Любомир Далчев

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Любомир Далчев
български скулптор
Роден
Починал
11 юли 2002 г. (99 г.)
Националност Флаг на България България
Кариера в изкуството
Академия Художествена академия в София
Римска академия на изящни изкуства
Учители Никола Маринов
проф. Лупи
Направление скулптура
Награди Димитровска награда (1971)

Любомир Христов Далчев е български художник и скулптор.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Семейство Далчеви в Цариград, 1909 г. Атанас Далчев, Атанас Далчев, Любомир Далчев, Виктория Димшова, Христо Далчев

Образование[редактиране | редактиране на кода]

Роден е в Солун в семейството на юриста кукушанец Христо Атанасов Далчев и прилепчанката Виктория Матеева Димшова. Брат е на поета Атанас Далчев и на архитекта Борис Далчев.

През 1926 г. завършва живопис в Художествената академия в София в класа на проф. Никола Маринов. Две години по-късно завършва скулптура в Римската академия на изящни изкуства при проф. Лупи, в същия клас с Алберто Джакомети и Сретен Стоянович. Продължава и прави специализация по пластична анатомия при проф. Анри Мез в Екол де Боз` Арт в Париж през 1929 г.

Творчество до 1944 г.[редактиране | редактиране на кода]

При завръщането си в България се включва активно в художествения живот в страната, като участва в почти всички провеждани изложби и става член на Дружеството на новите художници. Твори живопис от 1926 до 1933 г., но много от картините му – портрети и фигурални композиции – биват унищожени при бомбардировките над София през 1944 г.

След 1933 г., когато за първи път излага свои рисунки по пластична анатомия и пластика, се ориентира основно към скулптурата, в различните ѝ видове и жанрове: малка пластика, монументална пластика, декоративна пластика по екстериора на сградите на БНБ, Софийския университет, ЦУМ, интериора в Съдебната палата и др. Материалите, с които работи, са камък, бронз, керамика, дърво, ковани метали - мед, олово, алуминий. Между 1935 и 1937 г. преподава пластична анатомия в Художествената академия. По-късно е професор по Монументална скулптура. В началото, между 1933 и 1944 г., теми в творчеството на Далчев са торсове, портрети на съвременници, както и 55 фигурални композиции за нуждите на Съдебната палата в София и Русе. Далчев създава още фигури за Централните софийски гробища, паметник в Дряново на падналите във войните, монументи за моста „Игото“ и „Рачо Ковача“ Габрово.

Това е огромен скок по обем и качество за българската скулптура в сравнение с съществуващото преди Далчев. Ако броим изпълнените в материал скулптурни фигури в естествен ръст, създадени от Далчев по това време, и ги сравним с броя на творбите на всички български скулптури от това време, събрани заедно, надали ще бъдат повече. Името на Далчев става известно в Европа. През 1942 г. проф. Мавродинов издава негова монография на немски и български. Многократно бива официално канен за скулптор на град Франкфурт в Германия, но той отказва поради властващия по това време в страната нацизъм.

Творчество в НРБ[редактиране | редактиране на кода]

Паметник на Гоце Делчев в Скопие, подарен от Любомир Далчев през 1966 г.[1][2]

В следващия период, до 1960 г., проф. Любомир Далчев е включен в групата за Паметника на Съветската армия в София. Прави много паркови скулптури и паметници на историческа тематика, които са изложени в паркове в София, Варна, фонтан в Русе, Златни пясъци (скулптура на Орфей) в Смолян, Велико Търново, Добрич (паметник на Йордан Йовков), Шумен, с. Брусен и в Скопие (паметник на Гоце Делчев).

След 1960 г. творбите му стават по-експресивни и обемни по форма, твори много цикли от скулптури в естествен ръст: поп Богомил – керамика (забранен като формалистичен). Преломен момент е забранената като формалистична скулптура „Бунт“, с която той се отделя значително от каноните на соцреализма. По-късно е изнесена от България. Това довежда до забрана за публикуване на 2 негови монографии, готови за печат.

Характерно за него е използването на комбинации от материали, камък, бронз, алуминий, мед, олово, дърво. Това го определя като автор с силно обособен порив за изява, базиран на българската традиция в резбата и иконографията, и структурен драматизъм.

Паметник на трите поколения над Перущица, по проект на Любомир Далчев

Автор е на комплекса от композиции в Братската могила във Пловдив отразяваща историята на Пловдив след Освобождението. Участва в международни Биеналета в Антверпен, Сао Паоло, Монреал, Дели, Милано. Има творби в музеите на Атина, Скопие, Монреал, Санкт Петербург, Москва и редица колекционери в САЩ.

За Варна създава статуя на Коперник – фигура от кована мед (сравнително нова техника) и ценена от поляците като един от най-добрите образи на Коперник. Монументални творби на Далчев от този период се съхраняват в Националната художествена галерия, Софийската градска галерия, Пушкински музей (Москва), Ермитажа в Санкт Петербург, в художествени галерии в Одеса, Баку и др. В София е автор на паметника на Климент Охридски до Народното събрание. Изложените негови творби зад военния клуб „Войниците на Самуила“ са близка по своя драматизъм до „Гражданите на Кале“ от Роден. Изгражда 5-метрова Колона на Семейството с умело вплитане на фигурите на мъж, жена и дете. Прави 5 м. висока експресивна скулптура в бронз на лагериста до град Маутхаузен в Австрия.

Създава драматичната група на „Майките-вдовици“ сега в колекцията на Уго Вутен в Белгия. Участва в международни биеналета в Антверпен, Сао Паоло, Монреал, Дели, Милано. Има творби в музеите на Атина, Скопие, Монреал, Сао Паоло, Санкт Петербург, Москва и редица колекционери в САЩ. Някои от най-видните български скулптори са израснали под неговото влияние и според някои от тях без проф. Любомир Далчев българската пластична култура би била безкрайно бедна, немощна, жалка.

Емиграция в САЩ[редактиране | редактиране на кода]

През септември 1979 г. проф. Любомир Далчев е във Виена за своя изложба, придружен от съпругата си Ана Далчева (също скулпторка). По повод закриването на изложбата Далчев обявява намерението си да дари на българската държава експозицията си и иска да емигрира със семейството си в САЩ. Въпреки даденото му обещание от българското правителство за 10-годишен паспорт, лично пратено от Мирчо Спасов, такъв документ не му е доставен.

Първите 5 години прекарва в Кливланд, Охайо, Прави паметник на Джанюариъс Макгахан в Лексингтон, смятан освободител на България от Америка, проект за паметник на Джеси Оуенс, паметник на Свободата и редица други проекти. Негови 2 изложби с малка скулптура се разпродават за кратко време. Аукционната къща „Кристи“, базирана в Ню-Йорк, му предлага да го представя, но Далчев отказва поради липса на готови произведения. Далчев и съпругата му се местят в Сънивейл, в района на Сан Франциско. Въпреки напредналата си възраст той продължава да твори – прави уникален проект от червено дърво и бронз, увенчаващ входа на Сан Франциско откъм прочутия мост „Голден Гейт“, също редица пластики и живопис, както и многобройна графика.

Пише мемоарите си. Умира на 11 юли 2002 г., месеци преди да навърши стогодишен юбилей. Погребан е в забележителния архитектурен комплекс „Кристалната катедрала“ в Гардън Гроув близо до Дизни ленд и Юнивърсал пикчърс на юг от Лос Анжелис.

Признание[редактиране | редактиране на кода]

Удостоен е с ордените „Народна република България“, II степен (1959), „Кирил и Методий“, I степен (1963), с Димитровска награда (1971) и орден „Стара планина“, I степен – след 1989 г.

За него[редактиране | редактиране на кода]

  • Никола Мавродинов. Любомир Далчев. София: Т. Ф. Чипев, 1942, 52 с.

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Гордана Петровска, „За Гоце Делчев нема надлежен“, вестник „Шпиц“. (мъртъв линк)
  2. Гордана Петровска, „Какви споменици, таква држава“, вестник „Шпиц“, број 437, 15.11.2007.

Източници[редактиране | редактиране на кода]

     Портал „Македония“         Портал „Македония