Битка при Варна

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Битка при Варна
Варненски кръстоносен поход
Bitwa pod Warną (fragment - Władysław).jpg
Владислав III при Варна, фрагмент, худ. Ян Матейко, 1879
Информация
Период 10 ноември 1444 г.
Място Варна, днешна България
Резултат Решителна османска победа
Територия Османска империя
Воюващи страни
POL Przemysł II 1295 COA.svg Полско-литовско кралство,
Coat of arms of Hungary.svg Унгарско кралство Княжество Молдова

Папска облост

Fictitious Ottoman flag 1.svg Османска империя
Командири
Herb Jagiellonów.PNG Владислав III
Coa Hungary Family Hunyadi János (extended) big.svg Янош Хуняди
Stratemirovic Coat of Arms.jpg Фружин Стратимирович
Coa Romania Country Wallachia History 2 (14th century).svg Мирчо II
Tughra of Murad II.JPGМурад II
Сили
20,000[1] / 24,000[2] / 30,000[3][4] (15 000 поляци, унгарци, хървати, чехи, 7,000[5] – 8,000 [2] власи, 1000 войници от Литва, Папската държава, Свещената Римска империя, Хърватия, България) 60 000 (15 000 редовни еничари, спахии, наемници на султана)
Жертви и загуби
11 000 20 000
Битка при Варна в Общомедия

В Битката при Варна на 10 ноември 1444 г. кръстоносните войски на полско-унгарския крал Владислав III и унгарския пълководец Янош Хуняди са победени от турските войски на султан Мурад II. Полският крал е убит в битката.

Предистория[редактиране | редактиране на кода]

Варненският поход е резултат от образуването на широк антиосмански съюз, чието начало е поставено през 1439 година с Флорентинската уния, поставила византийската църква под върховенството на папата. Към него се присъединяват Венецианската република, Бургундия и Унгария, където папата успява да постигне помирение между наследниците на Албрехт Хабсбург и избрания от аристокрацията за крал Владислав III. Усилията за формиране на съюза са насърчени от успехите срещу османците на трансилванския войвода Янош Хуняди през 1441-1442 година. През 1443-1444 година папата, Венеция и Бургундия изграждат голям флот, който трябва да действа срещу османците в Егейско море и Проливите.[6]

През октомври 1443 година унгарците започват голям поход, оглавен от Янош Хуняди, Владислав III и Георги Бранкович. Османците първоначално отстъпват, изоставяйки Ниш, Пирот и София и опожарявайки околностите им, като в същото време прегрупират силите си. По пътя между София и Златица в Златишкия проход те нанасят поражение на унгарците, но унгарците успяват да отстъпят организирано. Лишени от провизии, те претърпяват големи загуби на хора и животни, но успяват да се върнат в Белград в началото на следващата година.[7] В похода им към дома те нападат от засада и побеждават преследваща ги турска войска в Битката при Куновица, където Махмуд бей, зет на султана и брат на великия везир Чандарли Халил паша, е пленен.[8] Мурад междувременно се връща гневен и отчаян от ненадеждността на войските си и хвърля Турахан бей в затвора, обвинявайки го за неуспехите на армията си и за пленяването на Махмуд бей.[8]

Въпреки неуспеха на похода на Хуняди, съюзниците го възприемат като победа и са окуражени за нови действия срещу османците. Действията на унгарците съвпадат и с бунта на Скендербег, който в края на 1443 година отхвърля османската власт и се обявява за независим в управляваната от него крепост Круя, и на пелопонеския деспот Константин Палеолог, който изтласква османците от Централна Гърция и Пинд.[9]

Въпреки натиска на папата и Венеция за продължаване на войната, унгарците са по-въздържани и през лятото на 1444 година сключват десетгодишно примирие с Мурад II, като Георги Бранкович си връща Смедерево. Въпреки това само няколко дни по-късно Владислав е убеден от папския легат Юлиано Чезарини да наруши мира и да започне нов поход срещу османците. Причина за това става и благоприятната военно-политическа обстановка — по това време обединеният папско-венецианско-бургундски флот достига Дарданелите, а емирът на Караман напада османците в Анадола.[10]

Мурад бързо се справя с Караман, като отстъпва Бейшехир и Акшехир, но принуждава емира да се признае за негов васал. Малко по-късно, в края на август или началото на септември, по ненапълно изяснени причини Мурад II абдикира в полза на сина си Мехмед. Според съвременници причина за това става неговата скръб за сина му Алаеддин, убит по време на войната с Караман през предходната година.[11]

Походът към Варна[редактиране | редактиране на кода]

През септември 1444 година армията на Владислав прекосява Дунава и навлиза в България.[12] Походът е оглавен от Владислав III, Янош Хуняди и папския легат Юлиано Чезарини, а Георги Бранкович не се включва в него. Армията пресича Дунав в района на Оршова и започва да се придвижват надолу по реката, опустошавайки съседните области, като не среща особена съпротива, с изключение на Никопол и Търново, които се опитват да превземат, но са отблъснати със значителни загуби. Към тях се присъединява влашка част от около 7 хиляди души, командвана от войводата Влад II Дракул. След като се отказват да пресекат Стара планина при Шипченския проход, унгарците се насочват към Варна и успешно превземат крепостите Шумен и Провадия.[13]

Папски, венециански и бургундски кораби заемат Проливите, а кръстоносците напредват към Варна. Новините за унгарския поход предизвикват паника в Одрин и Мехмед взема мерки за укрепването на града. В същото време Мурад е извикан от Маниса, където се е оттеглил, и се връща, за да оглави армията. Тъй като съюзническият флот е блокирал Проливите, Мурад и анадолската армия се прехвърлят на европейския бряг на 15 октомври през Босфора с помощта на генуезки кораби и засилен артилерийски обстрел от двата бряга. След като достига Одрин, Мурад оставя Мехмед начело на защитата на града, а самият той с основната армия се насочва към Несебър и оттам на север по черноморския бряг, за да пресрещне унгарската армия.

Битката[редактиране | редактиране на кода]

Разположение на силите[редактиране | редактиране на кода]

Кръстоносци[редактиране | редактиране на кода]

Warnenczyk.jpg

Късно на 9 ноември 60 000-на османска войска се приближава към Варна от запад. На върховен военен съвет, свикан от Хуняди, папският легат Юлиано Чезарини настоява за бързо отстъпление. Християните обаче се намират между Черно море, Варненското езеро, стръмните гористи склонове на Франгенското плато (356 м) и врага. Чезарини тогава предлага отбрана посредством военни фургони вагенбург на хуситите. Унгарските благородници, чешките, хърватските и босненските пълководци го подкрепят, но Владислав и Хуняди отхвърлят отбранителната стратегия. Хуняди заявява: „Да избягаме е невъзможно, да се предадем е немислимо. Нека се бием с храброст и да почетем оръжията си“. Владислав приема позицията му и му поверява командването.

Iancu Hunedoara.jpg

На сутринта на 10 ноември Хуняди разгръща 20-30 000-та кръстоносна войска в дъга между Варненското езеро и Франгенското плато. Две хоругви с 3500 членове на личната гвардия на краля от поляци и унгарци, унгарски наемници и частите на унгарските благородници заемат центъра. Влашката конница е вдясно от центъра в резерв. Десният фланг разположен по хълма към с. Каменар се състои от 6500 мъже в пет хоругви. Варадинският епископ Ян Доминек е начело, а Чезарини командва хоругви от германци и босненци. Егерският епископ води собствена хоругва, а военният управител на Славония Франко Талоци командва хоругва от хървати. Левият фланг начисляващ 5000 мъже, разделени на 5 хоругви, е воден от Михал Шилаги, девер на Хуняди, и се състои от трансилванците на Хуняди, българи, немски наемници и унгарци. Зад унгарците, близо до Черно море, са вагенбург, защитавани от 300-600 чешки и рутенски наемници под командването на хетман Чейка. Всеки фургон се заема от 7-10 войника и е въоръжен с бомбарди.

Турци[редактиране | редактиране на кода]

Murat II.jpg

Османският център е квадратна формация от 10 000 еничари и наборници от Румелия, разположени около две тракийски погребални могили. Мурад се настанява на едната от тях, откъдето наблюдава и ръководи битката. Еничарите копаят окопи и издигат две огради. Зад тях е лагерът с палатки, продоволствие, каруци и камили. Дясното крило се състои от спахии от Анадола под командването на Караджа паша, а лявото крило - от спахиите от Румелия под командването на Шехабеддин паша.[14] Зад първата линия има още 3000 спахии в резерв. На Франгенското плато са разположени еничарски стрелци и лека конница.

Действия[редактиране | редактиране на кода]

Битката при Варна, худ. Ян Матейко

Битката започва с нападение на леката османска и арабска конница срещу хърватите на бан Талоци. Християните от лявото крило отвръщат с бомбарди и огнестрелни оръжия и нападението е отбито. Те се впускат в безредно преследване на турците и арабите, при което анадолската конница и араби на камили ги нападат от засада по фланга. Християнският десен фланг се опитва да отстъпи към крепостта Галата от другата страна на Варненския залив, но повечето от тях са убити в блатата около Варненското езеро и р. Девня, където загива и Чезарини. Само войниците на Талоци успяват да се спасят зад вагенбурга.

Владислав и Хуняди разгръщат две конни части от центъра и влашката конница срещу арабите и анадолските спахии, които са разгромени, а техния водач Караджа бей е убит. Християните ги преследват 5-6 км, след което се връщат на бойното поле. Влашката конница обаче продължава преследването и достига до укрепения османски лагер. След разграбване власите напускат бойното поле с плячката.

Другият османски фланг напада унгарците и българите на Михаил Шилаги. Те са спрени и отблъснати, след което спахиите отново нападат. Хуняди решава да им помогне и казва на краля да чака завръщането му, след което напредва с две коннически части срещу спахиите, обръща ги в бяг и ги преследва около 5-6 км по пътя за Шумен. Спахиите са толкова ужасени, че някои от тях достигат и прекосяват р. Камчия на 30 км от бойното поле.

Битката при Варна, илюстрация от 1564 г.

Европейците изглеждат близо до победа. Султанът решава да напусне бойното поле. Младият крал пренебрегва съвета на Хуняди и се втурва с 500 полски рицари срещу турския център. Те прегазват еничарската пехота и кралят се опитва да плени Мурад, охраняван от едва няколкостотин еничари и азаби.[15] В този момент в тази част на полесражението се връщат част от побягналите румелийски спахии, водени Исхакоглу Иса и Шехабеддин паша.[15] Те разстройват бойния ред на рицарите, като самият крал е свален от коня си и убит.[15]

Обезсърчената полска конница е смазана от турците. При завръщането си Хуняди се ядосва, че не е прекратил преследването си по-рано и фанатично се опитва да спаси тялото на краля, но всичко, което постига е да организира отстъплението на остатъка от войската си.

След победата Мурад отново предава властта на сина си и се връща в Маниса.[16]

Памет[редактиране | редактиране на кода]

Мемориалът на Битката при Варна, построен в древна тракийска могила, носеща името на падналия крал

Минезингерът Михаел Бехелм пише песен по история на участникът в битката Ханс Мегест, който прекарва 16 години в турско пленничество след битката. В годините след битката местните българи отбелязват мястото на гибелта на краля с дървени кръстове. В израз на своята благодарност българският народ с обич е нарекъл Владислав III Варненчик (на полски: Warneńczyk). По време на Кримската война през 1854-55 г. поляци от дивизията на граф Замойски издигат на могилата Мешели тепе край Варна, там където през 1444 г. е била битката, гранитен паметник. [17] През 30-те години на 20 в. в парк на някогашното бойно поле е издигнат кенотаф. През 60-те години е добавен музей съдържащ оръжия и доспехи от епохата заедно със символични саркофази, носещи съвременните гербове на страните участвали в битката от страна на европейците. Паркът-музей днес е в границите на града. Общината, където се намира, както и един от централните градски булеварди са кръстени Владислав Варненчик. Друг булевард е наречен Янош Хуняди.

Владислав има и друг гроб в катедралата на хълма Вавел над Краков, Полша. И двата му гроба обаче са символични. След битката тялото му не е намерено и вероятно е погребано заедно с другите убити рицари. Съществува легенда, според която е бил погребан в православната църква във Варна, която по-късно е разрушена и на нейно място през 1602 г. е изградена „Света Богородица Панагия“, която все още съществува.

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. The Crusades: A History. // {{{journal}}}. 2005-07-30. ISBN 9780826472700.
  2. а б The destruction of the Greek empire and the story of the capture of Constantinople by the Turks. // {{{journal}}}. 1903.
  3. Tirant Lo Blanc. // {{{journal}}}. 1996-07-23. ISBN 9780801854217.
  4. Tirant Lo Blanc. // {{{journal}}}. 1996-07-23. ISBN 9780801854217.
  5. The Crusade of Varna, 1443–45. // {{{journal}}}. 2006. ISBN 9780754601449.
  6. Имбър 2000, с. 175-176.
  7. Имбър 2000, с. 176-180.
  8. а б Imber, Colin. Introduction. // The Crusade of Varna, 1443-45. Ashgate Publishing, July 2006. ISBN 0-7546-0144-7. с. 9–31. Посетен на 2007-04-19.
  9. Имбър 2000, с. 182-184.
  10. Имбър 2000, с. 184-186.
  11. Имбър 2000, с. 186-187.
  12. Имбър 2000, с. 188.
  13. Имбър 2000, с. 188-189, 192.
  14. Имбър 2000, с. 193.
  15. а б в Имбър 2000, с. 193-194.
  16. Имбър 2000, с. 189-193.
  17. Битката при Варна - 1444 г.
Цитирани източници
  • ((bg)) Имбър, Колин. Османската империя 1300-1481. София, Амисития, 2000. ISBN 954-90556-2-0.

Външни връзки[редактиране | редактиране на кода]