Еничари

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Jump to navigation Jump to search

Еничарите (на османски турски: يڭيچرى, yeni çeri – нов войник), наричани също йеничери, йеничари, яничери, яничари, са османски поданици на държавна служба, набирани главно сред немюсюлманското население на империята от средата на XIV век до 1826 г. Те са предимно военнослужещи, но някои от тях са и административни или други служители. Според свидетелството на Павел Йовия през 1531 г. почти целият еничарски корпус говорил славянски езици. [1]

Набиране на еничари[редактиране | редактиране на кода]

Набирани са главно от покорените немюсюлмански народи чрез т.нар. кръвен данък (девширме). Той се събирал на периоди от 3 до 5 години, а децата били на възраст от 5 до 10 години.

Наричани аджемиоглани, те били откарвани в казармите в Одрин, Цариград и Бурса, където били помохамеданчвани. Някои започвали работа в султанските конюшни и градини, други чиракували и научавали занаят, трети работели като прислуга. Най-красивите били избирани да обслужват султана в покоите му. Някои от тях се издигали така до паши и везири. След 10 – 15 години далеч от дома аджемиогланите трябвало да забравят напълно рода си и да научат турски език. Хаджи и молли ги възпитавали в мохамеданската вяра.

Накрая постъпвали в еничарския корпус, където ставали отлични бойци. През XV век корпусът числял 10 000 души, за да достигне през XVII в. до 150 000 д. Еничарите се подчинявали само на султана, а техният ага бил сред най-влиятелните първенци. Когато отивали по родните места, помохамеданчвали насилствено собствените си майки и бащи.

Борби срещу еничарството[редактиране | редактиране на кода]

С отчаяни усилия българите се борят и срещу най-страшното посегателство върху народността и вярата им – кръвния данък. Някои женят момчетата си още на 8 – 9 години, защото женените не били вземани за еничари. Отраснали българчета напускат домовете си и дълго се укриват, подкупват се събирачите на данъка, за да попълнят състава с още необрязани синове на бедни турци.

Жителите на Негуш открито отказват да предадат рожбите си и през 1705 г. образуват чета начело със Зиси Карадимо и синовете му Васил и Димитър и нападат силяхдара (чиновник, отговарящ за събирането на данъка) и охраната му. След много битки те са притиснати и разбити от превъзхождащите ги турски сили. Войводата Карадимо и синовете му са обесени.

Вижте също[редактиране | редактиране на кода]

Източници[редактиране | редактиране на кода]