Направо към съдържанието

Хранислав

от Уикипедия, свободната енциклопедия

Хранислав е български военен предводител, велик примикюр (дворцов маршал) и приближен на цар Ивайло.

Пленен от византийците през 1280 г. прекарва няколко години от живота си в константинополска тъмница. Император Андроник II Палеолог го помилва и удостоява с дворцовата титла велик чауш. Хранислав станал заместник или помощник на византийския велик примикюр и ръководител на дворцовата стража.

Георги Пахимер съобщава, че Хранислав командвал собствен отряд, съставен вероятно от българи. Със своите хора Хранислав участвал в съвместна кампания с каталонската компания срещу турците в Анатолия. През 1304 г. каталаните и придружаващите ги византийски сили разбили турците в битка при Герма (бейлика Гермиян) при което в ръцете им паднала богата плячка. При нейното разпределение избухнала жестока свада, в центъра на която били хората на Хранислав[1]. Роже дьо Флор ги обвинил в ламтеж към чуждото и заповядал да обесят дванайсет души от тях за назидание, обвинявайки ги в малодушие и предателство. Стигнало се до спречкване между двамата командири, след което Роже ранил с меча си Хранислав, който очевидно се противопоставил на действията на водача на каталанската компания. Разяреният каталански водач искал да обеси и самия Хранислав, обвинявайки го че предавал византийските крепости на турците. Византийските офицери се застъпили за Хранислав и екзекуцията се отменила. За живота му насетне няма повече данни[1]. Малко са известни подробностите за Хранислав преди пленяването му от византийците. Византийският историк Георги Пахимер го описва като „войнствен човек, българин по произход“ и един от офицерите и поддръжниците на Ивайло.[2][3][4] Историкът Пламен Павлов теоретизира, че Хранислав трябва да е бил ранен последовател на Ивайло от самото избухване на въстанието му и следователно един от най-доверените му командири. Той смята, че Хранислав е получил византийската заемка на мегас примикерий, след като Ивайло е поставен в столицата Търново.[2]

Хранислав е пленен от войските на Михаил VIII Палеолог (1259–1282), чиито походи срещу България през 1278–1280 се стремят да елиминират Ивайло и да поставят Иван Асен III (1279–1280) на българския престол. Хранислав трябваше да прекара поне няколко години в затвора в Константинопол, преди синът на Михаил и следващият византийски император Андроник II Палеолог да го освободи.[5] Андроник пожелал да се възползва от военните таланти на Хранислав и го издигнал до статут на megas tzaousios. Българските учени тълкуват ролята на мегас цаусий като началник на императорската гвардия[6] и главен помощник на мегас примикерия.[2][3] Всъщност естеството на тази военна длъжност, която произлиза от турския çavuş, „пратеник“, далеч не е ясна.[7]

В новото си задължение като византийски генерал Хранислав е изпратен в северозападна Мала Азия, където основната му задача е защитата на тази провинция срещу настъпващите турци. Той беше подчинен на западния наемник Роджър де Флор и неговата каталунска компания, въпреки че отговаряше за отделна военна част. Неговите сили може да включват българско участие с неизвестен брой.[2][8]

Отрядът на Хранислав участва във византийско-каталонската победа над турците при Герме през пролетта на 1304 г.[4] Разпределението на плячката обаче се оказва основен спор между Роджър и Хранислав. Първият обвини втория в алчност и в последвалия конфликт обеси дванадесет от неговите войници. Роджър дори намушка Хранислав с меча си и щеше да го обеси, ако не беше намесата на други византийски военачалници, които спасиха българина благодарение на неговите „много похвални дела“.[2][8] Нищо не се знае за съдбата на Хранислав след 1304 г., въпреки че не се споменава, че е починал от раните си.[2][8]

Наследство

Хранислав се споменава накратко в повестта на Иван Вазов от 1907 г. „Светослав Тертер“. В една от главите книгата разказва историята на измисления племенник на Хранислав Радоил, разбойник и авантюрист, който се бие срещу татарите на Ногай хан и селджуките. В повестта на Вазов Хранислав е описан като известен герой от времето на Ивайло.[9]

  1. а б Пламен Павлов. Съратници и последователи на Ивайло // Бунтари и авантюристи в средновековна България. Електронно издателство LiterNet, 2005. Посетен на 13 юли 2020.