Не се гаси туй, що не гасне
„Не се гаси туй, що не гасне“ е стихотворение, написано през 1883 година от Иван Вазов, включено в стихосбирката му „Поля и гори“, издадена през 1884 година от Драган Манчов.
Самостоятелно значение е придобил изразът „Не се гаси туй, що не гасне“ от четвъртата строфа:
- Тирани, всуе се морите!
- Не се гаси туй, що не гасне!
- Лучата, що я днес гасите,
- тя на вулкан ще да порасне!
Поради силната си експресивност, тази фраза е добила самостоятелна употреба. Смисълът ѝ е в насмешка на казалия фразата над нечии усилия да спрат явление или процес, който е по-мощен от техните възможности за въздействие.
Текст[редактиране | редактиране на кода]
Целият текст[1] на стихотворението е:
- За нас е радост, слънце златно
- в навъсен ден когато бляска,
- но лучът му грей по-приятно
- през някоя тъмнична рязка.
- Една звездица – и тя тоже
- моряка води сред морето,
- едничка искра нявга може
- пожар да дигне до небето.
- Огънят, в който Хус изчезна,
- огря вселената по-ясно,
- в нощ мрачна, бурна и беззвездна
- светкавицата грей ужасно.
- Тирани, всуе се морите!
- Не се гаси туй, що не гасне!
- Лучата, що я днес гасите,
- тя на вулкан ще да порасне.
- Тук всичко мре, изтлява, гние
- и тез, що бдят, и тез, що падат,
- престоли, царщини и вие
- и червите, що вас изядат.
- Едната светлина е вячна -
- една във хаоса грамадни!
- Със нея тоя свят се начна,
- със нея няма да пропадне.
- Във мрачен гроб фърлете нея -
- тя повеч блясък ще се пръсне,
- убийте я във Прометея -
- тя във Волтера ще възкръсне.
- И ако слънцето изчезне
- от тия небеса приветни,
- то някой в ада ще да влезне,
- главня да вземе, да ни светне!
- Януари 1883