Направо към съдържанието

Димитър Македонски (Скребатно)

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Тази статия е за просветния деец от Източна Македония. За други хора с името Димитър Македонски вижте Димитър Македонски. За други хора с името Димитър Димов вижте Димитър Димов (пояснение).
Димитър Македонски
български просветител и революционер
Роден
1844 г.
Починал
12 април 1912 г. (68 г.)
Учил вСолунска българска католическа гимназия
Димитър Македонски в Общомедия

Димитър Димов Праматарски, по известен като Димитър Димов Македонски, както и с прякора си Папашата, е български просветен деец и революционер, участник в националноосвободителното движение преди 1878 година, председател на градския съвет на София в 1878 година.[1][2]

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Роден е в 1844 година в неврокопското село Скребатно, тогава в Османската империя, в семейството на първенеца хаджи Димо Праматаря.[1] Учи в родното си село. През 1857 година учи в София при Сава Филаретов.[3] От 1858 до 1861 година е ученик и същевременно учител във френския колеж на лазаристите в Солун,[4] където преподава български език, а изучава финанси и юридически науки.[3] За кратко учи и работи и в Пловдив – преподава в епархийското училище при Йоаким Груев и в американското мисионерско училище там. С Йоаким Груев поддържа редовна кореспонденция: „Вам е познат - пише му той на 30.IX.1863 г., че нашият български народ е осъзнал нуждата от учението...Но окаяните българи, така ревнителни за просвещението си, немат още в България едно висше учебно заведение, където да могат да се развиват умствено и бедните младежи, които не могат да посрещнат огромните разноски, за да отидат в прилични училища в чужбина...“

От 1861 до 1866 година Димитър Македонски е учител за кратко в родното си село Скребатно, после в град Неврокоп,[4] където участва активно във възрожденските борби против експанзията на гръцката националистическа пропаганда, поради което гръцкият владика Агатангел го наклеветява пред турците и той е изгонен от родния си край. Същата участ го сполетява и в Устово, където организира читалище и библиотека през 1867 г., но е подложен на силен натиск от гръцкия митрополит Иларион Ксантийски и Перитеорийски и от властите, подозиращи го в революционна дейност.

След 1867/68 година Димитър се мести да работи като учител в София, където е препоръчан от Йоаким Груев. Тук негови колеги са Христо Ковачев и известният му земляк Димитър Ножаров, заедно с които се запознава с Васил Левски и през 1870 година поставят основите на тайния революционен комитет в София.[5]

В 1871 година Димитър Димов отваря мъжко училище във Воден, след което по поръка на Левски през 1871 година заминава за Кюстендил, където заема поста на главен учител до 1874 година. Същевременно в 1872 година той е сред основателите и пръв председател на революционния комитет в града.[3] По-късно е сред основателите и на кривопаланечкия революционен комитет в Осоговския манастир.

Паметна плоча в Устово
Портрет на Димитър Димов

След Освобождението през 1878 година Димитър Димов Македонски се връща в София като завеждащ канцеларията на руския губернатор Пьотър Алабин, на когото оказва помощ с опита си в обществения живот, както и с отличното владеене на латински, английски, френски, руски, турски и гръцки език.[5] За няколко месеца – между 2 август и 29 декември 1878 година – е назначен от руската окупационна администрация за председател на градския съвет, докато се организират първите общински избори след Освобождението.[3] През този период общината разрушава много къщи на изселени през войната турци, ремонтирани са някои улици и е проведено ново разделяне на града на квартали, Говеждият и Конският пазар са изнесени извън чертите на града по хигиенни съображения, оформено е ново гробище на изток по Цариградско шосе.[6] Улиците „Леге“ и „Позитано“ получават имената на френския и италианския консул в града, които предотвратяват неговото опожаряване през Руско-турската война.[3] По идея на Алабин е създадена и Софийската библиотека.[6]

Димов, който работи с Васил Левски във Вътрешната революционна организация, през 1873 година присъства на неговото обесване в София и по-късно свидетелства за събитието пред Иван Вазов.[7] Докато ръководи градския съвет той разпраща писма до всички общини в страната за събиране на пари за поставяне на паметник на лобното място на Левски.[6]

След като напуска общината, Димов става председател на Софийския окръжен съд, а след това е секретар на Върховната сметна палата.[3]

Важно място в живота на Димитър Димов имат и научноизследователските занимания. Бил е в тесен контакт със Стефан Веркович, на когото в продължение на много години сътрудничи активно в издирването и записването на фолклорни материали и по-широки етнографски проучвания из Неврокопски край, Разложко, Горноджумайско, Кюстендилско, Драмско и Сярско. Тези ценни материали се съхраняват и в наши дни в Научния архив на БАН. Например историко-географското описание на Неврокопско, което в 1889 година Веркович публикува в „Топографическо-этнографическій очеркъ Македоніи“, е резултат от сътрудничеството му с Димитър Димов.[8]

Македонски е измежду главните ръководители на софийската организация на Върховния македоно-одрински комитет, и даже стига до конфликт с княз Фердинанд, поради несъгласието му с натиска на двореца да се изпращат малки въоръжени чети в Македония (1902 г.), които не постигат друго, освен влошаването на положението на българите в тези територии. Заради отказа му да изпълнява исканията на княза, и заради открито изразяваното си възмущение от политиката на двореца, княз Фердинанд го уволнява от държавна работа.

Димитър Димов Македонски е русофил по убеждения, заради което получава и прякора си Папашата. Той изпраща и трите си дъщери да завършат образование в Одеса.[9][10][11]

Умира на 12 април 1912 година в София.[1][12]

Родословие[редактиране | редактиране на кода]

 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Димо Праматаря
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Апостол Праматарски
 
Христо Праматарски
 
Димитър Македонски
(1844 — 1912)
 
Александър Праматарски
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Димчо Праматарски
(1859 — след 1943)
 
Никола Праматарски
(1880 — 1916)
 
 
 
 
 
Илия Праматарски
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Александър Праматаров
(1892 — 1982)
 
 
 
 
 
 
 
Георги Праматарски
(1892 — 1936)
 
 
Иван Праматарски
(? — 1903)

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. ↑ а б в Енциклопедия „Пирински край“, том II. Благоевград, Редакция „Енциклопедия“, 1999. ISBN 954-90006-2-1. с. 152.
  2. ↑ Енциклопедичен речник Кюстендил (А-Я). София, Общински народен съвет, Регионален център по култура. Издателство на Българската академия на науките, 1988. ISBN 954-90993-1-8. с. 389.
  3. ↑ а б в г д е Ангелов, Борис. Кметовете на София. София, Екопрограма, 2015. с. 15.
  4. ↑ а б Енциклопедия „Пирински край“, том II. Благоевград, Редакция „Енциклопедия“, 1999. ISBN 954-90006-2-1. с. 153.
  5. ↑ а б Димитър Димов: Най-достойните дела са делата за народа български!! // Трета възраст, 26 март 2017 г. Посетен на 11 януари 2021 г.[неработеща препратка]
  6. ↑ а б в Кметовете // Регионален исторически музей - София. Посетен на 11 декември 2016.
  7. ↑ Към очерка „София през 1880 г.“. Том 10 на Събраните съчинения на Иван Вазов, С. 1977. www.slovo.bg
  8. ↑ Верковиќ, Стефан. Македонски народни умотворби, Книга Петта, подготвил и редактирал Кирил Пенушлиски, Македонска книга, Скопје, 1985, с. 22.
  9. ↑ Енциклопедия. Българската възрожденска интелигенция. Учители, свещеници, монаси, висши духовници, художници, лекари, аптекари, писатели, издатели, книжари, търговци, военни.... София, ДИ „Д-р Петър Берон“, 1988. с. 387-388.
  10. ↑ Енциклопедия България, том 4, Издателство на БАН, София, 1984, стр. 31.
  11. ↑ „Документи за българското Възраждане от архива на Стефан И. Веркович 1860-1893“. София, 1969, стр.70.
  12. ↑ Енциклопедия. Българската възрожденска интелигенция. Учители, свещеници, монаси, висши духовници, художници, лекари, аптекари, писатели, издатели, книжари, търговци, военни.... София, ДИ „Д-р Петър Берон“, 1988. с. 387.
Димитър Хаджикоцев → кмет на София
(2 август 1878 – 29 декември 1878) 		→ Тодораки Пешов
     Портал „Биографии“         Портал „Биографии“          Портал „Политика“         Портал „Политика“          Портал „Право“         Портал „Право“          Портал „Македония“         Портал „Македония“          Портал „България“         Портал „България“    
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Димитър_Македонски_(Скребатно)&oldid=12284356“.