Анри дьо Гиз

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Анри дьо Гиз
Анри дьо Гиз

Анри I дьо Гиз (на френски Henri Ier de Guise) 3-ти херцог Гиз (род. на 31 декември 1549 - убит по заповед на крал Анри III на 23 декември 1588).От раждането си принц дьо Жоанвил, а от 1563 г. е херцог дьо Гиз и пер на Франция. Влиятелна политическа фигура, ръководител на Католическата лига по време на религиозните войни във Франция и един от организаторите на Вартоломеевата нощ. Известен остава и с прозвището си Белязаният заради получен белег на лицето при едно от многобройните сражения, които води срещу протестантите.

Семейство[редактиране | edit source]

Анри дьо Гиз е най-големият син на Франсоа І дьо Гиз, убит през 1563 г. при обсадата на Орлеан от протестантски благородник, и на Ан д`Ест. След смъртта на баща си е поставен под настойничеството на чичо си кардинал Шарл дьо Лорен, който се заема с неговото образование и го подтиква да пътува из Европа.

Участие в религиозните войни[редактиране | edit source]

През 1565 г. се сражава в Унгария срещу турците. След като се връща във Франция, вече пълнолетен, участва във втората и третата религиозни войни на страната на католиците и се отличава в битките при Жарнак (13 март 1569) и Монконтур (3 октомври 1569).

Женитба[редактиране | edit source]

През 1570 г. Анри дьо Гиз прави постъпки да се ожени за Маргарита Валоа, което би го направило и претендент за кралската корона, но Катерина Медичи се противопоставя на този брак и на 4 октомври 1570 г. Анри се жени за графиня Катрин дьо Клев.

Вартоломеева нощ[редактиране | edit source]

Гиз е един от организаторите на Вартоломеевата нощ, като за да отмъсти за смъртта на баща си, поема убийството на адмирал Колини.

След Вартоломеевата нощ Анри дьо Гиз продължава да развива активна дейност срещу протестантите и по време на осмата религиозна война разбива последователно войските им при Вимори (26 октомври 1587) и Оно (24 ноември 1587). Тези победи му спечелват с нарочен кралски указ от 15 юли 1588 г. званието генерал-лейтенант на кралската армия.

Смърт[редактиране | edit source]

Въпреки това само четири месеца по-късно (на 23 декември 1588) също по изричната заповед на краля на Франция, Анри III, който вижда в него силна заплаха за трона си, Анри дьо Гиз е екзекутиран от личната кралска гвардия в замъка Блоа, докато чака за среща краля. Тялото му изгорено и прахта му хвърлена в Сена. Същият ден са арестувани синът му Шарл и брат му кардинал Луи дьо Гиз като последният е екзекутиран на следващия ден в кралския затвор.

Източници[редактиране | edit source]

  • Jean-Marie Constant, Les Guise, Hachette, 1984, 270 p.
  • La Tragédie de Blois. Quatre siècles de polémique autour de l'assassinat du duc de Guise, Blois, Château de Blois, 1988, 264 p.
  • Yves-Marie Bercé, « Les coups de majesté des rois de France, 1588, 1617, 1661 », in Complots et conjurations dans l'Europe moderne, Actes du colloque international de Rome (1993), Rome, Publications de l'École française de Rome, 1996, p. 491-505,(ISBN 2-7283-0362-2)[lire en ligne].
  • Yvonne Bellenger (dir.), Le mécénat et l'influence des Guises. Actes du Colloque organisé par le Centre de Recherche sur la Littérature de la Renaissance de l'Université de Reims et tenu à Joinville du 31 mai au 4 juin 1994 (et à Reims pour la journée du 2 juin), Honoré Champion Éditeur, coll. « Colloques, congrès et conférences sur la Renaissance », 1997, 758 p. Divers articles :
    • Jean-Marie Constant, « La culture politique d'Henri de Guise vue à travers son comportement », p. 497-508.
    • Jean-Louis Bourgeon, « Les Guises valets de l'étranger, ou trente ans de collaboration avec l'ennemi (1568-1598) », p. 509-522.
    • Laura Willett, « Anomalies picturales dans la représentation d'Henri de Guise », p. 523-546.
    • Véronique Larcade, « Le duc d'Épernon et les Guises », p. 547-555.
    • Donald Stone, « Le duc de Guise, personnage littéraire », p. 557-565.
    • Louis Lobbes, « L'exécution des Guises, prétexte à tragédie », p. 567-579.
    • Luigia Zilli, « Le meurtre des Guises et la littérature pamphlétaire de 1589 », p. 581-593.
    • Yves-Marie Bercé, « Les échos du drame de Blois », p. 595-610.
  • Xavier Le Person, « Practiques » et « practiqueurs ». La vie politique à la fin du règne de Henri III (1584-1589), Genève, Droz, 2002.
  • Étienne Vaucheret, « Un portrait éclaté de Brantôme : Henri de Guise », in Cahiers Brantômevol. 1, « Brantôme et les Grands d'Europe », Presses Universitaires de Bordeaux, Éditions du Centre Montaigne de l'Université de Bordeaux 3, janvier 2003, p. 155-165.