Водни пад

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Водни пад
Общи данни
Население (ГРАО, 2015-03-15)*
Землище  – [1]
Надм. височина 1339 m
Пощ. код 4826
Тел. код 03040
МПС код СМ
ЕКАТТЕ 11733
Администрация
Държава България
Област Смолян
Община
   - кмет
Девин
Красимир Даскалов
(ГЕРБ)
Кметство
   - кмет
Триград
Цветан Славков
(ГЕРБ)
Водни пад в Общомедия

Водни пад е малко селище в община Девин, област Смолян. Принадлежи към кметство община Девин.

География[редактиране | редактиране на кода]

Селото е разположено в Южната част на Родопите в непосредствена близост до границата с Гърция, на около 30 км от град Девин. Преди това е било съставно селище към община Триград, намиращо се на 6 км отстояние от общинският селищен център.

История[редактиране | редактиране на кода]

Николай Хайтов пише в своя „Дневник“ за прекрасната земя и невероятните гледки, които се откриват, ако се пътува от село Кожари към село Водни пад. От пътя от с. Триград до с. Кестен за село Водни пад води тесен черен път. В съдебната практика от 1970-те години селото е известно с шумен процес на диверсанти, родом от това село.

От 1878 до 1886 г. то попада в Тъмръшката република. През 1920 г. в селото живеят 117 души, през 1946 – 115 души, а през 1965 – 149 души.[2]

В документ от главното мюфтийство в Истанбул, изброяващ вакъфите в Княжество България, допринасяли в полза на ислямските религиозни, образователни и благотворителни институции в периода 16 век – 1920 година, съставен в периода от 15.09.1920 до 03.09.1921 година, като вакъфско село се споменава и Водни пад (Düşükdere).[3]

Селото е опожарено от Българската армия през 1913 година, след бунт на местните жители, инспириран от правителството на т. нар. Гюмюрджинска република.[4]

Религии[редактиране | редактиране на кода]

Населението до 1989 г. е било изцяло съставено от българи, а впоследствие и от новозаселили се етнически българи християни, които се заселват в селото след 2000 г. поради това, че са закупили имоти от бившите жители на селото, изселени в различни краища на страната.

Природни и културни забележителности[редактиране | редактиране на кода]

По пътя, който води до село Водни пад, има множество чешми и заслони. В този край има поверие, че в памет на починали близки и роднини се издигат чешми с техните имена. Могат да се видят навсякъде от красиви по-красиви.

В землището на Водни Пад се намира местността "Синапов камень" и "Синапова ела", където според местните предания в периода на османското владичество, там е станувала за 3 дни гладната и жадна армия от над 500 четници помаки на Мехмед Синап, които вдигат първото в Европа антифеодално социално-икономическо въстание срещу Султаната.

В самото село на най-високото има изоставена гранична застава. В миналото, когато е била действаща и е имало войници, и самото село е било доста оживено и по-голямо. Имало е автобус от село Триград до него. Имало е магазинче и много повече хора.

Преместването на граничната мрежа е разделило селото на 2. Много хора са останали на територията на Гърция. Разделени са били цели семейства.

Хората са много гостоприемни. Към 2007 г. там има само едно постоянно пребиваващо семейство от двама души – баба Добринка и бай Стоян, много трудолюбиви, добри и гостоприемни хора. Към 2012 г. там няма постоянно пребиваващи хора.

Обществени личности – родени[редактиране | редактиране на кода]

Никола Чуралски – публицист, писател, изследовател, журналист, краевед.

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. Водни пад е разположено в землището на село Триград
  2. Вълчев, Ангел. Тъмраш. София, Издателство на Отечествения фронт, 1973. с. 342.
  3. Radushev, Evgeni и др. Inventory of Ottoman Turkish Documents about Waqf Preserved in the Oriental Department at the St St Cyril and Methodius National Library. Part 1 – Registers. Sofia, IMIR, 2003. ISBN 954-8872-50-1. с. 202. Посетен на 16 март 2009.
  4. Елдъров, Светлозар. Българската православна църква и българите мюсюлмани 1878 – 1944 г.. Посетен на 16 април 2009. Нов момент настъпва след 16 август, когато в Гюмюрджина турци и българомохамедани провъзгласяват автономия за територията между Марица, Места и Арда и учредяват т. нар. „Независимо западно-тракийско правителство“ – всъщност опит да се закрепи османската власт в района. Очевидно не без моралната и материална подкрепа на автономиското правителство в края на август и началото на септември 1913 г. в района на Дьовлен (Девин) избухва ново въстание, което обхваща и околните села в Западните и отчасти в Централните Родопи. Представителите на българските военно-административни власти са прогонени, в Доспат са убити свещеника и секретар-бирника, а в боевете край Палас и Смилян загиват един войник и двама милиционери. Със заповед на началника на 10-та пех. дивизия от 2 септември във въстаналия район е изпратен 39-и пех. полк със задача „да действува най-енергично и безпощадно за потушаване на въстанието“. На 12 септември командирът на полка майор Кръстев рапортува, че „това въстание е потушено, селата обърнати на пепелище, а останалото население избягало в горите и планините с цел да продължи борбата“. Изцяло са опожарени 8 села – Гьоврен, Балабан, Триград, Наипли, Дюшек-дере, Делиджелер, Кюстенджик, Бадолик, а в Дьовлен от 250 къщи остават здрави само 30. В селата Мугла, Грохотно, Беден, Брезе, Селча и др. „имало силно брожение и са се развивали тайно силни агитации за въстание“. Въстаническата агитация била пренесена дори сред българомохамеданските села в старите предели, като с. Фотен. В потушаването на въстанието в Родопите участват още 37-и пех. полк с щаб в Неврокоп и Скеченския отряд.