Княз
Княз е аристократична титла на славянски владетел или феодал без вселенски характер.
Произходът на думата идва от праславянското кънѧѕь (kъnędzь), което съответства на българското кнез, на руското князь, на полското książe, чешкото kníže, сръбското кнез и хърватското и словенското knez. По западните български територии, както и сръбско, по време на османското владичество „кнез“ има значение на селски велможа/първенец, значение близо до това на думата „кмет“. Книжовната българска дума княз (заедно със сегашното значение на думата) са заемки от руски, с характерното за този език произношение на ѧ като я. Етимологията на думата е свързана с английското king, немското König и скандинавското konung. Смята се, че в праславянски kъnędzь е много ранна заемка от вече съществуващото прагерманско Kuningaz.[1]
Титлата означава местен владетел и отстъпва йерархически на „цар“, тъй като в юридическия мир на късната Римска империя „царят“ (цезар/кесар) е втори по ранг след „августа“ (императора).
„Княз“ е типична титла за славянските християнски монарси от Източна Европа (приели през Средновековието религията от Константинопол). Първият български княз е Борис I (852 – 889), като титула той приема през 864 г., когато официално започва покръстването на българския народ.
В двете царства на православните славяни – българското и руското, титлата носят висши благородници и царските синове и братя (принцовете).
Княз се ползва и като превод на османските титли бей и паша – например княз Александър Богориди – Aleko Paşa и баща му княз Стефан Богориди – Stefanaki Bey.
На руски дъщерята на княз е княжна, а жената или сестрата на княз – княгиня. важно е да се прави разграничение между придворното титла княз създадена през 17 в. напр. за князете Долгоруки и Голицини, или Велик княз – титла твърде близка до цар и император. Иван Грозни е бил Велик княз на Великото Московско княжество, преди да се обяви за цар на цяла Русия.