Уикипедия:Езотеризъм/Гностиците
из ДЖОБНА ЕНЦИКЛОПЕДИЯ НА МИСТЕРИИИТЕ
Copyright (c) 2004 Милен Русков, автор Статията може да се ползва/променя/публикува при условията на Лиценза за свободна документация на ГНУ и изричното споменаване на автора и източника. Източник : "Джобна енциклопедия на мистериите", Издател : Жанет - 45, ISBN 9544911766
В средата на II в. Юстин Мартир, човек с лош късмет, както показва и името му (“мартир” значи “мъченик”), обвинил гностиците, че всъщност те са виновни за преследванията на християните; според него поведението на гностиците се характеризирало с промискуитет (т.е. сексуална разюзданост), склонност към кражби и безогледни лъжи, което скандализирало езическия свят. Бедата идвала от там, че тези хора се представяли за християни. Те били християни – гностици, и като такива – представители на най-голямата и могъща ерес, с която християнството се е сблъсквало някога. Една ярка редица от ересиолози (критици на ересите) си поставили за цел да се справят с тази “хилядоглава Лернейска хидра”, по думите на един от тях, Ириней Лионски, и довели тази кауза до успешен край след около 300 години. Ириней ги нарича така, понеже гностиците били разроени в множество разнородни школи, чиито общи характерни черти не е никак лесно да бъдат намерени. Те се свеждат до две общи убеждения:
- Възможно е човек да придобие знание за всички тайни на битието. Тъкмо това е гнозисът (γνωσις), който е езотерично проникновение, плод на Божие откровение, а не на познавателните усилия на мисълта. Той не е нещо, което се учи. В старогръцкия език думата “гнозис” обозначава знание, което човек добива сам и, тъй да се каже, лично – ако си бил в някой град или си срещал някой човек, имаш гнозис за тях. Ако си общувал с Бог, имаш гнозис за него.
- Господ няма власт над нашия свят; над него власт има Демиургът, създателят му, който е пленил изпадналите в хората божествени искри. Техният Източник може да унищожи този свят, но не и да го управлява. Но ако го унищожи, Той би унищожил и тези искри. Според гностическата космогония светът, какъвто е, е резултат на грешка, лоша случайност с грандиозни последствия. Гностиците спорят за това дали Демиургът – който съвпада с Яхве, Бога от Стария Завет – е зъл, или не, което значи: дали е пленил изпадналите искри божествена светлина умишлено, или не. Тази неяснота, както и самата породила я трагична случайност, произтича от изключително разгърнатите властови йерархии в гностическата космогония. В интерес на истината, изпадането на спинтерите (духовните искри) в долния свят се дължи на едно погрешно движение в многосъставното “тяло” на Бога, състоящо се от същински център и множество излъчвания, еманации. Това погрешно движение става в самата му периферия, в последния еон (от гр. Αιων, “вечен”). Оттам искрите духовна светлина изпадат в материята, която пък е на самото дъно на властовата йерархия на Демиурга. Той не се занимава пряко с нея, а през една поредица от породени от него архонти – управители. Двете “царства” си приличат и по още нещо – те функционират като огромни магнити или водовъртежи, така са устроени, че нищо тяхно да не излезе навън. Веднъж попаднали в системата на Демиурга, божествените искри се оказват част от нея и тя, съобразно самото си изначално устройство, ги завърта в себе си. От друга страна, техният източник ги притегля обратно по силата на същия конститутивен, движещ принцип. А и те се стремят към него. Така двете царства се оказват въвлечени в неизбежен конфликт поради самата си природа, а не толкова поради центровете на техните огромни властови йерархии – такива разгърнати йерархии могат да бъдат управлявани единствено от изначалната си природа. Ето защо не е сигурно, че Демиургът е за нещо виновен. Което, от друга страна, няма никакво значение. Той е лош не по причина, а по природа.
Ние трудно можем да разберем този начин на мислене, трудно можем да усетим настроението му – никой от нас не живее в световна империя, управлявана от един-единствен човек, когото никой край теб никога не е виждал, там някъде в далечния Рим, на тази огромна, широка планета, на която най-бързото нещо е конят и чиято тишина, например, дори не можем да си представим.
Затова още по-впечатляващи изглеждат свидетелствата колко малко се е променил светът в други отношения, както показва едно писмо, открито, заедно с 52 други гностически ръкописа, през 1945 г. край Наг Хамади в Северен Египет. Впрочем тези ръкописи били открити от един арабски селянин с популярното име Мохамед Али и неговия брат Халиф, докато копаели за тор, която да пренесат на градината си. Така те попаднали на гърне, високо около 1 метър, в което, за тяхно разочарование, имало не злато, а подвързани в кожа папируси с гностически апокрифи. Неизвестно каква част от тях била изгорена същата вечер, докато те палели огън, на който да сготвят вечерята си. Кой знае какво би станало с тези ръкописи – или кодекси, както ги наричат учените, - ако, първо, бащата на тези братя (общо 7) не бил убит 6 месеца по-рано и, второ, убиецът на баща им не се появил в тяхното село малко след откриването на папирусите. Братята го хванали, отрязали му крайниците и накрая (но не на последно място, както се казва) изяли сърцето му. Но не тази история имахме предвид – макар че и тя онагледява някои изненадващо трайни нрави, - а самото писмо, отправено до някой си Хефестион от жена му (обръщението “брат”, което тя използва, вероятно е било приетото обръщение на жените към мъжете им в онези времена). Писмото е писано най-вероятно между 385 и 391 г. сл. Хр.: “Изис до нейния брат Хефестион, привет,
Ако си добре и другите неща са наред, това ще е в съгласие с молитвата, която непрестанно отправям към боговете. Самата аз и детето и цялата къща сме добре и мисли за себе си винаги.
Като получих по Хорус твоето писмо, в което съобщаваш, че си задържан в Серапеума в Мемфис (серапеумът е езическо светилище – б.м.), заради новината, че си добре, аз веднага благодарих на боговете. Но относно това, че не се връщаш вкъщи, докато всички други, които са били уединени там, си дойдоха, бях разочарована, защото след като преведох себе си и детето ти през тези тежки времена и бях принудена да изпадна в какви ли не крайности поради цената на зърното, мислех, че сега най-после, когато си дойдеш у дома, ще се наслаждавам на малко почивка, докато ти дори не си помислил да се връщаш у дома и не обръщаш никакво внимание на нашето положение, и то като си спомняш как бях в нужда за всичко, дори когато ти си беше вкъщи, да не говорим за този дълъг период от време и тези тежки дни, през които не ни изпрати нищо. Тъй като, освен това, Хорус, който ми предаде писмото ти, донесе и новината, че си вече свободен, аз съм съвсем огорчена. Моля те върни се в града, ако нищо по-наложително не те задържа.
Ще ми направиш услуга, ако се грижиш за своето телесно здраве.
Довиждане.” (Кодекс ХIV)
А папирусите? След като братята Али убили убиеца на баща си, Мохамед, очаквайки полицията да го потърси, предал свитъците на местния имам (мохамедански духовник) и избягал. Имамът ги продал на антиквари. Свитъците били написани на изчезналия вече коптски език – елинизиран египетски, писан с гръцки букви, - тъй че дълго време никой не разбирал какво точно е попаднало в ръцете му. Когато това станало, египетското правителство веднага национализирало кодексите, с изключение на един, който след много машинации успяла да откупи фондацията на швейцарския психоаналитик Карл Юнг (по случай 80-ия му рожден ден). Не е ясно каква е цената на тези ръкописи от IV в., понеже от този момент нататък собствениците им отказват да ги продават, но вероятно е с пъти по-голяма, отколкото ако това гърне е било пълно със злато, както се надявал злополучният Мохамед Али. Между другото, всички усилия да се разбере какво, за Бога, е станало с него – понеже без тази информация историята изглежда някак непълна, незавършена - удрят на камък. Той се появява на сцената, когато открива гностическите кодекси, и изчезва от нея, когато те излизат от ръцете му. Очевидно от този момент нататък той вече не интересува никого.
Или може би наистина е избягал?
Анонимните гностически системи се наричат офитски системи. Това, че не са кръстени на някой основал ги учител, свидетелства, че са по-стари; името им идва от гръцката дума οφις, “змия”. Тези братства почитали змията, която внушила на Ева и Адам да опитат забранения плод на познанието. За техните култови практики разказва ересиологът св. Епифаний (315 – 403):
“Те имат змия, която държат в един сандък – cista mystica – и която в часа на техните мистерии изваждат от там. Те нарязват хляб върху масата и приканват змията. Понеже сандъкът е отворен, тя излиза. Това е хитър звяр и като познава техните глупави обичаи, тя пропълзява на масата и почва да се вие между парчетата хляб; това, казват те, е съвършеното жертвоприношение. След това те не само начупват хляба, по който е пълзяла змията, и го раздават на присъстващите, но и всеки от тях целува змията по устата, защото тя е била опитомена от заклинание, или пък е била омилостивена за тяхната измама от някакъв друг дяволски метод. И те падат пред нея и наричат това евхаристия.” (“Panarion”, 374-7 г.)
Евхаристията е тайнство и на ортодоксалната църква, изразяващо се в това, че на вярващите се дава залък хляб, а някога и глътка вино, като символи на тялото Христово.
Вярванията на същинските офити са описани от св. Ириней Лионски в неговата книга “Разобличения и опровержения на лъженарицаемото знание”, много по-известна с подзаглавието си “Против ересите” (ок. 180 г.):
Съществува Първият човек, това е всъщност Бог, източникът на светлината. От него се ражда Вторият човек. Съществува също женското начало – Св. Дух (староевр. дума за “дух” – “руах” – е от ж.р.). Тя ражда Христос, когато върху нея пада светлината на Първия и Втория човек. Но понеже тя била твърде много за едно същество (но малко за две), част от нея преляла от Св. Дух като от чаша. От тази част се родила несъвършената София (“Мъдрост” на гръцки), наричана също Ахамот – по староевр. “хокма”, “мъдрост”, но в множ. число. Тя изпаднала в материята и била покрита с тяло, от което успяла да се освободи и да се върне при Майката. Небесата възникнали, когато тя се борела с материята, за да се освободи, те са част от нейното някогашно тяло. Но преди това да стане, тя родила съществото Ялдабаот, Демиурга, който създал 7-те планетни духа (Хебдомадата) и с тях сътворил света и човека. Като му вдъхнал живот, той му предал и съдържащия се в него пневматичен (от pneuma – “дух”) елемент – понеже, макар и без да знае, той наследил частици духовна светлина от своята майка Ахамот. След това Ахамот, приела образа на змия, “изкушава” човека да вкуси от дървото на познанието, човекът разбира кой е, Яхве го изгонва от рая и започва борбата на спинтерите да се върнат на своето родно място. Христос е пратен от горния свят да ги научи как да се освободят, заради което се съединява с Исус, когото разпват. След това Исус е възкресен в духовно тяло и в продължение на 18 месеца проповядва тайните на гнозиса на избрани свои ученици – именно на това знание се опират офитите, а не на онова, което месията разкрива преди възкресението си, макар че точно то е записано в каноничните евангелия. Сега, казват офитите, Христос седи на небето отдясно на Ялдабаот и взема при себе си всяка душа, в която е събудена Божията искра.
По този повод Хефестион, ако наистина той е авторът на Кодекс ХIV – както, донякъде за удобство, е прието да се смята, понеже в него е намерено писмото на Изис до Хефестион, - описва един спор между гностическия учител Сатурнин Матропатер (края на IV в.) и християните. Такива спорове се провеждали редовно в квартала Брухеум в Александрия, край сградата на Серапеума, в която се намирала библиотеката, поне преди опожаряването й по нареждане на александрийския патриарх Теофил през 391 г. Сатурнин е последният известен понтифекс, т.е върховен учител, на гностическата секта, наречена “култ на гениите”, и очевидно споделял докетическия възглед за Христос (от гр. dokein – “изглеждам”, “създавам видимост”), но в малко по-радикален вид – смятал, че Христос е самият Бог, а не негов Син (теолозите наричат това “отричане на ипостасното триединство”):
Този спор разбира се е малко встрани от тезата на офитите, защото според тях Христос седи от дясната страна на Демиурга, а не на Бог. Тъй или иначе, неговата цел е да събере всички божествени искри и да ги пренесе в горния свят, след което ще настъпи краят на този.
Най-лоша слава сред офитските секти имали каинитите, кръстени на Каин, сина на Адам. Те били либертинци, т.е. твърдели, че човекът е свободен от всякакви наложени отвън норми, особено от моралните. Нещо повече, те считали за свой религиозен дълг да погазят всички 10 божи заповеди от Стария Завет, понеже това всъщност били заповедите на Демиурга Яхве, замислени с единствената цел да държат духа в робство и плен. Който иска да се освободи, трябва да ги нарушава систематично. Каинитите признавали съществуването на 2 първични начала – едното е София, еон на светлината, а другото е Истера, създателката на света. Колкото и странно да изглежда, Ева се съвокупила с тях и родила съответно Каин и Авел. Първият убил втория и така възтържествувал над низшата сила. Положената от него горда традиция на борба срещу злата Истера била продължена после от гражданите на Содом и Гомор и достигнала своя апогей в Юда Предателя, чието днес напълно изчезнало евангелие било тяхната свещена книга. Споменатият вече Епифаний хвърля известна светлина върху тези хора:
“Тези мъже и жени имат знак, чрез който се разпознават. Когато протегнат ръце, ужким за поздрав (забравена традиция, възобновена, а не открита, по-късно от кръстоносците – б. м.), те гъделичкат дланта на другия по определен начин и така разбират дали новопристигналият е член на техния култ. Щом се уверят в това, те веднага се приканват на празненство, като сервират щедро меса и вина, дори да са бедни. И след банкета, напълнили коремите си, така да се каже, до насита, те преминават към взаимно възбуждение. Съпрузите се отделят от жените си и мъжът казва на собствената си съпруга: “Стани и празнувай любовния празник с твоя брат.” И нещастниците се смесват един с друг. (“Panarion”)
Ала не това е най-страшното, смята Епифаний. И наистина не е. Но с присъщата си решителност на човек, който, макар и вече 88-годишен, предприел пътуване по море до Константинопол, с цел да разобличи в ерес тогавашния патриарх (не успял и на връщане умрял), той казва, че “не ще се поколебае да изрече това, което те не се колебаят да правят”, и продължава така:
“След като са се съвокупили в страстен разврат, те не спират дотук със своето богохулство към небето. Жената и мъжът вземат еякулацията на мъжа в ръцете си, отмятат назад глави в себеотрицателен жест към небето – и дори с тази нечистотия в дланите си, претендират, че се молят като тъй наречени Войници на Господа и гностици, предлагайки на Отеца, Най-висшето същество в цялата природа, това, което е в ръцете им, с думите: “Носим ти тази облата (храна за причастие; друго значение – лекарство с неприятен или горчив вкус, б.м.), която е самото тяло Христово.” След което, без по-нататъшно суетене, те го поглъщат, гълтат от своите собствени срамотии и казват: “Ето тялото Христово, пасхалното приношение.” (“Panarion”)
Те смятали, че възпроизводството е непростим грях, понеже увековечава света на Демиурга. Поради което, както не на шега пише в една модерна книга, “те били може би първите, които започнали да упражняват контрол върху раждаемостта”. А го упражнявали ето как:
“Ако се случи жената да забременее – това вече го пише Епифаний, - то чуйте сега на какво още по-ужасно нещо те се осмеляват: те откъсват ембриона веднага, щом той може да бъде достигнат, вземат неродения плод и го счукват в хаван, след което го смесват с пипер, мед и някои други балсами и билки, тъй че да не ги отвращава… и всеки бръква и си взема залък от принесеното в жертва дете. И след като са извършили своя канибалски акт, те се обръщат към Бог, както следва: “Ние не се оставихме да бъдем подлъгани от Архонта на желанието, а пожънахме грешката на нашия брат.”
Самият Епифаний обаче отбелязва, че половият акт при тези сектанти не бил просто проява на разврат, а имал ритуален характер, целящ да уподоби възнасянето на Христовата душа. Тя според каинитите се възнасяла през 365-те небеса (колкото са и дните в годината), обгръщащи земята. Целта на ритуалното сношение била душите на вярващите да изминат този път. За това мъжът трябвало да си намери партньорка, към която се обръщал с думите “Сноши се с мен, и аз ще те издигна чак до Управителя”, имайки предвид Управителя на тези 365 небеса. Ако жената се съгласяла, то двамата трябвало така да съгласуват движенията си, че в един момент да спрат и заедно да извикат по име ангела – управител на съответната сфера, след което мъжът казвал, имайки предвид партньорката си:
“Нося ти своето предложение, о еди-кой си, за да я занесеш ти като предложение на този-и-този.”
“Този-и-този” в случая замества името на следващия по ред управител. Като стигнели до следващото небе, мъжът и жената повтаряли процедурата, с имената на съответните ангели. Както човек може да установи след кратко замисляне, този ритуал всъщност не е бил никак лесен за изпълнение, понеже и двамата партньори е трябвало да помнят, и то в точния ред, имената на управителите на 365-те небеса. И това без да държим сметка за останалите трудности.
Когато – и ако – двамата достигнели до 365-то небе, това все още не бил краят. Сега душите им трябвало да слязат обратно на земята. За тази цел те поемали по обратния път, изпълнявайки същата процедура, но този път в обратния ред. Изкачването и слизането се броели за един полов акт. Ако по пътя станела някаква грешка, след това човек не можело да продължи от съответното небе нататък и този акт не се броял за успешен. Следващия път се почвало отначало.
Ако посветеният успеел да направи 730 успешни акта, той имал право да възкликне:
“Аз съм Христос, Помазаният, аз слизам от 365-то небе.”
Епифаний твърди невероятното, а именно, че е срещал такива хора, които са имали право да възкликнат това, по горното поречие на Нил около средата на IV в.
365-те небеса се срещат и в системата на първия голям гностически учител Василид, предавал учението си в Александрия между 115 и 130 г. сл. Хр. Те се обозначавали в неговото учение с енигматичното име Абрасакс. Част от загадката на това име е разбулена – сборът от числовите стойности на съставящите го гръцки букви е 365: Α = 1, β = 2, ρ = 100, α = 1, σ = 200, α = 1, ξ = 60; Αβρασαξ = 365. Между другото, същото число носи и елинското име на персийския бог Митра (според една хипотеза гностицизмът изхожда от персийския митраизъм): μ = 40, ε = 5, ι = 10, θ = 9, ρ = 100, α = 1, σ = 200.
Според учението на Василид отначало Бог излъчва от себе си 7 еманации, 7 еона: Нус (т.е. Ум), Логос (Слово), Фронезис (Благоразумие), София (Мъдрост), Динамис (Сила), Дикайосюне (Справедливост) и Ейрене (Мир). Заедно те образуват върховната огдоада, т.е. осмица. От нея се разгръщат още 7 небеса, от тях други, и така докато се стигне до 365 (съвпадението с броя на дните в годината едва ли е случайно, особено като се има предвид, че обозначаващото ги име Αβρασαξ, както се вижда, съдържа 7 букви, според броя на дните от седмицата и първите еони). Така еманациите на светлината се приближили до силите на хаоса и материята, които ги нападнали и откъснали частици от тях. Бог изпратил Христос, който е просто другото име на първородния му еон Нус (Ума), за да им посочи пътя към освобождението. Когато бил уловен от хората на Понтий Пилат, Христос се трансфигурирал в образа на Симон от Кирена, а на самия Симон наложил своя образ и той бил разпнат вместо него. По тази причина василидианците смятали, че да умреш на кръста е абсолютна нелепост, ето защо винаги, когато имало гонения, те с готовност се отричали от християнството. Така, бихме казали ние, те възпроизвеждали съобразно собствените си сили чудото на трансфигурацията, както разказва Ириней Лионски:
“Както Синът Божи в истинската си природа бил непознат за всички, така и те не трябва да бъдат познати от никого… защото те казват: “Опознай всичко, но нека никой не познае теб.” По тази причина хората с такива убеждения са винаги готови да се отрекат от тях… и е невъзможно те да пострадат заради простото име, защото приличат на всичко.”
Способността на учениците на Василид да се трансфигурират, тъй да се каже, изглежда е причината за тях да има коренно различни описания у античните ересиолози. Изложението до тук съответства на това описание, което им дават Ириней Лионски и по-късно Епифаний. Между тях двамата във времето стои Иполит, който в своите “Философумени” (нач. на III в.) обозначава като василидианство съвсем различна система:
Началото на всичко съществуващо е едно до такава степен трансцендентно божество, че никакво човешко понятие не може да го опише, можем да го наименоваме само чрез негации. Накрая Василид го определя като “несъществуващия Бог”. Това определение се родее не с атеизма, а с негативната теология. Кардиналната фраза на учението е “Несъществуващият Бог сътвори неволно несъществуващия свят от нищото”. Отнесено към Бог, това определение значи приблизително “неподдаващ се на каквото и да е определение”. Несъществуващият свят не е нещо, което го няма, а е съвкупност от потенции, които могат да се развият или не, но в това има елемент на случайност. Някакви потенции са се превърнали в реалност, а други не, което няма никаква дълбока онтологическа причина, можело е да се случи и обратното, или пък ще стане тепърва, в този смисъл битието е неистинско, илюзорно – то няма причина и посока и е безсмислено. Василид нарича света – или неговата първоначална основа – “панспермия”, т.е. “съвкупност от семена”. Тя е изпаднала неволно от Бог, който тогава изглежда много странно, но нали тъкмо затова Василид го нарича “несъществуващ” – извън всякакви човешки представи. След появяването на панспермията започва процес на “разделяне по видове” – филокринезис. В нея се съдържат неща от три произхода, или както Василид ги нарича – “три синовства”. Никой от елементите на тези 3 синовства не иска да участва в света. Елементите от първото синовство, които са най-чистите, още в първите секунди на света отлитнали със скоростта на мисълта към несъществуващото. Елементите от второто синовство били по-мръсни и тежки, заради което не можели веднага да отлитнат от света, но успели да направят Св. Дух, който им послужил като крила и те също отлетели към несъществуващото. Оставало да се освободи само третото синовство, т.е. духовните хора. Когато и третото синовство бъде освободено, филокринезисът ще бъде завършен и Бог ще спусне над света “голямото неведение”, т.е. светът ще продължи да съществува, но никой в него няма и да подозира, че някога е съществувало такова нещо като духа. Понеже не изглежда съвсем лишен от смисъл въпросът дали пък междувременно филокринезисът не е завършил, трябва да се отговори, че не е – когато това стане, според Василид, ще настъпи вечен status quo, всички ще са доволни и всичко непрекъснато ще се повтаря; наличието на големи промени говори, че нещата още не са се разделили по местата си.
Изглежда обаче, че чрез Иполитовата версия на учението на Василид някой анонимен древен автор широко е размахал крилата на могъщото си, впрочем, въображение. В книгата му има и други напълно оригинални версии на еретически системи и внимателното стилистично изследване на тези откъси показало, че те най-вероятно са писани от един човек, чийто стил се различава от този в останалите части на книгата. Това довело някои учени до извода, че Иполит е станал жертва на измама. Според тях, за да напише сборника си против ересите, той е купувал еретически писания, което навярно е подтикнало някой негов съвременник да му продава измислени от самия него текстове. С това този предприемчив, изобретателен, а защо не и весел мъж (във всеки случай ако преди това не е бил, след това сигурно е станал) потвърждава убедително своята теза, че в света на панспермията няма никаква дълбока онтологическа причина да се сбъдне една потенция, а не друга, и ето че днес, близо 2 000 години по-късно, в повечето енциклопедии учението на Василид се представя по Иполитовата версия, понеже тя е далеч по-стройна от другата, има начало, кулминация и край, и това я прави доста истинска.
Най-великият гностически учител по общо мнение е Валентин. Той е грък, роден ок. 90 г. във Фребонис, близо до Александрия, в която учил философия и бил посветен в тайното знание от Тевдас, някогашен ученик на апостол Павел. Около 137 г. Валентин отишъл в Рим и спечелил такава известност, че след смъртта на папа Хигин през 140 г. бил една от кандидатурите за следващ римски епископ. Но пред него предпочели Пий. Валентин проповядвал гностическото учение докъм 155 г. в Рим, след това заминал за Кипър, където умрял ок. 161 г.
Системата на Валентин се състои от учение за плеромата (πληρωμα – “пълнота”), т.е. пълнотата на най-чистото Божие битие, и учение за кеномата, т.е. пустотата, небитието.
Според Валентин отначало съществувал първоотецът на всичко, наречен Витос (т.е. Дълбина), който влязъл в брачна двойка, или сизигия, с Тишината (Сиге). От тази двойка посредством еманация произлязла следващата – Ума (Нус) и Истината (Алетея). Тези четири еона образуват т. нар. тетрада, т.е. първа четворка. По-нататък Умът и Истината породили Логоса (Словото) и Зоя (Живота), от които пък произлезли Човекът (Антропос) и Църквата (Еклесия). Тези еони образуват огдоадата, т.е. върховната осмица. Оттук Словото и Животът пораждат още 5 двойки еони, т.е. декадата, а Човекът и Църквата – още 6 двойки, наречени додекада. Така се образуват 30-те еона на плеромата.
Еоните от декадата, породени от Логоса и Живота, се съчетават в следните двойки:
Витиос, т.е. Присъщ на бездната, Бездънен – Смешение; Нестареещият – Единство; Самобитност – Хедоне, Радост; Неподвижност – Сливане; Единородният – Блаженство.
Еоните от додекадата, породени от Човека и Църквата, са:
Параклет, Утешителят – Пистис, Вярата; Бащиният (Патрикос) – Надеждата; Майчиният – Любовта (Агапе); Вечният Ум – Разумът; Църквата – Блаженият; Възжеланият (Телетос) – София, Мъдростта.
Отношението между Логоса и Човека донякъде се онагледява от съпоставката на значенията на еоните на първия и тези на втория. Като цяло еоните от декадата на Логоса имат по-общ, абстрактен, космически, тъй да се каже, смисъл – Неподвижност, Смешение, Сливане…, - а тези от додекадата на Човека имат по-екзистенциален, по-близък до човешкия опит смисъл – Вяра, Надежда, Любов и т.н.
Кръгът на еоните се охранява от безбрачния Предел, или Кръст.
Силата на духовната светлина намалява в низходящ ред от първата тетрада до додекадата, чийто последен еон – София – изпитал страст. Причината за тази страст се кореняла в неосъществимото й желание да опознае непознаваемия Отец, Витос. Ириней (“Против ересите”) има по-изобретателна версия за възникването на Софиината страст, но оттам нататък изложението му е точно:
“Премъдростта почувствала страст, като не познала обятията на своя съпруг Възжелания… този еон, извратен на пръв поглед от любовта, а всъщност от дързостта, нямал такова близко – каквото има Умът – общение със съвършения Отец. Страстта се състояла в желание да се изследва Отецът. Премъдростта обаче не успяла, тъй като се била заела с невъзможно дело; и бидейки в много голямо напрежение по причина на дълбината и неизразимостта на Отеца, и поради особената си любов към него постоянно простираща се напред, тя в края на краищата… се натъкнала на сила, пазеща всичко извън неизречимото величие. Тази сила се нарича Предел (Орос); от тази сила била тя удържана и утвърдена, и връщайки се с труд на себе си и убеждавайки се, че Отецът е непостижим, отстранила предишното си Помишление (Ентимезис), заедно със страстта, произлязла вследствие на чрезмерното й удивление.”
Ентимезис била “същност безобразна, от женски пол” и с нейното изхвърляне от плеромата започва учението за кеномата, или историята на пустотата, запълнена сега с вещество, което възникнало от чувствата, които изпитала Ентимезис, а именно – печал, страх и изумление.
Същевременно с това в плеромата настъпила много важна промяна, понеже Витос, като не желаел и друг еон да пострада като Мъдростта, наредил на Ума и Истината да създадат нова двойка, а именно Христос и Св. Дух, които обяснили на всички еони, че Отецът е непознаваем и че именно благодарение на тази непознаваемост плеромата ще съществува вечно. Тогава цялата плерома с общи усилия еманира от себе си последния еон – Исус. Важно е може би да се каже, че макар той да е плод на цялата плерома, все пак неговото пораждане се ръководело от двама “бащи” – Христос и Словото (Логоса). Неговото предназначение е да спаси загиналото и загиващото, заради което е наречен Сотер (Спасител). Накрая на времената той трябва да спаси Ентимезис, изпаднала от плеромата, и да сключи сизигия с нея.
Както се вижда, Валентин разгърнал с изключителна пълнота учението за Бога вътре в себе си, което именно е целта на всяка теология. По този въпрос Ириней Лионски има да каже следното:
“Много по-приятен е разказът, който Антифон, един от древните комически поети, дава в своята “Теогония” за произхода на всички неща. Той казва, че Хаосът е създаден от Нощта и Тишината; разказва, че после Любовта се породила от Хаоса и Нощта; а от нея – Светлината; и че от тази, според него, произлезли всички останали богове от първото поколение… На мястото на Нощта и Тишината те слагат Витос (Дълбината) и Сиге (Тишината); вместо Хаоса слагат Ума; и вместо Любовта (от която, казва комическият поет, всички неща са поставени в ред) те предлагат Словото… и твърдят, че само те са запознати с тези неизброими и неизразими мистерии. Тези неща, които се играят навсякъде в театрите от комедианти с най-ясни гласове, те превръщат в своя система и просто променят имената… И не беше ли поетът Омир изказал мнението, че Океан, заедно с майката Тетис, е източникът на боговете? Тази идея тези хора прехвърлят на Витос и Сиге.” (“Против ересите”)
Неясно защо след изпадането му от плеромата Помишлението Ентимезис започва да бъде наричано Ахамот. Тя се устремява към плеромата, но Пределът я спира и отблъсква обратно, тогава от неосъщественото си стремление тя създава психическата природа и нейния Баща и управител на материята – Демиурга, а самата материя създава от по-низшите си афекти: равнините – от печал, планините – от ужас, моретата – от сълзите си, въздуха – от смущението си, а от отчаянието си създава демоните.
Като не може да се върне в плеромата, Ахамот решава да създаде свят по нейно подобие, симулакрум. Това тя прави чрез Демиурга, който дори не подозира за нейното съществуване. По нейно внушение Демиургът създава човека, без да знае какво е това човек (а той е подобие на горния Антропос, сина на Логоса), създава и всички други неща в света, без да знае какво представляват те, каква е тяхната идея. Ахамот вдъхва на човека искрата на духа, но тя може да бъде развита или не, и така с течение на времето се очертават ясно три типа хора: материални (илици), душевни (психици, единосъщни на Демиурга и негови любимци) и духовни (пневматици, които Демиургът не разбира, но към които се отнася със смътно уважение). Месията всъщност бил обещан и пратен от Демиурга. При кръщението му обаче с него се съединил горният Исус, слязъл върху него във вид на гълъб. Учението на Валентин за Исус Христос е докетическо – според него Христос имал духовно, привидно тяло. Естествено, той не пострадал на кръста, защото само материята може да бъде разпната. Привидното му страдание целяло да изобрази чувствата, които изпитала Ахамот, когато Кръстът я отблъснал от плеромата – страх, печал и безпомощност. Другите действия на Исус също имат символично значение – той започнал да проповядва на 30 години като алюзия за 30-те еона, възкресил 12-годишната дъщеря на Яир и излекувал кръвоточивата от 12 години, за да посочи премеждията на 12-ия еон от додекадата, София, и т.н. След това си отишъл, откъдето дошъл. Разбира се, преди това посочил на хората пътя на спасението. Но на някои – тайно; тяхната традиция Валентин бил призван да пренесе нататък.
Ако Валентин е най-уважаваният гностик, то най-скандалният е без съмнение Карпократ, чието учение било много популярно в големите градове на империята. Основаната от него секта се наричала “Съвършените синове на Царството”.
Карпократ, който предавал учението си в Александрия между 130 и 150 г., бил либертинец, т.е. твърдял, че човекът е свободен да постъпва, както желае, не е длъжен да спазва Божиите заповеди, нито да уважава институциите и законите. Той трябва само да усвои тайните практики, които именно го правят съвършен.
Според карпократианците светът бил създаден от зли ангели – светодръжци. Те били носители на принципа на индивидуалността – затова и се откъснали от Бог – и закрепили този лош принцип в света чрез заповеди и морални закони, които ги обслужват. Човек трябва да се слее отново с Бога, като престъпи заповедите на светодръжците. Потъпкването на законите става с помощта на божествената свобода, която човек носи в себе си (онази божествена искра).
По-късно в империята се разпространила втора карпократианска секта, известна като “култ на гениите”. В този контекст думата “гений” има по-специфично значение – някой, който е от ранга на ангелите (но не е ангел). Може би това значение произхожда от асиро-вавилонската митология, в която гениите са демони, които участват в живота на хората, но са невидими и неуловими.
Името на сектата се оказало голямо попадение, макар че огромното мнозинство от римляните едва ли са знаели неговата, тъй да се каже, “митологическа етимология”. Като се прибави към името и известният ореол на загадъчност и тайнственост, с който се ползвала сектата, нищо чудно, че тя предизвиквала голям интерес сред някои кръгове на римското общество. Един от тези кръгове били църковните среди, които се стремели да я унищожат – например чрез хора като Сцила, наричан Синаеца, христистиянски аскет, отшелник в Синай, който убивал посочени му от църковните власти еретически лидери. Но сектата събуждала и далеч по-добронамерен интерес, примесен дори с възхищение,
...
Етическата система на карпократианците е изложена най-ясно в един трактат на Карпократовия син Епифаний, озаглавен “За справедливостта”. Макар че неговият основен патос е в това, че жените трябва да бъдат общи, сред обстойната аргументация на това твърдение на места са разпръснати по-генерални тези, както е например в следния откъс:
“Бог създаде всички неща да са обща собственост на човеците. Той достави жената да бъде с мъжа общо и по същия начин обедини всички животни. Така той показа, че справедливостта е общо споделяне… Но тези, които бяха родени по-късно, отрекоха споделянето, което е техен произход и казаха: “Нека този, който е взел една жена, да я пази”, докато всички могат да я споделят, точно както ни показват другите животни. Така законите прокараха идеите за мое и твое.”
Епифаний въвел практиката на общите жени, заради което бил честван като божество в родната му Кефалония. Той порицава законите в духа на пантеизма:
“Законите накараха земята, парите и дори брака вече да не раждат плод за обща употреба. Защото Бог направи лозите да ги ползват всички общо, и по подобен начин жените, зърното и другите плодове.” Според Епифаний, ако 10-те заповеди наистина са спуснати от Бог, то той се е пошегувал: “Следователно човек трябва да разбира афоризма “Не пожелавай…” като шега на нашия Законодател, към която той прибавя дори още по-комичните думи “… благата на ближния си”.
Научното наименование на етическите системи от рода на карпократианската е антиноминализъм – убеждението, че не е нужно да се спазват нито законите, нито 10-те Божи заповеди, понеже от тях ни е освободила Божията милост. Щом Спасителят е изкупил греховете ти и Божията милост действа, значи си свободен да постъпваш, както искаш. Но Божията милост действа далеч не за всички, а само за едно избрано малцинство от “съвършени синове”. Тук се срещаме с вече споменатото триделение на хората на материални, душевни и духовни. Материалните не могат да се спасят и са осъдени на гибел, каквото и да правят. Душевните, които са обикновените християни, могат да се спасят или не, но за да се спасят, те трябва да вършат добри дела и да изпълняват 10-те заповеди, които по принцип са безсмислени, но не за тях, а за третия вид хора, духовните, тези, на които е дадена духовната искра, и както духът е нетленен, така и духовните хора ще се спасят във всички случаи, както разказва Ириней:
“За самите себе си твърдо са уверени, че във всички случаи и непременно ще се спасят, не посредством дела, а защото по природа са духовни… Понеже както златото, сложено в мръсотия, не губи своята красота, но съхранява природните си качества и мръсотията не може да му направи нищо лошо, така и те, по думите им, до каквито и веществени деяния да се унизят, няма да претърпят ни най-малка вреда и няма да загубят духовната си същност.”
Според карпократианците да се поставя духът в някаква обратима зависимост от плътта е неуважение към него и към Бог, чиято субстанция не може да зависи от нещо толкова нищожно като материята, затова и в гностическото Евангелие на Тома е казано:
“Исус рече: “Проклета да е плътта, която зависи от душата. Проклета да е душата, която зависи от плътта.”
Ето защо те без притеснение се отдавали на плътски наслади, като казвали, по думите на Ириней, че “въздават плътското на плътта, а духовното на духа”. В частност те си спечелили лоша слава с прелъстяването на жени.
Зад моралния релативизъм на либертинците стои тяхното разбиране за действителното сливане на противоположностите в изначалното единство. Мисленето в опозиции е погрешно:
“Светлината и мракът, животът и смъртта, дясното и лявото са братя едно на друго. Те са неразделими. Поради това нито добрите са добри, нито лошите лоши, нито животът е живот, нито смъртта смърт.”
(Евангелие на Филип, гностически апокриф)
Карпократ учел, че “добро” и “лошо” не съществуват и са само човешки мнения за нещата. Моралните закони били създадени от Управителите, за да ни държат в робство, а като внушили на човека да конструира реалността в понятията на противоположностите, те го държали мотивиран от награди и наказания и по този начин го въртели вечно в цикъла от живот и смърт, възпрепятствайки божиите искри да се освободят и да се слеят отново с Бога. Така че земята била всъщност планета – затвор и този, когото обикновено наричат Бог, а именно Демиургът, върховният Архонт, е неговият началник. Карпократ казвал: “Бог е дяволът, земята е адът, хората са хипнотизирани ангели.” Следователно не трябва да се спазват заповедите на дявола, няма от какво наказание да се страхуваш, понеже вече си в ада, и трябва да освободиш ума си, да се събудиш от съня, след което откриваш, че, тъй да се каже, си голяма сила – ангел; гений. Идеята за греховете е част от хипнозата на хората. Всъщност греховете не съществуват, както не съществуват “добро” и “лошо”, а са само човешки мнения.
Книгата на Ириней Лионски “Против ересите” е написана в частност против гностическия мисионер Марк Сириец, който проповядвал по това време в Галия, където се намирало и епископството на Ириней. Пишейки против него, той, по ирония на съдбата, обезсмъртил името и възгледите му.
Марк, всъщност родом от Александрия, бил най-големият гностически мисионер, проповядвал в Александрия, Сирия и Галия. Бил валентинианец, но неговата интерпретация на това учение го прави предтеча на по-късната кабала. Според него Първоотецът Витос, като желаел да придаде вид, да облече във форма невидимото, произнесъл Словото. По-точно, произнесъл името си, което се състояло от 30 букви и 4 срички. Първата сричка се състояла от 4 букви и онагледявала върховната тетрада. Втората сричка – от още 4 букви; двете заедно онагледяват огдоадата. Третата сричка, която по необходимост Марк е трябвало да приеме за доста дълга, се състояла от 10 букви – това е декадата, а последната сричка се състояла от 12 букви – додекадата. Произнесеното така име образува понятието на Бога за самия себе си. Марк онагледява същността на отделните еони и Бога така:
Δ 1 Δ Ε Λ Τ Α 5 ΔΕΛΤΑ Ε ΛΑΜΔΑ ΤΑΥ ΑΛΦΑ 18
Отначало има един знак – Δ. След това той е наречен – това е буквата делта. Всяка една от буквите на тази дума – “делта” – на свой ред има свое име, и т.н. По този начин във всички тези редове се изразява едно и също съдържание – 18 = 5 = 1. Така и Бог се разгръща в еоните, всички те в съвкупност го изразяват и той се съдържа във всеки от тях, но не е никой от тях поотделно.
Отношението между еоните от огдоадата е онагледено от гръцката азбука по следния начин:
Витос и Сиге нямат съответствие в областта на звуковете, понеже Тишината (Сиге) е самото отрицание на звука. Умът и Истината, втората двойка еони, са онагледени от 9-те съгласни на гръцката азбука, които се чуват най-слабо. По-нататък Логосът и Животът са сравнени с 8-те полугласни (сонори) и съскащи съгласни, които се чуват по-ясно. И накрая Човекът и Църквата са онагледени от 7-те гръцки гласни:
Ума и Истината: βγδ θκπ τφχ
Логоса и Живота: λμνρ ζσξψ
Човека и Църквата: αεηι ουω
По този начин във всеки следващ еон съдържанието на Абсолюта намалява, но затова пък печели откъм яснота.
Според Марк азбуката е мистичното тяло на истината, както разказва Ириней:
“Виж, казва той, нейната глава във висините, Алфа (α) и Омега (ω); нейния врат, Бета (β) и Пси (ψ); раменете и ръцете й, Гама (γ) и Хи (χ); гърдите й, Делта (δ) и Фи (φ); диафрагмата й, Епсилон (ε) и Упсилон (υ); гърба й, Зета (ζ) и Тау (τ); стомаха й, Ета (η) и Сигма (σ); бедрата й, Тета (θ) и Ро (ρ); коленете й, Йота (ι) и Пи (π); краката й, Капа (κ) и Омикрон (ο); глезените й, Ламда (λ) и Кси (ξ); стъпалата й, Мю (μ) и Ню (ν). Такова е тялото на истината според този магьосник, такъв е образът на елемента, такъв – знакът на буквата. И той нарича този елемент Антропос (Човек) и казва, че той е фонтанът на цялата реч и началото на всеки звук и изразът на всичко, което е неизразимо, и устата на мълчаливата Тишина.”
Използваното тук деление на човешкото тяло съвпада почти напълно с онова, прието в астрологията, по което астролозите определят кой зодиакален знак върху коя част на тялото влияе. ... Тартарът, споменат в този текст, е името на ада и, както ще видим, също играе роля в учението на Марк, но много по-незначителна от тази на числата. Заедно с буквите, Марк омесва и тях в магическа смес, съдържаща символа на всички тайни. Той знае числото на Исус Христос, както го разкрива числовата стойност на съставящите името му букви: Ι = 10, η = 8, σ = 200, ο = 70, υ = 400, σ = 200; Ιησουσ = 888.
Според Марк скритият огън ще погълне света тогава, когато бъдат произнесени всички възможни съчетания на буквите; тогава всичко ще се слее в един-единствен звук, както молитвите завършват с една дума: “Амин.” Що се отнася до началото му, то светът започнал с друга четирибуквена дума, за да символизира върховната Тетрада на Отеца, и тази дума била αρχη – “начало”.
Марк знаел всички тези неща, защото
“Той твърди, че безкрайно издигнатата Тетрада снозходила върху него от безкрайно издигнатите и неописуеми места и му обяснила само на него своята природа и произхода на всички неща, което никога преди това не била разкривала на никого нито от боговете, нито от хората.” (Ириней)
В Галия, където проповядвал и Ириней, Марк си спечелил сред ортодоксалните християни славата на изключително опасен човек. Дотолкова, че те съчинили за него разобличаващ химн (ако това е думата), който пеели при среща с него или неговите ученици. Ириней цитира този химн:
“Марк, ти, който създаваш идоли, тълкувател на поличби,
обучен в допитването до звездите и потънал дълбоко в черните изкуства
на магията,
о чудеса на сила, напълно откъсната от Бог, отстъпническа,
които Сатаната, твоят истински баща, ти позволява още да извършваш…”
Марк твърдял, че първоначалната Тетрада снизходила върху него под името Харис (Милост). Ето защо той се обявявал за апостол на Харис. Неприятностите на ортодоксалните християни – и в частност на Ириней – се дължали главно на това, че по някакъв начин той действително извършвал неща, прилични на чудеса, и действително имал пророческа дарба:
“Изглежда много възможно, че този мъж притежава демон като свой познат дух, чрез който той е способен да пророкува и също да дава възможност на всички, които смята за достойни да споделят неговата Харис, сами да пророкуват. Специално се посвещава той на жените, и по-точно на тези, които са хубави и елегантно облечени и с голямо богатство.”
Християните са били прави, че гностиците имат дълбок, потулен езически корен. Езическият светоглед е отразен и в учението на Марк. Според него първоначалната тетрада била означена в четирите елемента на древните (огън, вода, въздух, земя); като се прибавят към тях техните операции – горещина, студенина, сухота и влажност, - се получавал символът на огдоадата. Декадата на свой ред била навеки означена от 10-те сфери: Тартарът, или адът, който се намира във вътрешността на земята; после Бехемот, пространството между земята и луната; после 7-те небеса, т.е. сферите на известните тогава 7 “планети” – луната, Венера, Меркурий, слънцето, Марс, Юпитер и Сатурн; а над тях стои сферата на Уробороса – гигантска змия, захапала опашката си. Уроборосът символизира вечния цикъл, вечното повторение на нещата, при което краят се връща в началото. Що се отнася до додекадата, тя се изобразява от 12-те зодиакални знака. Така всичко съществуващо обозначава категориите на учението и може да бъде обяснено от тях. Светът – една гигантска система от огледала, в които се отразява (но само това!) Божият лик – е познат и по този начин - овладян, а знанието е съвършено – няма неразбулени загадки, няма неизвестности, нищо не му се изплъзва.
Ортодоксалните християни не били някакви злосторници, водени от злоумисъл в стремежа си да унищожат гностиците; нито пък сблъсъкът между тях бил сблъсък между приоритета върху вярата (християните) и този върху знанието (гностиците), както твърдят модерните идеализации на този конфликт. Християните просто смятали гностиците за измамници, хора “с изгладена като с ютия съвест”, по думите на Ириней, и оръдия на Дявола. Освен това на християните никак не им били чужди фанатизмът и параноята. Те не подбирали средствата в борбата си срещу гностиците и в някои провинции на империята ги избивали нелегално – практика, която се поощрявала и от факта, че тези убийства най-често оставали безнаказани. ... В края на краищата християните спечелили битката с гностицизма, не без помощта на държавата, и особено след едикта на римския император Теодосий I (379 – 95), който обявил ересите за държавна измяна. Но тази победа не била абсолютна, гностицизмът оставил една странна следа:
“Такива са думите и делата, с които в нашия собствен район на Рона те заблудиха мнозина, които имаха своята съвест изгладена като с гореща ютия. Някои от тях… се пречистиха изцяло; а други се колебаят между двата курса и си навлякоха това, което е означено в поговорката “нито вън, нито вътре”; имайки това като плод от семето на децата на знанието.”