Анти

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Емблема за пояснителна страница Тази статия е за племенния съюз. За беломорския град със съвременно име Анти, вижте Фиток.

Антите и славянските племена Венети и Словени
Златна катарама с надпис " ANTIKOY, "завоевател на Aнтите", открита в некропол от 6-7-ми век в Йоденкирхе (Ödenkirche) Кешели-Фенекпуста (Keszthely-Fenékpuszta) окръг Zala Унгария, Balatoni Múzeum Keszthely.
Сребърна славянски тип фибула от6-7 в. свързвана с Антите, Crypta Balbi - Museo Nazionale Romano

Антите (на старогръцки: Áνται, на латински: Antae) са източнославянски племенен съюз от късната желязна епоха в днешните югозападна и централна Украйна, Молдова и югоизточна Румъния.

Сведения за тях има от III век, през IV век воюват с готите, а в началото на VI век участват в славянските нападения срещу Източната Римска империя. През 560 година претърпяват тежко поражение от аварите.[1]

История[редактиране | edit source]

Антите са описани като мощно племенно обединение във византийски и готски источници от VI век. За първия им известен вожд е сочен Варунбал (133-157г.). Йорданес в "Гетика" пише, че антския вожд (rex Antorum) Бож (363-375) нанася поражение на готите, но е разгромен от войските на «винитария» Витимир и около 375г. заедно със синовете си и 70 старейшини е нападнат и убит от Ерманарих крал на готите Гревтунги и за определен период е установено готско господство. В "Аналите на Лангобардите" се споменава страната Antaib [2]. която се предполага се, че се отнася до антите. В 5-ти век след като готите са победени от хуните, а последните отминават към Панония антите достигат апогея на своето могъщество. Савирите участват в голямата Битка на Каталаунските полета в 451 г. между Атила и римляните. В 446-490 вожд на антите е Хорсабад. В 468 г. антът на византийска служба Анагаст, комендващ войските в Тракия, разгромява хуните на Денгизих, лично обезглавява и изпраща главата на хунския вожд в Константинопол, но в 469/470 г. подстрекаван от Аспар той вдига метеж срещу императора завзема няколко укрепления, след преговори бунтът е прекратен безкръвно. Друг ант византийски пълководец от тази епоха е Всегорд.

Първото отбелязано в историята славянско нападение на юг от Дунав вероятно през 519 г. е извършено именно от антите по време на император Юстин I, те са разбити от Герман, стратег на диоцеза Тракия както Прокопий Кесарийски отбелязва[3] и за години нападенията спират, а антите стават федерати, получават субсидий и започват да бъдат наемани в имперската армия. В 535 г. един от антите пленен от славините (склавините) се обявява за вероятно произхождащия от антите виден източноримски генерал Хилбуд (Хвалибуд, Chilbudius), в този момент племената на Анти и Славини са временно в мир и роба Лъже-Хилбуд е предеден на едно от антските племена. Негов другар също роб, но римланин убеждава господаря им, че това наистина е римския генерал и трябва да бъде върнат на Юстиниян, което би наложило пътуване през земите на империята. В края на крайщата самозванеца се разкрива като един от тях пред единоплеменните си анти и иска да бъде освободен, но те намират за по-полезно да поддържат заблудата и той е задължен да продължи да поддържа фалшивата си самоличност.[4] По същото време голям брой анти изглежда са се присъединили към византийците в Готската война 535-554 и е описано, че са воювали срещу остготите в Lucania.[5] В 555г. таксиарх на византийския флот е Доброгаст. Около 555г. антите не само извършват нападения за плячка и роби южно от Дунав, но започват и да презимуват и осядат там докато в следващото столетие Балканите постепенно са плътно заселени от анти и славини.

Вожда на антите Идар (Идариз) е споменат в периода към 560—580 г., негови синове са вождовете Мезамир и Келагаст убити при дипломатическа мисия в двора на аварския хаган Баян след спречкване на Мезамир с помощник хагана и хан на кутригурите Заберган. Вожд на антския съюз става Мусокий (Μουσοκιος) в 593 г той е разбит и пленен от византийския стратег Приск, който преминал Дунава е нанесъл поражение непосредствено преди това и на по-нишестоящия вожд Ардагаст, чийто хора в 593 г. атакуват Тракия, но са отблъснати, а византийците пренасят войната на тяхна територия, страната им е разорена без обаче вождът Ардагаст да бъде хванат в плен. Битката става след форсирането на реката от имперския генерал Генцон (Gentzon) при Дорусторум (Силистра), антския лагер е нападнат в полунощ, Ардагаст се препъва в дънер и само близостта на реката го спасява да не бъде заловен. След разгрома командващия Приск праща своя лейтенант Александър през р. Helibakion (дн. р. Яломица), да излови малките групи продължаващи да акакуват войската му, но армията се обърква не успява да изгори скривалищата. Положението е спасено от един гепид, който бил близък на антите и познава тайните пътеки. Византийците успяват да пленят много от противниците, които според гепида били шпионини на своя цар Мусокос. Самият той е примамен да прати лодъчната си флота на Дунав за да евакуира разбитата армия. През реката са пратени 150 еднодръвки и гребци, на които Александър устройва засада с 200 свои войници. Изненадва през нощта напилите се противници, изколва ги и се прехвърлая с основните сили от 3000 души през реката, в лагера се извършва погребалната церемония на брата на Мусокос и войниците отново са пияни, вождът е изненадан и заловен жив, клането на противника продължава до сутринта, но някои са изпуснати организират се и изибиват немалко от византийците заради което Приск заповядва да обесят стражата. Ардагаст преди това неколкократно напада и разорява земите на империята: в 577г. стига Пелопонес, в 584 подстрекаван от аварския хаган Баян отново напада, през Тракия достига до "дългите стени" пред Константинопол, като успеха му изневерява само в две битки - при р. Ергина (Ергене) и Анисион, но в крайна сметка е отбръснат от пълководеца Коментиол и се оттегля зад Дунав, в 585 г. пак напада стига до Адрианопол, но е напълно разбит от същия Коментиол и се спасява с паническо бягство зад Дунав. Поражението в 593г. обаче не прекратява войната, на следната 594 г. е предприето ново нападение и се налага Александър да побеждава отредите на противникоа навлезли южно от Дунава - в Мизия. След Мусокий, вожд става Пирогаст през 595 г. [6]. В 578 г. при антския вожд Давритас (Даврентий), аварите пращат делегация за да го склонят да им се подчини, но във възникналата свада хората на Давритас убиват аварите.

С нашествието на аварите след победата им над антите в 577 г. единното племеното обединение постепенно изчезва от историческата сцена, последното му споменаване е в 602 г.[7] Племената на антите обаче остават. Bождовете на «тавроскиитите» са посочени, че участват в Обсадата на Константинопол от авари и славяни в 626 г, което е последния голям военен поход на антите. Последния известен техен вожд е Ардомир II (717-741).

Общество[редактиране | edit source]

Обществото им е самоуправляващо се тип "военна демокрация" в етапа на разлагане на първобитното общество. Имат частна собственост, индивидуално ползване на земята Племенните им съюзи се оглавяват от временен военен лидер - вожд подпомоган от племенни старейшини. Техните родове и семейства все още не са били включени в постоянни съюзи, защото, както той пише Прокопий Кесарийски, те не се управляват от един човек, и живеят без власт. От друга страна военните лидери формират свои отряди, от които с течение на времето се образува слой от заможни хора. Материалното разслоение личи в много богатите погребални дарове при някои погребения. Племената, съдейки по техните жилища и селища, са структрирани от родове-общини състоящи се от отделни семейства включващи само най-близки родственици. Семейните традиции се различават между различните племена. Както и при славяните патриархалните им нрави нрави според византийците включват дарове за булката и ритуално убийство на жените на гроба на съпруга им. B някои племена има полигамия което се свързва с останките на матриархата. Основният им поминък е животновъдство и земеделие, използват железен плуг, ходят на лов, риболов, събирателство. Практикуват занаяти с предимно домашен характер. Добро ниво имат металообработка, керамика на грънчарско колело, производство на стъкло и т.н., които до голяма степен са отделени от селското стопанство. Бижутерийната орнаментика е в геометричен или зверинен стил. С развитието на занаятите се появява повече или по-малко постояненен стокообмен, познават се парите. Развиват местна и външна (с Византия и др.) търговия. Имат многобройни роби и ги използват и търгуват широко. Пленниците си държат определено време в робство, след което ги пускат срещу откуп или могат да останат сред тях като свободни. Водят борби с готите, със славините и извършват набези във Византийската империя.

Войни. Археологическите проучвания разкриват, че Антите имат укрепени пункове, където са открити оръжия и накити, което сочи, че освен гражданско население там са живяли и воини, като каквито антите са били широко известни сред съвремениците си. Самите анти са високи, руси коси, силни хора, лесно издържат на студ, жега, голота, липса на храна и различни трудности. Сред тях се откроява общността на професионални войни, който през лятото, са ангажирани във военни нападения срещу Византийската империя и околните територии. Те бързо възприемат методите на бойните изкуства и оръжията на римляните (византийците). По време наобсадата на Константинопол немалко от откритите загинали войни били жени. Войните са обединени в отряди от няколкостотин души - "дружина", които могат да формират армии от 1000-2000 души. Начело на дружините стои военен вожд (княз, войвода) обладаващ особен авторитет ("Слава"), неговата смърт в битката хвърляла в паника войните. В гробовете на високопоставени войни са открити находки на съкровища от монети, златни и сребърни съдове, прибори, плячкосани по време на кампании. Въоръжениео е леко: щит с кожена каишка за носене, недълго копие, лък със стрели с отрова и сулица (копие) за хвърляне. Доспехи са споменати само веднъж - при обсадата на Константинопол. Особено характерни за антите са дългите мечове с високо качество, на които в археологията е наречен цял клас оръжия - "мечове антски тип". Дори в англо-саксонската поема "Беовулф" героите водят борба с "антски мечове". Племенните опълчения (цялото боеспособно население) достигали значителен брой и се използват за защита срещу атаки и при преместване на нова територия. Според вероятно преувеличените представи на византийците въоръжената сили на всички анти можела да стигне до 100 000 души. Антите се считат за най-силно и войнствено племе. Те правели и военноморски кампании с еднодръвни лодки. Техни дружини служат в армията Византийската и Аварската империи.

Жреци като особено съсловие не се споменават в източниците, археолозите не са намерили останки от религиозни комплекси, където те биха могли да служат или живеят. Без да се открояват специално сред другите хора заети с такива функции несъмнено са съществували, тъй като са налични жертвени ями в селата и понякога в гори, езера и край дървета и скали. Свещенослужителите, оправяли молитви и заклиннания за плодородие, хвърляли жребия за избор на жертви и ги принасят, по време на глад - човешки, най-вече бебета и възрастни хора, а при добри години - храна. Почита се Богинята майка. Появяват се жертвени места с каменни или дървени идоли. Погребалните обряди характеризиращи антите са биритуални (с кремация или с трупополагане без изгаряне) в немогилни плоски гробове[8]. Близко до служителите на култа стоят гусларите (певци-разказвачи), византийците даже веднаж задържат едновременно няколко такива души с "китари". Те бродят от място на място и понякога имчат ролята на посланници при преговорите между различни племена. Изображение на седем-струнна гусла е открито сред "Фигурите от Велестино" в Тесалия свързвани с антите. До нас са дошли сказания за антското време: за княз Бож, за Кий, за обрите (аварите), за хазарите и пр.

Селищата на племенния им съюз са предимно множество села от типични полунадземни землянки. Има малък брой фортове на хълмове "градища" (horodyshcha) като основания от Кий (според Повест временних лет, посочен като българин в Джагфар тарихъ[9]) Киев, Волин на Западен Буг (поселение на воини и център на племенния съюза на дулебите наречени по-късно волиняни и бужани) и отстъпения им от империята в 540г. град Турис (Turris) разположен някъде северно от Дунав. В тези земи е добре проученото от археологията т.н. "Пастырское городище"[10] имало полиетническо население с укрепен с висок 20м землен вал зад които са землянките и наземните жилища. Тук са живели войни и занаятчии, които произвеждат керамичи съдове, украшения (фибули, коланни набори) и пр., распространили се далеко зад пределите на града и антската област. Тези «Градове» още нямат роля на търговски центрове, населението им било непостоянно и включавло княза, войни, жреци и пр. Тук ставали народните събрания (събор, вече), религиозните празници, пирове, а крепостите служили за отбрана. В. Мацяк смята, че столицата на съюза им е бил Голодское, на мястото където днес е Лвов[11] От друга страна столицата на Муской се определя в района на р. Яломица (между Карпаттите и река Серет), за възможен главен град се сочат и Киев, и Турис (Турну Мъгуреле), и Пастирско городище, и пр., но доколкото антите нямат един постоянен върховен ръководител, е трудно да се предполага една обща постоянна столица.

Етническа принадлежност на антите[редактиране | edit source]

Теофилакт Симоката в 595 съобщава, че антите, както и даките и готите, преди са се наричали Гети (Getae)[12]. Прокопий Кесарийски отбелязва, че те могaт да говорят латински [13]. В тези земи още от 4 в. започват да проникват племената на прабългарите, първаначално като част от хунския съюз, а впоследствие като самостоятелни племена в тези земи[14][15], приазовието и северно то Кавказ създали в 628-632 г. независимата си държава Велика България.

Археологията свидетелства, че в 5—7 в. антите са отделна етноплеменна группировка сред славянството, сформирала се в 3—4 в. в състава на съдаржащата и готски елементи черняховската култура и оснвно в процеса на взаимодействие на славяните с ираноезично население[16][17]. С антите се идентифициат представителите на културите Пенковска и сходната с нея, но подложената и на римо-византийско влияние Ипотешти-къндештска култура[18] (Ipoteşti-Cândeşti-Ciurel)[19].

За Антите са предполага[20], че първоначално са едно от ираноезичните сармато-аланските племена обитавали в 3-4 век региона между Кавказ и северночерноморските степи, вероятно между Прут и долното течение на Днестър. В 5-то и 6-то столетия те заселили и Волиния (Волинь, Volhynia), а впоследствие и региона на Средния Днепър близо до днешния град Киев[21] . Проф. М. Милер нарича антите, аланите и роксоланите за един народ. С преместването им от голата степ към лесостепа на север, и на славяните в противоположна посока, те се смесват и организират славянската маса, като името Анти получава това ирано-славянско обединение. В крайна сметка дошлите са езиково абсорбирани от славяните, но името на водещото иранско племе е запазено и се разпростира върху цялото славянизирано племенно обединение. В езика навлиза чувствителен словесен фонд с ирански произход, военните, оръжейнически и обществени умения на създателите на обединението. В племенния съюз славяните са свободни, но той се управлява от Антите, които от етническа гледна точка формират Сарматската горна класа[22]. В обширната територия те приобщават и романизираната аристокрация в басейна на долния Дунав (дн. България и Румъния) формирали римо-византийските елементи на споменатата ирано-славянска Ипотешти-къндештска култура[23]. В късноантичната епоха готите се изявяват в тази територия, техния етно-културен натиск откриваме в наличието на готски белези в спомената черняховска култура. След 375 г. обединението на антите е военно надмогнато от готите, което също слага своя отпечатък. Йорданес определя Антите като "най-храбрите от обитаващите между Черно море, Днестър и Днепър"., тази войнственост в начина на живот и културни особености съвсем не са общохарактерни за славяните от това време.

След аварското завоевание, започнало с нахлуването в 555 г. в северното причерноморие, антите са победени в 557, включени във войските на хаганата и увлечени с походите на запад и юг, като се формира политически доминираната от аварите симбиозна аваро-"славянска" хомогенна културна общност[24] достигнала към 558 г. района на среден Дунав. Други от антите за да запазят независимостта си минават Дунав и заселват имперската провинция Мизия. Така антите се разпръсват из голяма част от Централна и Югоизточна Европа. Археологическите паметници свързвани с материалната култура на антите се откриват в южната част на бившия СССР, в Румъния, България, Чехия и Словакия. Васил Златарски сочи като техни наследници на североизток славянските племена Тиверци, Уличи и Северяни, южно от Дунав Северите също се считат за антско племе, така антите етно-езиково стават в голяма степен предшественици на днешните Българи, Румънци и Украинци[25] и е възможно да повлияват на част от западните славяни.

През 19 век и част от първата половина на 20 век атните са считани за част от общността на готите, впоследствие традиционна версия през голяма част от 20 век ги отъждествяюва единствено със славяните, интерпретирайки политически целесъобразно свидетелствата на Прокопий Кесарийски, Йорданес, данни от археологията и анализ на някои антски имена. С по-задълбочените проучвания и археологически открития след средата на 20 век се обосновава заключението, че етнонима анти е с ирански произход.[26][27]

Вижте също[редактиране | edit source]

Външни препратки[редактиране | edit source]

Бележки[редактиране | edit source]

  1. ((en))  Antae. // britannica.com. Encyclopaedia Britannica, 2014. Посетен на 2014-03-07.
  2. «Scriptores Rerum Langobardorum», MGH (1878), pp. 3, 54.
  3. Procopius, De bello gothico, p. 476 = ГИБИ, II, c. 135. Срв. Ив. Дуйчев, Балканският Югоизток, с. 19—21; Е. Михайлов, Склавини и анти, с. 33—34.
  4. Martindale, Jones & Morris (1992), p. 286-287
  5. Florin Curta (2001), p. 79-81
  6. Симеон Табаков. Опит за история на град Сливен. Том I. София, 1986. с. 67
  7. Е. Михайлов, Руси и българи през ранното средновековие до 964 г. c.96
  8. Krastyu Miyatev, Slavic ceramics in Bulgaria, (Кръстю Миятев, Славянска керамика в България и нейното значение за славянската археология на Балкана, БАН 1948)
  9. Кубратова и Дунавска България в “Джагфар Тарих”
  10. Большая советская энциклопедия, Пастырское городище - археологический памятник скифского и раннесредневекового времени. Расположено на обоих берегах реки Сухой Ташлык (приток р. Тясмина), близ с. Пастырское Смелянского района Черкасской области УССР. Исследовалось в 1898, 1900, 1901 (В. В. Хвойко) и 1949. 1955 (экспедиция института археологии АН УССР). Было заселено дважды: в 6—4 вв. до н. э. и 7—8 вв. н. э. К раннему, скифскому времени относятся оборонительные сооружения - ров и вал высотой до 20 м, землянки и наземные жилища. Население занималось земледелием, скотоводством и ремёслами; вело торговлю с античными городами Северного Причерноморья. В 7—8 вв. здесь находилось поселение, которое одни исследователи считают болгарскo-аланckим, другие — славянским. Открыты остатки жилищ полуземляночного и наземного типов, посуда, приготовленная на гончарном круге, орудия труда (серпы, косы и др.), ювелирные изделия из бронзы и серебра. Лит.: Tiтенко Г. Т., Розкопки пам’яток cкiфського часу на Пастирському городищi, в кн.: Археологiчнi пам'ятки УРСР, т. 6, К., 1956[dic.academic.ru/dic.nsf/bse/118924/Пастырское .]
  11. В. Мацяк, Львів-Головське - центр нашої Антської великодержави
  12. Theophylact Simocatta VII, 2-5
  13. Procopius, De Bellis("За войната")
  14. Йоан Никиуски, Chronicle
  15. Ипотешти-кындештская культура
  16. В. В. Седов, Этногенез ранних славян
  17. М. Б. Щукин. Рождение славян
  18. pyc.Ипотешти-кындештская культура (Ипотешти-Кындешти-Чурел; рум. Ipoteşti-Cândeşti-Ciurel, Ипотешть-Кындешть-Чурел) — археологическая культура ранних славян V—VII веков в Нижнем Подунавье, на территории современных Румынии и Молдавии. Ипотешти-кындештская культура был сформирована антами — носителями пеньковской культуры, совместно с местным романизированным населением и просочившимися в регион нижнего Дуная славянами пражско-корчакской группы. При наличии структурного сходства и отдельных форм горшков, культуру Ипотешти-Кындешти-Чурел трудно причислить к той или иной из раннеславянских культур, что не снимает, однако, возможности славянской атрибуции памятников этой культуры. На территории современной Румынии достаточно устойчивыми оказались традиции позднеримского-ранневизантийского времени. Продолжалось, хотя и в сильно сокращённых масштабах, производство кружальной кухонной посуды, формы которой зачастую воспроизводились и в сосудах, сделанных вручную. Этническая специфика форм горшков здесь оказалась в результате утраченной. Основываясь на этом, румынские археологи усматривают в памятниках культур Ипотешти-Кындешти-Чурел и Костиша-Ботошана не славянское, а автохтонное романизированное население, в которое позднее влились славяне. Среди румынских исследователей существует гипотеза, что после перемещения части славян на южный берег Дуная эти культуры продолжили своё развитие, в результате чего к концу VII века возникла культура Хлинча в Молдавии, а к началу VIII века культура Дриду в Мунтении. В VIII веке на территории Ипотешти-кындештской культуры была создана Великая Болгария
  19. Анты
  20. Paul Robert Magosci. (1996). A History of Ukraine. Toronto: University of Toronto Press, pp. 42
  21. Paul Robert Magosci. (1996). A History of Ukraine. Toronto: University of Toronto Press, pp. 42
  22. The Slavs in European history and civilization By Francis Dvornik
  23. Valentin V. Sedov, Slavs in the Early Middle Ages, Summary of the book "Slavyane v rannem srednevekovie" (Russian language), Archaeological institute of Russian Academy of Sciences, Moscow, 1995
  24. Valentin V. Sedov, Slavs in the Early Middle Ages, Summary of the book "Slavyane v rannem srednevekovie" (Russian language), Archaeological institute of Russian Academy of Sciences, Moscow, 1995
  25. The Making of the Slavs. Florin Curta
  26. М. В. Нарис історії культури України. — К., 1998. — С. 22-55 На думку лінгвістів, це слово — іранського походження і означає людей, котрі перебувають на окраїні, рубежі
  27. Жих М. И.,Происхождение и расселение хорватов в раннем средневековье, СПбГУ 2005