Направо към съдържанието

Любомир Далчев

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Любомир Далчев
български скулптор
Роден
Любомир Христов Далчев
Починал
11 юли 2002 г. (99 г.)

Националност България
Учил вНационална художествена академия
Кариера в изкуството
АкадемияХудожествена академия в София
Римска академия на изящни изкуства
УчителиНикола Маринов
проф. Лупи
Направлениескулптура
НаградиДимитровска награда (1971)
Семейство
БащаХристо Далчев
Братя/сестриАтанас Далчев
Борис Далчев
Любомир Далчев в Общомедия

Любомир Христов Далчев е български художник и скулптор.

Семейство Далчеви в Цариград, 1909 г. Атанас Далчев, Атанас Далчев, Любомир Далчев, Виктория Димшова, Христо Далчев

Роден е в Солун в семейството на юриста кукушанец Христо Атанасов Далчев и прилепчанката Виктория Матеева Димшова. Брат е на поета Атанас Далчев и на архитекта Борис Далчев.

През 1926 година завършва живопис в Художествената академия в София в класа на проф. Никола Маринов. Две години по-късно завършва скулптура в Римската академия за изящни изкуства при проф. Лупи, в същия клас с Алберто Джакомети и Сретен Стоянович. Продължава образованието си със специализация по пластична анатомия при Анри Мез в Училището за изящни изкуства в Париж през 1929 година.

Творчество до 1944 година

[редактиране | редактиране на кода]

При завръщането си в България се включва активно в художествения живот в страната, като участва в почти всички провеждани изложби и става член на Дружеството на новите художници. Твори живопис от 1926 до 1933 година, но много от картините му – портрети и фигурални композиции – биват унищожени при бомбардировките над София през 1944 г.

След 1933 г., когато за първи път излага свои рисунки по пластична анатомия и пластика, се ориентира основно към скулптурата, в различните ѝ видове и жанрове: малка пластика, монументална пластика, декоративна пластика по екстериора на сградите на Българската народна банка, Софийския университет, ЦУМ, интериора в Съдебната палата и др. Материалите, с които работи, са камък, бронз, керамика, дърво, ковани метали - мед, олово, алуминий. Между 1935 и 1937 г. преподава пластична анатомия в Художествената академия. По-късно е професор по монументална скулптура. В началото, между 1933 и 1944 година, теми в творчеството на Далчев са торсове, портрети на съвременници, както и 55 фигурални композиции за нуждите на Съдебната палата в София и Русе. Далчев създава още фигури за Централните софийски гробища, паметник в Дряново на падналите във войните, монументи за моста „Игото“ в Габрово.

Това е огромен скок по обем и качество за българската скулптура в сравнение със съществуващото преди Далчев. Ако броим изпълнените в материал скулптурни фигури в естествен ръст, създадени от Далчев по това време, и ги сравним с броя на творбите на всички български скулптури от това време, събрани заедно, надали ще бъдат повече. Името на Далчев става известно в Европа. През 1942 г. проф. Мавродинов издава негова монография на немски и български. Многократно бива официално канен за скулптор на град Франкфурт в Германия, но той отказва поради властващия по това време в страната нацизъм.

Паметник на Гоце Делчев в Скопие, подарен от Любомир Далчев през 1966 г.[1][2]

В следващия период, до 1960 г., проф. Любомир Далчев е включен в групата за Паметника на Съветската армия в София.

Прави много паркови скулптури и паметници на историческа тематика, които са изложени в паркове в София, Варна, фонтан в Русе, Златни пясъци (скулптура на Орфей), в Смолян, Велико Търново, Добрич (паметник на Йордан Йовков), Шумен, с. Брусен и в Скопие (паметник на Гоце Делчев).

След 1960 г. творбите му стават по-експресивни и обемни по форма, твори много цикли от скулптури в естествен ръст: поп Богомил – керамика (забранен като формалистичен). Преломен момент е забранената като формалистична скулптура „Бунт“, с която той се отделя значително от каноните на соцреализма. По-късно е изнесена от България. Това довежда до забрана за публикуване на 2 негови монографии, готови за печат.

Характерно за него е използването на комбинации от материали, камък, бронз, алуминий, мед, олово, дърво. Това го определя като автор със силно обособен порив за изява, базиран на българската традиция в резбата и иконографията, и структурен драматизъм.

Паметник на трите поколения над Перущица, по проект на Любомир Далчев

Автор е на комплекса от композиции в Братската могила в Пловдив, отразяваща историята на Пловдив след Освобождението. Участва в международни Биеналета в Антверпен, Сао Паоло, Монреал, Дели, Милано. Има творби в музеите на Атина, Скопие, Монреал, Санкт Петербург, Москва и редица колекционери в САЩ.

За Варна създава статуя на Коперник – фигура от кована мед (сравнително нова техника) и ценена от поляците като един от най-добрите образи на Коперник. Монументални творби на Далчев от този период се съхраняват в Националната художествена галерия, Софийската градска галерия, Пушкинския музей (Москва), Ермитажа в Санкт Петербург, в художествени галерии в Одеса, Баку и другаде. В София е автор на паметника на свети Климент Охридски, поставен в градинката между Народното събрание и Софийския университет. Изложените негови творби зад Военния клуб „Войниците на Самуила“ са близки по своя драматизъм до „Гражданите на Кале“ от Роден. Изгражда 5-метрова Колона на Семейството с умело вплитане на фигурите на мъж, жена и дете. Прави 5 m висока експресивна скулптура в бронз на лагериста до град Маутхаузен в Австрия.

Създава драматичната група на „Майките-вдовици“ – сега в колекцията на Уго Вутен в Белгия. Участва в международни биеналета в Антверпен, Сао Паоло, Монреал, Дели, Милано. Има творби в музеите на Атина, Скопие, Монреал, Сао Паоло, Санкт Петербург, Москва и редица колекционери в САЩ. Някои от най-видните български скулптори са израснали под неговото влияние и според някои от тях без проф. Любомир Далчев българската пластична култура би била безкрайно бедна, немощна, жалка.

През септември 1979 г. проф. Любомир Далчев е във Виена за своя изложба, придружен от съпругата си Ана Далчева (също скулпторка). По повод закриването на изложбата Далчев обявява намерението си да дари на българската държава експозицията си и иска да емигрира със семейството си в САЩ. Въпреки даденото му обещание от българското правителство за 10-годишен паспорт, лично пратено от Мирчо Спасов, такъв документ не му е доставен.

Първите 5 години прекарва в Кливланд, Охайо, Прави паметник на Джанюариъс Макгахан в Лексингтон, смятан за освободител на България от Америка, проект за паметник на Джеси Оуенс, паметник на Свободата и редица други проекти. Две негови изложби с малка скулптура се разпродават за кратко време. Аукционната къща „Кристис“, базирана в Ню-Йорк, му предлага да го представя, но Далчев отказва поради липса на готови произведения. Далчев и съпругата му се местят в Сънивейл, в района на Сан Франциско. Въпреки напредналата си възраст той продължава да твори – прави уникален проект от червено дърво и бронз, увенчаващ входа на Сан Франциско откъм прочутия мост „Голден Гейт“, също редица пластики и живопис, както и многобройна графика.

Пише мемоарите си. Умира на 11 юли 2002 г., месеци преди да навърши стогодишен юбилей. Погребан е в забележителния архитектурен комплекс „Кристалната катедрала“ в Гардън Гроув близо до Дисни ленд и Юнивърсал пикчърс на юг от Лос Анжелис.

Удостоен е с ордените „Народна република България“, II степен (1959), „Кирил и Методий“, I степен (1963), с Димитровска награда (1971) и орден „Стара планина“, I степен – след 1989 г. Присъдено му е почетното звание „народен художник“ (1971).

 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Атанас Далчев
 
Тинка Тенчова
(1852 – ?)
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Христо Далчев
(1872 – 1949)
 
Виктория
Матеева Димшова
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Любомир Далчев
(1902 – 2002)
 
Атанас Далчев
(1904 – 1978)
 
Борис Далчев
(1910 – 1986)
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Магдалена
Далчева
 
Стефан Далчев
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Борис Далчев
(р. 1993)
 
  1. Гордана Петровска, „За Гоце Делчев нема надлежен“, вестник „Шпиц“. (мъртъв линк)
  2. Гордана Петровска, „Какви споменици, таква држава“ Архив на оригинала от 2008-01-03 в Wayback Machine., вестник „Шпиц“, број 437, 15.11.2007.