Банкова карта: Разлика между версии

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Изтрито е съдържание Добавено е съдържание
BotNinja (беседа | приноси)
м без right/дясно в картинки (x1)
Ред 46: Ред 46:
{{основна|Смарт карта}}
{{основна|Смарт карта}}
Технологическото усъвършенстване на магнитните карти е смарт картата с [[компютърна памет|памет]] и [[чип]], който може да обработва информация. В началото на 90-те години няколко международни компании за разплащания (MasterCard, Visa и Europay) се споразумяват да разработят спецификации за смарт карти с цел използването им като дебитни и кредитни карти.
Технологическото усъвършенстване на магнитните карти е смарт картата с [[компютърна памет|памет]] и [[чип]], който може да обработва информация. В началото на 90-те години няколко международни компании за разплащания (MasterCard, Visa и Europay) се споразумяват да разработят спецификации за смарт карти с цел използването им като дебитни и кредитни карти.
=== Взаимодействие от близко разстояние (ВБР) ===
'''Взаимодействие от близко разстояние''', в превод от английското ''Near Field Communication'', е технология, която позволява безконтактни плащания. Към устройство за ПОС терминал се добавя четец, който позволява само с докосване на банковата карта до устройството да се направи плащането. На банковите карти наличието на тази възможност се означава с ''payWave''.


== В България ==
== В България ==

Версия от 07:59, 2 февруари 2018

Пример за две кредитни карти
Пример на типична дебитна карта с реквизити:
  1. Лого на банката-издател
  2. Електронен чип
  3. Холограма
  4. Номер на картата
  5. Лого на бранда на картата
  6. Дата на валидност
  7. Име на картодържателя

Банкова карта е карта, която картодържателят може да използва, а търговецът да приема за плащане на покупка, услуга или погасяване на дълг.

На пазара са разпространени различни типове карти, но те притежават няколко общи признака. Изработени са от пластмаса с размери 85.60 × 53.98 mm, според стандарта ISO/IEC 7810 ID-1. Върху тях са гравирани обикновено името на картодържателя и банков номер според стандарта ISO/IEC 7812.

История

Концепцията за плащане с карта е разработена още в утопичния роман „Поглед назад: 2000 – 1887 г.“ от Едуард Белами, излязъл през 1888 г.[1]. Първите истински кредитни карти се зараждат през 20 век благодарение на автомобила. За да улеснят шофьорите при покупка на бензин, масло, поправки (които тогава са били чести) и да си осигурят лоялността на клиента петролните компании започват да издават свои крати, с които могат да се платят всички продукти на компанията в съответния магазин. Следват ги големите универсални магазини. Първата разплащателна карта в модерния смисъл на думата е издадена през 1950 г. от Дайнърс Клъб с цел заплащане на разходите в престижни ресторанти и представлява правоъгълно картонче, от едната страна с името на притежателя, а от другата -списък на заведенията, участващи в програмата[1].

През 1958 – 59 г. компанията Американ Експрес, която вече си е извоювала име с издаване на пътнически чекове, издава първите си разплащателни карти от пластмаса, предназначени за пътуващи бизнесмени. Банките започват да осъзнават конкуренцията на тези нови небанкови институции и Банк ъф Америка през 1958 издава „Банкамерикард“ – първата разновидност на карта, свързана с банка, която бързо става най-популярната в САЩ. Скоро и други по-малки банки се присъединяват към нейната система. През 1977 г. името на картата е променено на по-краткото „Виза“. Към средата на 90-те години „Виза“ вече е най-широко разпространената кредитна система в цял свят, с над 400 милиона карти, валидни в 12 милиона обекта[1].

Банковите карти предлагат един много по-ефективен начин на пренасяне на пари; по същество те са значително подобрена версия на пощенския дилижанс от миналото, при която конете са заменени от компютри и телефонни линии[1].

Типове

Обикновено банковата карта е свързана с банкова сметка, принадлежаща на картодържателя. Тази сметка може да е от най-различен вид. Например най-популярни са следните банкови карти:

Кредитна

При тази карта издателят (финансовата институция) е създал предварително кредитна линия за клиента си картодържател, от която той може да тегли (т.е. да заема) за да извърши плащане в търговски обект или пък да получи пари в брой (Шаблон:Lang-en).

Дебитна

Покупка с дебитна карта

При дебитната карта средствата се изтеглят директно от банковата сметка на картодържателя или, ако тя позволява предварително зареждане със средства, директно от картата до изчерпване на средствата.

Използването на дебитни карти е широко разпространено и измества в исторически план ползването на чекове. С тях може да се изтеглят пари в брой от банкомат, а някои търговци предлагат и услугата пари в брой при плащане на техните каси (Шаблон:Lang-en)

Технологии

Магнитна карта

През 70-те и 80-те години на 20 век банковите карти се изработват с магнитна лента, която съдържа информация, но не може тя самата да обработва информация.

Картите с магнитна лента биват с висока (HiCo) и ниска (LoCo) коерцитивност[2]. Банките използват HiCo карти с магнитни ленти с ползваемост обикновено до 2 години (подходящи са за употреба и до 3 години, което ги прави достатъчно сигурни и надеждни за употреба за 2 години).

HiCo картите могат да се разпознаят по черната магнитна лента залепена на тях. Те са кодирани със силно магнитно поле (2750 Oersted). Това прави HiCo магнитните карти по-трайни, защото данните, кодирани на райетата са с високо ниво на защита срещу неволно изтриване на данни, когато са изложени на външно магнитно поле.

Смарт карта

Технологическото усъвършенстване на магнитните карти е смарт картата с памет и чип, който може да обработва информация. В началото на 90-те години няколко международни компании за разплащания (MasterCard, Visa и Europay) се споразумяват да разработят спецификации за смарт карти с цел използването им като дебитни и кредитни карти.

Взаимодействие от близко разстояние (ВБР)

Взаимодействие от близко разстояние, в превод от английското Near Field Communication, е технология, която позволява безконтактни плащания. Към устройство за ПОС терминал се добавя четец, който позволява само с докосване на банковата карта до устройството да се направи плащането. На банковите карти наличието на тази възможност се означава с payWave.

В България

В България плащания с банкови дебитни карти стартират едва в началото на 1994. Те се обслужват от Борика и до края на 1996 г. не получават съществено развитие: в страната действат само 70 банкомата и 28 ПОС терминални устройства за плащания в търговски обекти (от тях повечето в София). Едва през септември 1996 г. след внедряване на съвременна технология става възможно да се обслужват международни банкови карти[3]

Източници

  1. а б в г Уедърфорд, Джак. История на парите. Обсидиан, 2001. ISBN 954-769-003-5. с. 286 – 290.
  2. ((en)) What's the Difference Between HiCo and LoCo Mag St // Посетен на 20 август 2015.
  3. Манчев, Цветан. Есе за финансовата криза, с.49 // Агенция за икономически анализи и прогнози. Посетен на 31 март 2015.