централната власт.[18]
  • юли 1886 – При ратифицирането на сделката за жп линията Русе – Варна в парламента се стига до разцепление в правителственото мнозинство. Националистите, недоволни от високата цена на линията (44,5 милиона златни лева) и от отстъпките на правителството в спогодбата с Турция за статута и управлението на Източна Румелия, се отделят от Каравелов и се групират около Васил Радославов, който подава оставка като министър на правосъдието.[19]
  • 9 август 1886 – Офицери-русофили детронират княз Александър Батенберг и обявяват нов състав на Министерския съвет, начело с митрополит Климент.[20]

Литература[редактиране | редактиране на кода]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. ДВ. Указ № 10 от 30 юни 1884 г. Обнародван в „Държавен вестник“, бр. 62 от 14 юли 1883 г.
  2. а б в г д е ж з и Ангелова, Й. и др. „Българските държавни институции 1879–1986“. Енциклопедичен справочник. София 2008 г. (Дигитална библиотека по архивистика и документалистика, достъп от 15.04.2015)
  3. а б в г д е ж з и Цураков, Ангел. Енциклопедия на правителствата, народните събрания и атентатите в България. София, Изд. на „Труд“, 2008. ISBN 954-528-790-X. с. 38-42.
  4. Радев 1990, с. 529-530.
  5. Министерство на обществените сгради, земеделието и търговията, във: Ангелова, Й. и др. Българските държавни институции 1879–1986. Енциклопедичен справочник. София, Дигитална библиотека по архивистика и документалистика, 2008. Посетен на 04 юли 2015)
  6. Радев 1990, с. 430, 444-445.
  7. Тодорова 2009, с. 25.
  8. а б Стателова 1999, с. 44-45.
  9. Даскалов 2005, с. 266 (т. 2).
  10. Стателова 1999, с. 62-63.
  11. Радев 1990, с. 523-524.
  12. а б „Комисарство в Южна България“ (в: Българските държавни институции 1879-1986. Енциклопедичен справочник. София, Дигитална библиотека по архивистика и документалистика, 2008. Посетен на 01 юли 2015.)
  13. Радев 1990, с. 529, 814.
  14. а б Стателова 1999, с. 77-80.
  15. Стателова 1999, с. 83-84.
  16. а б Стателова 1999, с. 84-85.
  17. Радев 1990, с. 717-720.
  18. Даскалов 2005, с. 64 (т. 1).
  19. Радев 1990, с. 728-731.
  20. Стателова 1999, с. 90-91.