Войнуци

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене

Войнуците (или наричани още войнугани или войнегани) е специална категория немюсюлманска военна част, съставена от членове на зависимото население в Османската империя. Те са въоръжени и участват във военни походи, а в замяна получават правото да владеят наследствени земи – т.нар. „войнушки бащини“. Институцията на войнуганите-бащиници възниква в славянските монархии на Балканския полуостров, като е наследена и адаптирана за целите на Османската империя след като османците завладяват тези княжества през XIV-XV век. Войнуците славяни или власи, които са освободени от някои райатски данъци и се ползват със статут на „свободни поданици“ на султана[1].

Войнуганският институт се запазва в Османската империя до 1839 г., когато е отменен с Гюлханския хат-и-шериф, но в някои български земи (Знеполско) се запазва до Освобождението[източник? (Поискан преди 28 дни)].

Етимология[редактиране | редактиране на кода]

Отглас от войнушкия османски институт са и някои наименования на области, като например названието Войнико на областта Загори - днес в Северна Гърция.

Структура и служба[редактиране | редактиране на кода]

Войнуците служат като конници, пехота и обоз. Не получават заплащане за службата си, но им е отстъпена земя, от която да се издържат, както и правото на плячка по време на похода. Запазени са данни за посменно отслужване по 6 месеца годишно в султанските конюшни, като косачи на султанските ливади, със спомагателни функции в османската армия, граничари, арматоли и т.н. Войнуганските семейства са набирани главно в селища с важно стратегическо значение. През XVI в. над 10 000 домакинства в днешна Македония, Албания и Южна Сърбия (от общо 832 730) са на войнуци. Същевременно в санджаците Пловдив, София, Никопол и Силистра техният брой възлиза на 8909 души. Съществуват и т.нар. зеваид-войнуци (резервен състав), които също са освободени от извънредните данъци авариз и нюзул[2].

Най-малкото войнуганско подразделение – гьондер, се състои от 4 до 6 души. Всеки войнук е задължен да отбие 2 години военна служба, като през това време другите от гьондера му, наречени ямаци, трябва да обработват и нивите на наборника, като реколтата дават на семейството му. Няколко гьондера (обикновено 10) образуват орда, командвана от мюсюлманин-черибашия (на турски: çeribaşı, войнишки главатар) с помощник байрактар. Когато не са на служба във войската, войнуците охраняват проходи, мостове, пътища. Селищата, в които живеят, са под закрилата на закона, а самите войнуци са освободени от повечето от данъците в Османската империя. Единственият данък, с който се облагат всички войнугански селища (не поголовен, а общ данък), се нарича макту. Всички войнугански общини в империята се администрират от нетериториалния Войнугански санджак (на турски: Voynugân Sancağı).

Войнугани по българските земи[редактиране | редактиране на кода]

Османски документ от XVI век сочи, че в българските земи се водят на отчет 40 000 войнугани[3]. Според някои извори османците наричат цялата българска рая "войнуци"[4][5] Много ценни данни за войнуците по нашите земи се съдържат и в писанието на българския архивист Диаманди Ихчиев от Велес[6].

Отначало българските войнуци са с редови ранг само като членове на гьондерите. Постепенно някои от тях показват качества и заслуги и стават черибашии и байрактари, като изместват турците от тези длъжности. Запазени са данни за заменяне на терминологията с български наименования – черибашията става дедек (вероятно това произхожда от дедец - старейшина на богомилската община), а байрактаря – пряпорник. Гьондерите наричат шесторки, а ордата – отряд.

Опитите на османските власти след XVI в. да намалят някои от привилегиите на войнуганите предизвиква тяхната съпротива. През 1575 г. султан Мурад III нарежда всички войнуци от Пловдивския вилает да се изпратят в Истанбул, защото се готви за поход и иска да попълни войската си. Те обаче са отбили задължението си за 2-годишна служба и отказват да се подчинят. Султанът изпраща Субаши Хюсеин насила да ги заведе в столицата. Съдействие трябва да му окаже пловдивският валия Исилям бей. Когато султанските сили стигат до Панагюрище, пред града са посрещнати от шест отряда, начело с дедеците Райко Драгомиров, Недялко Ников, Досю Горнидже, Петър Длавиде, Недялко Кледостри, които категорично заявяват, че няма да тръгнат за Стамбул. Субаши Хюсеин им дава 3 дни срок да размислят и ако и след това не са променили решението си, ги заплашва със сила да ги застави да изпълнят султанската повеля. Българите са решени да не отстъпват и изпращат хора в Стамбул, които убеждават сънародниците си на служба във войската да напуснат военните лагери. Започва масов отлив. Изпратените от панагюрските войнуци се връщат с 600 души, готови да атакуват войниците на Субаши Хюсеин. Той се отказва от намерението си да ги води в Стамбул и се оттегля. Когато се връща в столицата, султанът го разжалва и заповядва да му ударят 30 тояги за неизпълнение на неговата заповед. Запазва си обаче едно на ум, че с българските войнуци трябва да се отнася внимателно.

Когато започва акцията за помохамеданчването на българите в Чепино, хората от войнушкото село Ципра заявяват, че няма да предадат вярата си. Въоръжават се даже жените и старците, които дни и нощи стоят на стража в подстъпите към селото, за да не допуснат турците в него. Така то остава християнско, въпреки че цяло Чепино е помохамеданчено.

Когато започват да върлуват кърджалиите, войнуците организират отбраната на техните селища. Освен това устройват засади на кърджалийските банди и им нанасят чувствителни загуби. Дедеците започват да се наричат войводи, а отрядите – дружини. Кърджалиите скоро разбират, че там, където има войнуци, не могат да влизат и отдалече заобикалят техните селища.

През Руско-турската война 1806/12 г. и особено тази през 1828 – 29 г. дружините на войнуците активно подпомагат действията на руските войски, разочаровани от низам-и Джедид. Турските власти не могат повече да разчитат на тази феодална институция и през 1839 г. войнуганския статут е обявен за закрит. Земите им са иззети и превърнати в тимари, вакъфски имоти и спахийски ленни владения. Войнуците обаче запазват оръжието си и го предават на своите потомци, които се превръщат в бойци за национално освобождение. Участват в хайдушките чети, легиите, във въстанията и в Българското опълчение по време на Освободителната война. През ХХ век Христо Бръзицов споделя своите данни за кастата на бащиниците от Панагюрище в текста:

...панагюрци били "войнугане" и не допускале в града си — .. — да стъпва турски крак. Те се събирали в Панагюрище със стотици и потегляли към Цариград да служат на султановите конюшни.

— Хр. Бръзицов, НЦ, 18.

Вижте също[редактиране | редактиране на кода]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. Христо Матанов, Залезът на средновековна България, С., изд. Изток-Запад, 2016, 240 с. ISBN 9786191528219
  2. znam.bg Войнуци
  3. Dennis P. Hupchick (1993). The Bulgarians in the Seventeenth Century: Slavic Orthodox Society and Culture Under Ottoman Rule. McFarland. p. 23. ISBN 978-0-89950-822-1. Retrieved 11 March 2013.
  4. Ömer Turan (1998). The Turkish minority in Bulgaria, 1878-1908. Türk Tarih Kurumu Basımevi. p. 25. ISBN 978-975-16-0955-7. Retrieved 11 March 2013.
  5. Biljana Vankovska; Haken Wiberg (24 October 2003). Between Past and Future: Civil-Military Relations in Post-Communist Balkan States. I.B.Tauris. p. 101. ISBN 978-1-86064-624-9. Retrieved 12 March 2013.
  6. 1904, Д. Ихчиев - Исторически принос за войниганите на rodopskistarini.com