Алдо Моро

Алдо Моро Италиански политик Роден: 23 септември 1916 Малие, Италия Починал: 9 май 1978 Рим, Италия

Алдо Моро (на италиански: Aldo Moro) е италиански политик и тридесет и деветия министър председател на Италия от 1963 до 1968 година, и след това от 1974 до 1976 година. Той е един от най-дълго служещите пост-военеи премиери, като е държал силата в свойте ръце повече от 6 години. Като водач на Христианската демокрация, Моро е смятан за интелектуалец и спокоен посредник, особено във вътрешния живот на партията. На 16 март 1978 година той е отвлечен от групата на Червените бригади и след 55 дни в плен е убит.

Ранна кариера

Моро е роден в Maglie, в провицията Lecce (Puglia), в семество от Ugento. На 4 годишна възраст семейството му се мести в Милано, но скоро пак се връщат в Puglia, където взел диплома за средно упразование (гимназията Archita в Таранто). До 1939 година учи право в университета в Бари, където по късно заема длъжноста на професор по философия на правото и колониалната политика (1941) и криминално право (1942).

През 1935 година членува в университетската студентска католическа асоциация на Бари. През 1939 година след удобрението на Джиовани Батиста Монтини е избран за поста на президент на асоциацията. Задържа се на поста до 1942 година. Участва в студентски състезания организирани от фашистка студентска организация.

По това време създава списанието La Rassegna, публикувано от 1943 до 1945 година.

През 1945 година се жени за Елеонора Чиаварели (1915 – 2010) от която има четири деца: Мария Фида (1946), Агнес (1952), Ана и Джиовани (1958).

След като преподава право 20 години в Бари, през 1963 година Моро получава възможността да преподава като професор по криминално право и процедура в университета Сапиендза в Рим.

Политически дейности

Моро развива интереса си към политиката в периода 1943 – 1945 година. Първоначално е бил заинтересован от социал-демократичния компонент на социалистическата партия в Италия, но по-късно Католическото в него го води към новосъздадената християн-демократична партия.

През 1945 година става директор на списание Studium и президент на движението на Azione Cattolica.

През 1946 година е номиниран за вице-президент на християн-демократичната партия и е избран за член на конституционалната асамблея, където взема участие в редактирането на италианската конституция. През 1948 година е избран в италианския парламент и е номиниран за министър на външните работи в петия Де Гаспери кабинет (23 май 1948 – 27 януари 1950 година).

През 1952 година Моро е преизбран от италианската камара на депутатите и сложен на поста на председател на християн-демократичната политическа група. Избран е за министър на правосъдието в първият кабинет на Антонио Сегни през 1955 година.

Министър на образованието в кабинетите на Адоне Цоли и Аминторе Фанфани. Той представя гражданското образование на националния учебен план. През 1959 година на 6-тия партиен конгрес взема поста на национален секретар на християн-демократичната партия.

През 1963 година за пръв път е номиниран за премиер на Италия. Неговото правителство не е изцяло подкрепено от християн-демократичната , социалистическата, републиканската и социал-демократичната партии. Неговият трети кабинет (1966-68) бил на власт 833 дним рекорд за Италия наречен „Първата Република”.

Исторически данни

Моро е смятан за много силен посредник, способен да координира вътрешните треднове в християн-демократичната партия.

В началото на 1960, Моро е един от най-убедителните поддръжници на алианса между християн-демократичната и социал-демократичната партии, като идеята му е да разшири мажоритарния вот и да внедри социалистите в правителствената система. През 1963 година на конгреса на партията в Неапол той успява да убеди колегите си да приемат стратегията. Същото се случило и през 1978 година (с помощта на италианската комунистическа партия), когато той поддържа идеята за правителство на принципа на национална солидарност.

Главната идея на Моро е да разшири демократичната база на правителството: кабинетите е трябвало да поддържат по голям брой партий и гласуващи.

През 1977 година Моро е въвлечен в интернационални отклонения. Той силно подкрепял Мариано Румор през парламентарния дебат във връзка скандала Локхеед. Част от пресата свързала Моро с подкупи, който целели неговото политическо разрушение. На 3 март 1978 година 13 дни преди отвличането му, Моро не бил оправдан.

Отвличане

На 16 март 1978 година Моро е отвлечен, а петте му бодигарда убити (случило се на улица Виа Фани в Рим) от актовисткото комунистическото движение Червените бригади водено от Марио Морети. Моро бил на път за заседание във връзка с вот на доверие за ново правителство водено от Джулио Андероти и за пръв път в подкрепа на комунистическата партия. Това било началото на осъществяването на стратегията на Моро.

Преговори

Червените бригади предложили размяна за живота на Моро: свободата на неколцина терористи. Правителството не било готово да преговаря показано в обръщението: „ Държавата не бива да се огъва” пред терористически искания.

Докато е бил пленник Моро е пращал писма на християн-демократичната партия и папа Paul VI, в които отправял сериозни във връзка Андероти. Писмата били пазени в тайна до 1990 години. Моро пише, че държавата трябва да се грижи за народа, да спасява животи и да отстъпи на исканията на неговите похитители. Лидерите на християн-демократичната партия обаче смятали че писмата не олицетворявали реалните желания на Моро, и че били написани под принуда.

На 9 май 1978 година простреляното тяло на Моро е намерено в изоставена кола в Рим.

Външни препратки

• Buongiorno, notte, филм от 2003 година за отвличането
• Piazza Delle Cinque Lune, филм от 2003 година за отвличането
• Похищението на Алдо Моро