Алдо Моро

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Алдо Моро
Италиански политик
Алдо Моро 
Роден: 23 септември 1916
Малие, Италия
Починал: 9 май 1978
Рим, Италия

Алдо Моро (на италиански: Aldo Moro) е италиански политик и тридесет и деветият министър-председател на Италия от 1963 до 1968 г., а след това от 1974 до 1976 г. Той е един от най-дълго служилите следвоенни премиери, бил на власт общо повече от 6 години. Като водач на християндемокрацията Моро е смятан за интелектуалец и спокоен посредник, особено във вътрешния живот на партията. На 16 март 1978 г. е отвлечен от организацията „Червените бригади“ и след 55 дни в плен е убит.

Ранна кариера[редактиране | edit source]

Моро е роден в Малие, провинция Лече (Пулия), в семейство от Удженто. На 4-годишна възраст семейството му се мести в Милано, но скоро пак се връща в Пулия, където той получава диплома за средно образование (гимназията Аркита в Таранто). До 1939 г. учи право в университета на Бари, където по-късно заема длъжноста на професор по философия на правото и колониалната политика (1941) и наказателно право (1942).

През 1935 г. членува в университетската студентска католическа асоциация на Бари. През 1939 г. след одобрението на Джовани Батиста Монтини е избран на поста на президент на асоциацията. Заема този пост до 1942 г. Участва в студентски състезания, организирани от фашистка студентска организация.

По това време създава списанието „La Rassegna“, което излиза от 1943 до 1945 г.

През 1945 г. се жени за Елеонора Чиаварели (1915–2010), от която има четири деца: Мария Фида (1946), Агнес (1952), Ана и Джовани (1958).

Моро преподава право в Бари в продължение на 20 години и през 1963 г. получава възможността да преподава като професор по наказателно право и процес в университета Сапиенца в Рим.

Политическа дейност[редактиране | edit source]

Моро развива интерес към политиката в периода 1943–1945 г. Първоначално се интересува от социалдемократичния компонент на социалистическата партия в Италия, но по-късно католикът в него го води към новосъздадената християндемократическа партия.

През 1945 г. става директор на списание „Studium“ и президент на движението на Azione Cattolica.

През 1946 г. е номиниран за вицепрезидент на християндемократическата партия и е избран за член на Конституционалното събрание, където взема участие в редактирането на италианската конституция. През 1948 г. е избран в италианския парламент и е номиниран за министър на външните работи в петия кабинет на Де Гаспери (23 май 1948 – 27 януари 1950 г.).

През 1952 г. Моро е преизбран от италианската камара на депутатите и заема поста председател на християндемократическата политическа група. Избран е за министър на правосъдието в първият кабинет на Антонио Сегни през 1955 г.

Министър на образованието е в кабинетите на Адоне Цоли и Аминторе Фанфани. Той въвежда гражданското образование в националния учебен план. През 1959 г. на Шестия партиен конгрес заема поста национален секретар на християндемократическата партия.

През 1963 г. за пръв път е номиниран за премиер на Италия. Неговото правителство не е изцяло подкрепено от християндемократическата, социалистическата, републиканската и социалдемократическата партия. Третият му кабинет (1966-1968)е на власт 833 дни — рекорд за Италия, наречен „Първата република”.

Исторически данни[редактиране | edit source]

Моро е смятан за много силен посредник, способен да координира вътрешните течения в християндемократическата партия.

В началото на 1960 г. Моро е един от най-убедителните поддръжници на съюза между християндемократическата и социалдемократическата партия, като идеята му е да разшири мажоритарния вот и да вкара социалистите в правителствената система. През 1963 г. на конгреса на партията в Неапол той успява да убеди колегите си да приемат стратегията. Същото става и през 1978 г. (с помощта на италианската комунистическа партия), когато той поддържа идеята за правителство на принципа на националната солидарност.

Главната идея на Моро е да разшири демократичната база на правителството: кабинетите е трябвало да поддържат по-голям брой партии и гласуващи.

През 1977 г. Моро участва в международни спорове. Силно подкрепя Мариано Румор на парламентарните дебати във връзка скандала Локхийд. Част от пресата свързва Моро с подкупи и се стреми политически да го унищожи. На 3 март 1978 г., 13 дни преди отвличането му, Моро е оправдан.

Отвличане[редактиране | edit source]

На 16 март 1978 г. Моро е отвлечен, а петте му бодигарда — убити (това става на улица Виа Фани в Рим) от войнстващата комунистическа организация "Червените бригади", водена от Марио Морети. Моро е на път за заседание на Камарата на представителите във връзка с вот на доверие за ново правителство, водено от Джулио Андероти, което за пръв път в историята би имало подкрепата на комунистическата партия. Това трябва да е първата стъпка в приложението на стратегическата политическа визия на Моро, както е дефинирана от Compromesso storico (исторически компромис).

Преговори[редактиране | edit source]

„Червените бригади“ предлагат да разменят живота на Моро срещу свободата на терористи в затвора. Когато Моро е отвлечен, правителството незабавно заема твърдата позиция: "Държавата не трябва да се огъва" пред исканията на терористите. Някои съпоставят това с отвличането на Чиро Чирило през 1981 г., дребна политическа фигура, за който правителството преговаря. Чирило обаче е освободен срещу откуп, а не срещу освобождаване на терористи от затвора.

Докато е в плен, Моро изпраща писма на християндемократическата партия и на папа Павел VI. Тези писма, на моменти много критични към Андреоти, са пазени в тайна в продължение на повече от десетилетие и са публикувани едва в началото на 90-те години на ХХ век. В тях Моро заявява, че основната цел на държавата трябва да е спасяването на живота и че правителството трябва да се подчини на исканията на похитителите. Повечето от християндемократическите лидери твърдят, че писмата не изразяват истинските желания на Моро, тъй като са писани по принуда и следователно отказват всякакви преговори. Това рязко контрастира с исканията на семейството на Моро. В обръщението си към терористите папа Павел VІ иска от тях да освободят Моро без „условия“.

На 9 май 1978 г. простреляното тяло на Моро е намерено в изоставена кола в Рим.

Източници[редактиране | edit source]


Външни препратки[редактиране | edit source]