Войнуци

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене

Войнуците (или наричани още и войнугани или войнегани) е специална категория немюсюлманска част зависимо население в Османската империя, която е въоръжена и участва във военни походи, в замяна получавали правото да владеят наследствени земи – т.нар. „войнушки бащини“. Били са освобождавани от някои райетски данъци и са се ползвали със статут на „свободни поданици“ държавата.

Войнуганският институт се запазва в Османската империя до 1839 г., когато е отменен с Гюлханския хат-и-шериф, но за някои български земи (Знеполско) остава дори до Освобождението.

Войнуците се наемат като конници, пехота и обоз. На тях не им се плаща, но им е дадена земя, от която да се издържат.

Иначе имат своя структура. Най-малкото подразделение – гьондер, се състои от 4 до 6 души. Понеже всеки е задължен да отбие 2 г. военна служба, през това време другите от гьондера, наречени ямаци, трябва да обработват и техните ниви, като реколтата дават на семействата им.

Няколко гьондера (обикновено 10) образуват орда, командвана от черибашия с помощник байрактар. Когато не са на служба във войската, войнуците охраняват проходи, мостове, пътища. Селищата, в които живеят, са под закрилата на закона, а самите войнуци са освободени от повечето от данъците в Османската империя.

Много ценни данни за войнуците по нашите земи се съдържат в писанието на българския архивист Диаманди Ихчиев от Велес. Отначало те са били само членове на гьондерите.

Постепенно обаче някои от тях стават черибашии и байрактари, като изместват турците от тези длъжности. Дори ги заменят с български наименования – черибашията става дедек (вероятно това произхожда от дедец, както се е наричал старейшината на богомилската община), а байрактаря – пряпорник. Гьондерите наричат шесторки, а ордата – отряд.

През 1575 г. султан Мурад ІІІ нарежда всички войнуци от Пловдивския вилает да се изпратят в Стамбул, защото се готви за поход и иска да попълни войската си. Те обаче са отбили задължението си за 2-годишна служба и отказват да се подчинят. Султанът изпраща Субаши Хюсейн насила да ги заведе в столицата. Съдействие трябва да му окаже пловдивският валия Исилям бей.

Когато стигат до Панагюрище, пред града са посрещнати от 6 отряда, начело с дедеките Райко Драгомиров, Недялко Ников, Досю Горнидже, Петър Длавиде, Недялко Кледостри, които категорично заявяват, че няма да тръгнат за Стамбул. Субаши Хюсейн им дава 3 дни срок да размислят и ако и след това не са променили решението си, ги заплашва със сила да ги застави да изпълнят султанската повеля.

Българите са решили да не отстъпват. За да провалят акцията, изпращат хора в Стамбул, които убеждават сънародниците си на служба във войската да напуснат военните лагери. Започва масов отлив. Изпратените от панагюрските войнуци се връщат с 600 души, готови да атакуват войниците на Субаши Хюсейн. Той се отказва от намерението си да ги води в Стамбул и се оттегля. Когато се връща в столицата, султанът го разжалва и заповядва да му ударят 30 тояги за неизпълнение на неговата заповед. Запазва си обаче едно на ум, че с българските войнуци трябва да се отнася внимателно.

Когато започва акцията за помохамеданчването на българите в Чепино, хората от войнушкото село Ципра заявяват, че няма да предадат вярата си. Въоръжават се даже жените и старците, които дни и нощи стоят на стража в подстъпите към селото, за да не допуснат турците в него. Така то остава християнско, въпреки че цяло Чепино е помохамеданчено.

Когато започват да върлуват кърджалиите, войнуците организират отбраната на техните селища. Освен това устройват засади на кърджалийските банди и им нанасят чувствителни загуби. Дедеките започват да се наричат войводи, а отрядите – дружини. Кърджалиите скоро разбират, че там, където има войнуци, не могат да влизат и отдалече заобикалят техните селища.

През Руско-турската война 1806 – 12 г. и особено през 1828 – 29 г. дружините на войнуците активно подпомагат действията на руските войски. Турците разбират, че не могат повече да разчитат на тях и през 1839 г. техният статут е обявен за закрит. Земите им са иззети и превърнати в тимари, кадъфски имоти и спахийски ленни владения. Войнуците обаче запазват оръжието си, те го предават на своите потомци, които се превръщат в бойци за национално освобождение. Участват в хайдушките чети, легиите, във въстанията и в Българското опълчение по време на Освободителната война.