Енрико Дандоло
| Енрико Дандоло | |
|---|---|
| 41-ви дож на Венеция | |
 |
|
| Лични данни | |
| Роден |
около 1107 г.
|
| Починал | |
| Семейство | |
| Династия | Дандоло |
| Герб |
 |
| Енрико Дандоло в Общомедия | |
Енрико Дандоло (на италиански: Enrico Dandolo), 1107 или 1108 – 1205) е 41-вият венециански дож.[1]
Той изиграва голяма роля по време на Четвъртия кръстоносен поход. Целта на рицарите от този поход била да стигнат първо до Египет, а оттам да продължат към Йерусалим. Те обаче не разполагали с нужната флота. Енрико Дандоло склонил да им осигури кораби, но в замяна ги насочил към цел, удобна за него, а именно завладяването на Константинопол. Венеция е поела ангажимента да превози армията от 33 500 кръстоносци и 4500 коня срещу заплащане и някои услуги. Дождът иска 85 000 сребърни марки, но кръстоносците разполагат c едва 51 000. За да допълнят сумата, Венеция изисква да атакуват и превземат в нейна полза важното пристанище Зара в Далмация (дн. град Задар в Хърватия). Cлед Зара походът поема към Константинопол, за да помогне на отстранения император да си върне престола срещу подкрепата на Византия в битките c неверниците. Алексий ce качва на трона, но не е в състояние да заплати обещаната сума, което обръща западните рицари срещу него. На 13 април 1204 г. Константинопол е превзет и разграбен. Впоследствие Дандоло участва активно в разпределянето на бившите византийски владения и успява да получи за владение на Венеция остров Крит и почти всички острови в Егейско море, както и редица крайбрежни градове по адриатическото и егейското крайбрежие. Венеция се утвърждава като велика сила в Източното Средиземноморие.
Последицата от падането на Константинопол и завладяването на земите в Тракия и Мала Aзия е образуването на Латинската империя. Тя е създадена въз основа на предварителен договор между латинци и венецианци. Като всяка средновековна държава и Латинската империя трябвало да има владетел. Изборът на новият император е извършен от 12 електори – по 6-ма от страна на венецианци и кръстоносци. В самата армия имало разногласия относно избора за и против. Претендентите били двама – Бонифаций Монфератски и Балдуин Фландърски. На съвета е взето решение – който бъде избран за император, то другия да ce съгласи без да оспорва да стане негов васал. Съветът ce събрал в една църква в двореца на Дандоло. Cпоред Робер дьо Клари, изборът на Балдуин е бил единодушен, докато други автори, предимно венецианци, говорят за известно първоначално разногласие. В това число е и Никита Хониат, който предава, че Дандоло убедил съвета да ce спре на Балдуин, който бил млад, по-лабилен, и съответно – по-лесен за манипулиране. Кандидатурата на Бонифаций Монфератски била отхвърлена от венецианците, които ce страхували да направят император, своя сънародник, и да поставят под възможна заплаха своето могъщество.
При избухналия бунт на гръцкото население в овладените от кръстоносците територии в Тракия Енрико Дандоло с отряд от венецианци се присъединява към армията на Балдуин Фландърски при обсадата на Адрианопол. Последвалото поражение на рицарите от българската армия, водена от цар Калоян, и пленяването на латинския император в Битката при Адрианопол от 14 април 1205 довели до бързо отстъпление на оцелелите кръстоносни войски. При безразборното бягство поради напредналата си възраст Енрико Дандоло се разболял и починал. Погребан е в църквата „Св. София“ в Константинопол, като гробът му може да се види и днес.
Източници[редактиране | редактиране на кода]
- История на кръстоносните походи, Жан Ришар, издателство „Рива“,2005
- Кратка история на кръстоносните походи, Красимира Гагова, издателство „Полис“,2008
