Мария Аргира
Мария е византийска принцеса — внучка на византийския император Роман II и племенница на императорите Василий II и Константин VIII.
Във "Венецианската история" на Йоан Дякон се споменава, че бащата на Мария е "един знатен патриций, на име Аргиропол, потомък на императорски род.." т.е. бащата на Мария най-вероятно е член на знатното семейство Аргир, от което произлиза и бъдещият византийски император Роман III Аргир. Тази информация се потвърждава и от хрониката на венецианския дож Андреа Дандоло, който допълва, че Мария е сестреница на императорите Василий II и Константин VIII.
През 1004 г. Мария е омъжена за Йоан (Джовани Урсел) - сина на венецианския дож Петър II Урсел. Церемонията се състояла в константинополския дворец Икономий[1]. Младоженците са благословени лично от константинополския патриарх и получили от императорите златни диадеми на главите си[2]. Императорите почели племенницата си, като "ѝ дали значителна блестяща зестра"[3]. За богатата зестра на Мария може да съдим и по думите на Йоан Дякон, който споменава, че след сватбата младоженецът "решил да отиде да живее с прелестната си невеста в двореца, който бил получил като зестра."
Хронистите споменават, че след сватбата Йоан и Мария трябвало да потеглят за Венеция, но заминаването им се забавило по молба на император Василий II, който ги помолил да останат в града, докато той се върне от похода си срещу българите, за който се готвел. След като императорът се завърнал, той почел съпруга на Мария с титлата патриций. Освен това Мария измолила от вуйчо си мощите на света Варвара, които отнесла със себе си във Венеция, а там съпругът ѝ ги положил в параклиса на дожовете.
Мария родила на съпруга си син, когото нарекли Василий по името на вуйчо ѝ[4].
Мария, съпругът ѝ и синът им умират от чума през 1007 г.
Източници
- Дякон, Йоан. - В: Тъпкова-Заимова."Българи родом...". Комитопулите в летописната и историографската традиция. В.Т., 2009. с. 113
- Дандоло, Андреа. - В: Тъпкова-Заимова."Българи родом...". Комитопулите в летописната и историографската традиция. В.Т., 2009. с. 119