Четвърти кръстоносен поход

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Кръстоносни походи
Обсадата на Йерусалим през 1099 година
Първи кръстоносен поход
Германски кръстоносен поход, 1096
Кръстоносен поход от 1101
Втори кръстоносен поход
Трети кръстоносен поход
Четвърти кръстоносен поход
Албигойски кръстоносен поход
Детски кръстоносен поход
Пети кръстоносен поход
Шести кръстоносен поход
Седми кръстоносен поход
Пастирски кръстоносен поход
Осми кръстоносен поход
Девети кръстоносен поход
Северни кръстоносни походи

Четвъртият кръстоносен поход е военна кампания от 1202-1204 година, един от кръстоносните походи, в който участват главно войски от Венеция, Свещената Римска империя и Френското кралство.

Първоначално кръстоносците си поставят за цел завземането на контролирания от мюсюлманите свещен град Йерусалим, който възнамеряват да нападнат през Египет. Вместо това през април 1204 година те нападат и разграбват Константинопол, столицата на православната Византийска империя, след което създават просъществувалата до 1261 година Латинска империя. Това събитие изиграва важна роля за окончателното утвърждаване на Великата схизма между Римокатолическата църква и Православните църкви, а според много изследователи също така поставя началото на упадъка на Византийската империя и християнството в Близкия изток.

Първоначален план и проблеми[редактиране | редактиране на кода]

Оригинално, целта на Четвъртия кръстоносен поход е подобна на предишните – борба за Светите земи, които са под контрола на арабите и други мюсюлмани, като по този начин Църквата да върне своя контрол в Близкия изток. Вече няколко кръстоносни кралства били създадени. Третият кръстоносен поход, макар и да завоювал много територии и главни градове (Яфо и Акра) се провалил в превземането на Йерусалим. През 1199 г. кръстоносците откликнали на папските желания за нов кръстоносен поход, но този път вместо да се нападне Леванта да се тръгне през Египет. За това начинание изпращат пратеници в Генуа, Венеция и други градове-държави. Генуазийците не проявили интерес.         

Било решено кръстоносците да пътуват с помощта на венецианците, ръководени от дожа Енрико Дандоло, защото те имат излаз на море и могат да строят кораби. Уговорката е да возят рицарите в замяна на пари. Създадени са кораби с общ капацитет над 30 000 човека, очакват се 4 500 рицари, 9000 оръженосци и още 20 000 стандартни войници. Когато рицарите се събират под управлението на Бонифаций Монфератски и са с готовност да тръгват обаче (вече е май 1202 година, а папата ратифицирал сделката за тръгване на 24 юни 1203 г. за Кайро, но изрично забранил да се нападат християнски държави), се оказало, че много по-малък брой са дошли отколкото било планирано първоначално – само около 12 000. В резултат, от всеки човек се очаква да плати по-голяма сума, за да бъдат събрани необходимите средства (85 000 сребърни марки), но те ги нямали. Венецианците отказали да ги пуснат, докато не им били изплатени парите. Венецианските търговци решават да се възползват от задлъжняването на рицарите като ги използват за наемници. От вторите се желае да нападнат и превземат териториите на град Зара (наричан още Задар) в днешна Хърватия. Може да се каже, че оттам всичко отива надолу, тъй като през следващите близо 2 години няма да се борят за благото на Църквата, а точно обратното.

Превземането на Зара[редактиране | редактиране на кода]

Зара по-рано в историята бил венециански град, но по това време е под властта на маджарите и хърватите . По онова време (преди Дубровник) е основен външнотърговски съперник на Венеция в Адриатика и въобще в Средиземноморието. Някои от кръстоносците, например Симон от Монфорт, отказват да вземат участие в нападението на християнски територии и се връщат у дома. 

Кръстоносците в битка за Задар

Кръстоносците започват обсадата на 11-12 ноември 1202 г. и тя продължава до 24 ноември. Писмо, заплашващо ги с отлъчване, е пратено по това време от папския легат Петър от Капуа. По-голямата част от рицарите не разбират за него. След превземането на града, той е ограбен, а укрепленията му били унищожени. Рицарите решили да прекарат зимата в Зара.

Когато папа Инокентий III научава за това, отлъчва всички кръстоносци там, но после е уведомен за незнанието на обикновените войници и след това отлъчва само водачите на „кръстоносния поход“, венецианците. Тези действия не са учудващи, защото кръстоносците нападат християнски земи, а и този папа се опитва да разпростре влиянието на Римокатолическата църква възможно най-далеч и да обедини владетелите под свой контрол. Пример за това е унията му с българския цар Калоян.

Проблемите с Византия[редактиране | редактиране на кода]

Дандоло благославя рицари. Гравюра на Густав Доре

Във Византия протичали сложни политически обстоятелства. През 1195 г. Исак II е свален от своя по-голям брат - Алексий III и бива ослепен. Синът на първия, Алексий IV желае да узурпира властта и си търси помощници. Той се обръща към зет си Филип II от Швабия, който пък бил братовчед на Бонефаций Монфератски, който бил начело на кръстоносците. Алексий IV обещава куп непосилни неща – да изплати целия дълг към венецианците, да плати 200 000 марки, да прати 10 000 човека да се включат в кръстоносния поход, да плаща за 500 от рицарите и да позволи на Рим да получи власт над Източноправославната църква, на Бонефаций, ако хората му помогнат за свалянето на Алексий III. Бонефаций вярва на думите му, но е по-скоро спорно дали е така и за Дандоло, който преди 30-ина години се е досегнал до византийската политика и даже е ослепен, изпратен обратно във Венеция. Навярно осъзнава, че Алексий IV не ще може да изпълни обещанията си и да се случи нещо лошо за Византия, голям търговски съперник. Така и става. Повечето кръстоносци са готови за задачата от начало, но някои я поставят под съмнение. След серия подкупи на Дандоло, техният брой драстично намалява.

Приели задачата, кръстоносците тръгват на път към Константинопол. След обсадата (11 юли – 1 август 1203 г.) Алексий III бяга (взима и около 450-500 кг злато, бижута и тн. от ковчежницата и я оставя почти празна), а за император е избран Исак II. Кръстоносците не пожелават да го признаят, ако Алексий IV не бъде избран за съимператор, което и става на 1 август. Изпълнили обещаното, те започват да желаят своите награди, които Алексий IV обещал без дори да е казал за тях на византийския народ.

Алексий IV осъзнава, че не ще може да направи всичко речено, още повече като голяма част от хазната е ограбена от Алексий III. За да се опита да плати на кръстоносците заповядва да се топят икони, но дори тогава се събират само половината от обещаните средства. Според един от големите византийски историци, Никита Хониат,  това било „началото на упадъка на Римската държава“[по това време Византия, а по късно и Латинската империя се смятали за продължители на Римската империя, византийците се наричали за ромеи], но белези за това има още от началото на управлението на Ангелите.

Алексий IV повежда войска от 6 000 срещу Алексий III, за да се опита да върне византийското богатство. През това време в Константинопол ромеите започват бунт и избиват част от латинците, живеещи в града (подобно нещо се случва по време на Клането на латинци, април 1182 г.). Кръстоносците и венецианците влизат в града и за да си отмъстят нападат джамия, опожаряват голяма част от града („Великият пожар“ 19-21 август 1203г.) от който 100 000, една пета от тогавашното население на града, оставят без подслон.

Кръстоносците нападат Константинопол, венециански ръкопис (ок. 1330г.)

През януари 1204 г. Исак II умира. Тъй като никой не желае Алексий IV, Византийският сенат, който почти нямал власт от доста дълго време, избира за нов император, но той не желае титлата и бяга. След това е избран Алексий Дука (известен още като Мурзуфул) и е коронован като Алексий V, след като убива Алексий IV през февруари. Той се опитва да спаси града от латинската напаст като приготвя защитите му. Това обаче се оказва груба грешка и от 8 до 13 април се води битка за града, която кръстоносците печелят. Инокентий III отново бил пратил писмо, но този път било скрито от духовниците, придружаващи кръстоносците.

Ход на и резултат от Четвъртия кръстоносен поход
Плячкосването на Константинопол, Южен Делакроа

След като превземат града, плячкосват много, изнасилват и избиват много от гражданите му. Според някои източници са ограбили общо около 900 000 сребърни марки. 500 000 скриват, 150 000 отиват за дълга на кръстоносците, а останалите са поделени между тях и венецианците. Много икони и други артефакти биват изпратени към Западна Европа. След мирния договор (Partitio terrarum imperii Romaniae – делене на земите на империя Романия) се създава Латинската империя, на чийто трон е поставен Балдуин Фландърски, а Бонефаций Монфератски получава новосъздаденото Солунско кралство. Византийската държава се разпада на три – Никейската империя, Трапезундската империя и Епирското деспотство.

Общо от всички кръстоносци, едва една десета достигат Светите земи, но не успяват да помогнат достатъчно на християнските кралства там. По това време и Румелийския султанат на селджуките започва да става главен противник на християнските територии в Анатолия и Леванта.

Библиография[редактиране | редактиране на кода]

Първични източници[редактиране | редактиране на кода]

Вторични източници[редактиране | редактиране на кода]

  • История и цивилизация за 11. клас (профилирана подготовка), преработено издание, Просвета, 2014, с. 104. ISBN 978-954-01-2692-0
  • "Crusades". Encyclopædia Britannica, 2006.
  • Angold, Michael, The Fourth Crusade, Harlow: Pearson, 2003
  • Charles Brand. Byzantium Confronts the West, 1180–1204, Cambridge MA: Harvard University Press, 1968
  • Godfrey, John. 1204: The Unholy Crusade. Oxford: Oxford University Press, 1980
  • Harris, Jonathan, Byzantium and the Crusades, Bloomsbury, 2nd ed., 2014. ISBN 978-1-78093-767-0
  • Harris, Jonathan, 'Collusion with the infidel as a pretext for military action against Byzantium', in Clash of Cultures: the Languages of Love and Hate, ed. S. Lambert and H. Nicholson, Turnhout: Brepols, 2012, pp. 99–117
  • Hindley, Geoffrey. The Crusades: A History of Armed Pilgrimage and Holy War. New York, NY: Carroll and Graf Publishers, 2003. New edition: The Crusades: Islam and Christianity in the Struggle for World Supremacy. New York, NY: Carroll and Graf Publishers, 2004.
  • Lilie, Ralph-Johannes. Byzantium and the Crusader States, 1096–1204. Translated by J. C. Morris and Jean E. Ridings. Oxford: Clarendon Press, 1993; originally published in 1988.
  • Madden, Thomas F., and Donald E. Queller. The Fourth Crusade: The Conquest of Constantinople. Philadelphia, PA: University of Pennsylvania Press, 1997
  • Marin, Serban. A Humanist Vision regarding the Fourth Crusade and the State of the Assenides. The Chronicle of Paul Ramusio (Paulus Rhamnusius)Annuario del Istituto Romano di Cultura e Ricerca Umanistica vol. 2 (2000), pp. 51–57.
  • McNeal, Edgar, and Robert Lee Wolff. The Fourth Crusade, in A History of the Crusades (edited by Kenneth M. Setton and others), vol. 2, Philadelphia, PA: University of Pennsylvania Press, 1962
  • Nicol, Donald M. Byzantium and Venice: A Study in Diplomatic and Cultural Relations, Cambridge University Press, 1992.
  • Noble, Peter S. Eyewitnesses of the Fourth Crusade – the War against Alexius IIIReading Medieval Studies v.25, 1999.
  • Phillips, Jonathan. The Fourth Crusade and the sack of Constantinople. New York: Viking, 2004. ISBN 978-0-14-303590-9.
  • Queller, Donald E. The Latin Conquest of Constantinople. New York, NY; London, U.K.; Sydney, NSW; Toronto, ON: John Wiley and Sons, Inc., 1971.
  • Queller, Donald E., and Susan J. Stratton. "A Century of Controversy on the Fourth Crusade", in Studies in Medieval and Renaissance History v. 6 (1969): 237–277; reprinted in Donald E. Queller, Medieval Diplomacy and the Fourth Crusade. London: Variorum Reprints, 1980.
  • Thomas F. MaddenCrusades: The Illustrated History

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]