Локорско

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Локорско
България
Red pog.png
Локорско
Област София
Red pog.png
Локорско
Общи данни
Население 726 (ГРАО, 2013-12-15)*
Землище 34,244 km²
Надм. височина 587 m
Пощ. код 1513
Тел. код 02996
МПС код С, СА (А, ААВ, АВС)
ЕКАТТЕ 44224
Администрация
Държава България
Област София
Община
   - кмет
Столична
Йорданка Фандъкова
(ГЕРБ)
Кметство
   - кмет
Локорско
Цветелина Гаврилова
(ГЕРБ)

Локорско е село в Западна България. То се намира в Столична община, Област София.

География[редактиране | edit source]

Село Локорско се намира в подножието на Стара планина на около 15 км от София. Разположено е в красива местност, като борова и широколистна гора започват веднага след крайните къщи на селото. През селото минават три малки рекички, които почти пресъхват през лятото. На два часа път над него е един от най-високите върхове в Софийска планина — Драгунът (1110 м). Горските поляни са обсипани с цветя и гъби, които привличат много екскурзианти през почивните дни.

История[редактиране | edit source]

Изглед към селото

Не е установено точно кога е възникнало селото и какво означава неговото име. Предполага се, че то е от тракийски или римски произход.

Според чешките археолози – братята Шкорпил, с. Локорско е съществувало в каменната епоха. В изследователския си труд “Могили”, археолозите дават списък на сечивата, намерени в землището на селото. В една тракийска легенда, Локорско се разкрива като селище, което е разположено в най-слънчевата страна на планината. Така че от праисторическо време, Локорско се е сгушило в южния заслон на Стара планина.

Първият документ, в който селото е споменато, е от 1452 год. В него се казва, че село Локорско влиза в пожизненото феодално владение на Ахмед, син на Караджа.[1]

В средата на XVI век, заедно с другите подбалкански села около София, Локорско е било обявено за войнуганско. Войнуганите (войнуците) са били рая със специален статут — те са имали право да притежават земя, да носят оръжие и да плащат по-ниски данъци, като в замяна на това по време на война са служели като помощна войска в обоза на турската армия.

След освобождението от турско робство, развитието на селото е свързано главно с близостта му до София, където се реализира селскостопанското производство и където намират работа много от жителите му.

През 1960-те и 1970-те години Локорско беше благоустроено, всички улици бяха асфалтирани и беше оформен новият център на селото. В покрайнините на Локорско беше построен най-големият на Балканите кравекомплекс.


Културни и природни забележителности[редактиране | edit source]

Центърът

Училищната сграда в Локорско, разположена на едно от най-високите места в селото, строена през земеделското управление на Ал. Стамболийски, е една от най-представителните в селата около София. Нейната внушителна фасада, боядисана в бяло, се виждаше от цялото Софийско поле и беше символ на селото. В училището имаше богата библиотека и се развиваше активна читалищна дейност. По-късно, поради липса на достатъчно ученици, в локорското училище за известно време беше разположен интернат. Понастоящем сградата се обновява и ще бъде превърната във фирмен офис.

Църквата „Св. Николай“ е построена през XVII век. Притежава интерсни стенописи и е обявена за паметник на културата. В момента е в процес на реставрация.

Редовни събития[редактиране | edit source]

От незапомнени времена празник на селото е Възнесение Христово (Спасовден). На този ден в местността Кръста (където под вековен орех има останал каменен кръст на неизвестен гроб) се готви курбан и се събират жителите на селото. Съборът се провежда в неделния ден след Спасовден.

Личности[редактиране | edit source]

Илия Лазаров Джагаров според спомените на дъщеря си е един от двамата българи, свалили от бесилото Васил Левски. Той го е пренесъл в църквата „Св. Параскева Самарджийска“, където Левски е опят и погребан.[2] По-късно Илия Лазаров е единственият шоп в четата на Христо Ботев. Бил е осъден на смърт, но съгласно обявената на 1 август 1876 година амнистия, е бил освободен. Участвал е като доброволец в Сръбско-българската война и е награден със сребърен медал и кръст за храброст.

Локорско е дало и двама опълченци — братята Михаил и Петко Лимборови, които са участвали и в Сръбско-турската война през 1876 год.[3]

Акад. Дончо Костов е известен български генетик, специализирал в Харвардския универитет в САЩ, от 1932 до 1939 год. работи в СССР, професор в Ленинградския университет. След завръщането си в България е назначен за директор на Централния земеделски изпитателен институт и професор по генетика в Агрономическия факултет. Основният му труд е „Цитогенетика на рода Nicotiana“. Носител е на международни награди за научни постижения — „Бернандини“ от 1942 год. и др.[4]

Изглед към София

Един от най-големите български боксьори в средна категория, национален и европейски шампион през петдесетте години — Христо Митрев — Локорски, е от тук. Същият впоследствие е един от най-способните български външнотърговски кадри, допринесъл с милиарди левове печалба за страната.

Христо Витков, поет от началото на XX век, участвал в Балканската и Междусъюзническата война, загинал през Първата световна война.

Професор Войн Божинов — виден изследовател на българската просвета в Македония и Одринска Тракия.

  • Божана Вълчанова -(неизв.) - народна певица
  • Георги Пращейски - (неизв.) - народен певец

Други[редактиране | edit source]

Съществува легенда, че преди години, може би в началото на XIX век, в селото е живял мъдър старец, дядо Лане, който е имал дарбата да предсказва бъдещето. Той е удивявал съвремениците си с твърденията, че ще дойде време, когато колите ще се движат без коне или волове, че ще има коли без коне или волове, които да летят по небето и други такива. Едно от предсказанията му е, че ще дойде време, когато жълтата раса ще бъде най-могъща на земята.

Източници[редактиране | edit source]

  1. Бойци на революцията., Христо Несторов, ДВИ, София, 1970.
  2. Гробът на Васил Левски., проф. Христо Гяуров, сп. "Духовна култура", кн. 2, 1959.
  3. Неизвестни герои. Тримата от Локорско., Христо Рибаров, в. „Отечествен Фронт“, бр. 6761, 1966.
  4. Кратка българска енциклопедия., БАН, София, 1966.

Външни препратки[редактиране | edit source]