Джудо

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене

Джудо (на японски: 柔道) е бойно изкуство и спорт, създадено в Япония през 1882 година от Кано Джигоро. Характернен за него е състезателния елемент, където целта е съперникът да бъде хвърлен или повален на земята, да бъде обездвижен или принуден да се предаде. Ударите с ръце, крака или оръжия също са част от джудо, но само от предварително уредените форми (ката), като се изключват от състезанията и свободната практика (рандори).

Джудо възниква на основата на бойното изкуство джуджуцу, едно от традиционните военни изкуства на Япония. Кано Джигоро, създателят на джудо, се е обучава в школи по джу-джицу („изкуство на гъвкавостта“) в продължение на много години, след което създава своя система, която нарича джу-до („път на гъвкавостта“).

Джудо е едно от първите съвременни (гендай будо) бойни изкуства и неговата философия и методи на обучение се превръщат в модел за по-късните бойни изкуства, развили се от традиционните форми (корю). Широкото разпространение на джудото в целия свят довежда и до появата на базирани на него нови форми, като самбо и бразилско джиу джицу.

Възникване и философия[редактиране | edit source]

Кано Джигоро
Думата „джудо“, изписана с канджи

Ранната история на джудо е тясно свързана с живота на неговия създател, японския универсалист и педагог Кано Джигоро (1860-1938). Той е роден в заможно семейство и получава добро образование, като от седемгодишна възраст изучава английски, калиграфия и различни конфуциански текстове.[1][2] Четиринадесетгодишен, той е записан в английско основно училище в Токио. Ширещото се насилие между учениците подтиква Кано да потърси доджо, в което да се обучава на някое бойно изкуство.[1][2]

Първоначално опитите му да намери учител по джуджицо, който да го обучава, нямат голям успех, тъй като в годините на Реставрацията Мейджи традиционните бойни изкуства са изгубили популярност в модернизираща се Япония. Много от някогашните учители са принудени да прекратят работата си или са разочаровани и са се отказали. Накаи Уменари, познат на бащата на Кано и бивш войник, се съгласява да му покаже ката, но не и да го обучава пълноценно. Катагири Рюджи, служител на семейството, познава джуджицу, но отказва да обучава Кано, тъй като смята, че изкуството вече няма практическо приложение. Отказва и Имаи Генширо от джуджицу школата кюшинрю.[3]

Кано успява да намери учител едва през 1877 година. По това време той учи в токийското училище Кайсей, малко по-късно присъединено към новосъздадения Токийски университет. Кано Научава, че много бивши джуджицу учители са принудени да си намерят нова работа, често занимавайки се с традиционна остеопатия.[4] Разпитвайки неколцина остеопати, той стига до Фукуда Хачиносуке (1828-1879), учител от школата тенджин шиньорю, който поддържа малко доджо с петима ученици.[5][6][7] Смята се, че Фукуда набляга на техниката, за сметка на формализираните упражнения, поставяйки основата на фокусирането върху свободната практика рандори в създаденото от Кано джудо.

При смъртта на Фукуда през август 1879 година Кано е обявен за негов символичен наследник и получава деншо на неговото доджо.[8][9] Въпреки това той решава да продължи обучението си при друг учител от школата тенджин шиньорю, Исо Масатомо (1820-1881). Исо набляга на практикуването на ката и оставя обучението в рандори на свои помощници, като все по-често тази дейност се поема от Кано.[10] Исо умира през юни 1881 година и Кано се премества в доджото на Иикубо Цунетоши (1835-1889) от школата киторю,[11] който подобно на Фукуда акцентира върху рандори, а школата киторю по начало се фокусира върху техниките за хвърляне.

През февруари 1882 година Кано Джигоро основава свое собствено доджо в будисткия храм Еишоджи в Токио.[12] Иикубо Цунетоши посещава новата школа три дни в седмицата, за да помага на Кано в обучението. Макар че изминават две години преди школата да получи името Кодокан и по това време Кано още не е получил майсторското си свидетелство от школата киторю, 1882 година се смята за годината на основаване на Кодокан, бъдещото световно средище на джудо.

Основни за Кано Джигоро при създаването на джудо са принципите сейрьоку дзеньо (精力善用, „максимална ефективност, минимално усилие“) и джита кьоей (自他共栄, „взаимно благополучие и полза“). Той илюстрира приложението на сейрьоку дзеньо с концепцията за джу йоку го о сейсу (柔よく剛を制す, „мекотата контролира твърдостта“):

Накратко, да се съпротивляваш на по-силен противник ще доведе до твоето поражение, а приспособяването и избягването на нападението на твоя противник ще го накара да изгуби своето равновесие, силата му ще бъде намалена и ти ще го победиш. Това може да се прилага независимо от относителния размер на силата, правейки възможно по-слаби противници да победят значително по-силни. Това е теорията за джу йоко го о сейсу.[13]

Кано осъзнава, че сейрьоку дзеньо, възникнала като практическа концепция в джуджицу, има и по-широко философско приложение. Това по-широко разбиране на този принцип, заедно с повлияния от конфуцианството принцип джита кьоей, оформя обособяването на джудо от джуджицу. Кано отхвърля техниките, които не съответстват на тези два принципа и набляга на важността на ефективността при изпълнението на всички техники. Той е убеден, че практикуването на джуджицу, подчинено на тези идеи, е път за самоусъвършенстване и за подобряване на обществото като цяло.[14] В същото време той ясно осъзнава противоречивото отношение на обществеността към джуджицу:

По това време все още имаше малко специалисти по буджицу и буджицу беше почти изоставено от нацията като цяло. Дори и да исках да преподавам джуджицу, повечето хора вече бяха спрели да мислят за това. Затова реших, че е по-добре да преподавам под различно име, най-вече защото моите цели бяха много по-широки от джуджицу.[15]

Кано смята, че понятието джуджицу е недостатъчно, за да опише новото изкуство - „джицу“ означава „изкуство“ или „средство“ и се свързва с метод, състоящ се от набор от физически техники. Той променя името на „джудо“, където „до“ означава „път“ (подобно на китайската концепция за дао) и предполага по-широк философски контекст от „джицу“.

Техника[редактиране | edit source]

Техниките са 66 на брой, като се делят на:

"техники с ръце"

"техники с хълбок"

"техники с крака"

"самопожертвователни техники назад"

"самопожертвователни техники встрани"

"техники на задържане"

"техники на пристягане"

"болезнени техники на ставите"

Практика[редактиране | edit source]

Джудо се практикува в над 200 страни по Света. И до ден днешен джудо остава известно "бойно изкуство" и спорт, а в Япония традиционно бойно изкуство. Възрастта от която едно дете може да започне е 3-4 години. Методите са различни на всякъде, но приципите остават спазени от всички.

Рангове[редактиране | edit source]

Типични европейски цветове на пояси по джудо
Бял Ceinture blanche.png
Жълт Ceinture jaune.png
Оранжев Ceinture orange.png
Зелен Ceinture verte.png
Син Ceinture bleue.png
Кафяв Ceinture marron.png
Черен Ceinture noire.png

Джудистите се делят на рангове в зависимост от своите познания и умения, като всеки ранг е отразен с даден цвят на пояса. Ранговете се разделят на два вида — за ученици (кю, 級 - 1935г.) и за напреднали (дан, 段).

Цветове и имена на дановете, в низходящ ред:

  • Широк бял (12ти дан)
  • Червен (10ти дан)
  • Червен (9ти дан)
  • Червено-бял (8ми дан)
  • Червено-бял (7ми дан)
  • Червено-бял (6ти дан)
  • Черен (5ти дан) Годан
  • Черен (4ти дан) Йондан
  • Черен (3ти дан) Сандан
  • Черен (2ри дан) Нидан
  • Черен (1ви дан) Шодан

Цветове и имена на кю, в низходящ ред:

  • Кафяв (1во кю) Ичикю
  • Син (2ро кю) Никю
  • Зелен (3то кю) Санкю
  • Оранжев (4то кю) Шикю
  • Жълт (5то кю) Гокю
  • Бял (6то кю) Рокукю

Спорт[редактиране | edit source]

Бележки[редактиране | edit source]

  1. а б Kano 2008, с. 1.
  2. а б Hoare 2009, с. 43.
  3. Kano 2008, с. 2.
  4. Hoare 2009, с. 44.
  5. Kano 2008, с. 3-4.
  6. Hoare 2009, с. 45-47.
  7. Fukuda 2004, с. 145-152.
  8. Kano 2008, с. 6.
  9. Hoare 2009, с. 47.
  10. Kano 2008, с. 9-10.
  11. Kano 2008, с. 11.
  12. Hoare 2009, с. 52-53.
  13. Kano 2005, с. 39-40.
  14. Kano 2008, с. 107.
  15. Hoare 2009, с. 56.
Цитирани източници
  • ((en)) Fukuda, Keiko. Ju-No-Kata. Berkeley, California, North Atlantic Books, 2004.
  • ((en)) Hoare, Syd. A History of Judo. London, Yamagi Books, 2009.
  • ((en)) Kano, Jigoro. Mind Over Muscle: Writings from the founder of Judo. Tokyo, Japan, Kodansha, 2005.
  • ((en)) Kano, Jigoro. Judo Memoirs of Jigoro Kano. Victoria, BC, Trafford Publishing, 2008.

Външни препратки[редактиране | edit source]