Древноегипетски календар

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене

Измерване на времето в Древен Египет[редактиране | edit source]

По подобие на годината, която били разделили на 12 месеца, най-вероятно след наблюдение на лунните цикли (виж Календар), египтяните разделят деня и нощта - всеки на 12 часа, като ги нарекли „слънчеви часове“ и „часове на мрак“. Изглежда тези часове са променяли своята продължителност според годишния сезон, като само близките до равноденствията дни и нощи траели еднакво дълго. За да се посочи часа, се казвало: часът Х от нощта, или часът Х от деня. Освен това жреците били нарекли часовете с едносъставни имена, като например „сияйният“, който е първият час на деня, или сложни, например „който вижда красотата на Ра“ — за дванайсетия час на нощта. Дванадесетте часа на нощта представляват дванадесетте области на долния свят, които Ра прекосява в нощната си обиколка, и които са изобразени в декорациите на гробниците. В ежедневния живот различните моменти се отбелязват с по-общи понятия: сутринта, „мигът на нощта“, или по-поетичното „часът на вечерното ястие“, „часът на здрача“; открити са също така и все още неясни изрази, като този на Гардинър, превеждан като „мигът на уханието в устата“.

Още от началото на Новото царство, а може би и от по-ранен период, египтяните познават различни уреди за измерване на времето, по принцип използвани в храмовете и дворците: водни часовници клепсидри — каменни вази, обикновено старателно украсени и с пробита дупка, през която водата се изтича за дванадесетте нощни или дневни часа, с отбелязани отвътре линии, за да се следи ходът на часовете; слънчеви часовници, отбелязващи часа според дължината на хвърлената сянка или според посоката; „звездни часовници“, които наподобяват уреди за астрономическо наблюдение. При звездните часовници се използват предварително съставени астрономически таблици, екземпляри от които са запазени до днес в гробниците на фараоните от XX династия. Тези таблици можело да бъдат използвани по време на определени 15 дни в годината, а били необходими 24 от тях, за да се изготви пълна звездна таблица. Наблюдателят, който носел плоча, линия с процеп и триъгълник, заставал срещу някакъв предмет, служещ за отправна точка, поставен по посоката на Полярната звезда; масата представлявала фигурата на отправната точка с разположението на звездите спрямо главата му във всеки час от денонощието. С помощта на този уред за отмерване, наблюдателят откривал звездата, отправна точка, разположена над главата или окото според часа, и било достатъчно да погледне към плочата, за да знае кое време на нощта е.

Календар[редактиране | edit source]

Няма съмнение, че египтяните са първият народ, притежавал рационален слънчев календар. Годината имала 365 дни, разделени на 12 месеца от по 30 дена всеки, към които в края на всяка година били прибавяни 5 допълнителни дни — епагомени. Месеците били групирани в тетрамени, които оформяли трите сезона: разливи (ахет), покълване (перт) и горещини (шему). Едва в Късната епоха всеки от месеците в тетрамена бил наименован: Тот, Паофи, Атир и Хойак от първия сезон на разливите; Тиби, Мехир, Фаменот и Фармути от втория сезон на покълването; Пахонс, Пайни, Епифи и Мезори за третия, летния сезон. За да обозначат определен ден, египтяните посочвали годината от царуването, месеца, сезона и деня. Например година 9 на Джосеркара Аменофис I, месец трети от горещините (Епифи), ден ден девети, е посочената от медицинския папирус Еберс на звездната поява на Сотис (Сепет), днес Сириус. Египетската година започвала тогава, когато Сириус се появявал на хоризонта в мига на изгрева — феномен, наречен звездна поява на Сотис, съвпадаща приблизително с прииждането на река Нил — за този народ от земеделци, свързан с разливите, това била датата, която отбелязвала началото на годината (19 юли по юлианския календар или 15 юни по нашия; на географската ширина на Мемфис). Понеже египетската година имала само 365 дни, а циклите на Слънцето и Сириус са с продължителност 365 дни и четвърт ден, на всеки четири години началото на новата година закъснявало с още един ден. 1461 години били необходими, за да съвпаднат космическата и официалната година. Египтяните, естествено, са забелязали това несъответствие, по силата на което лятото се появявало посред зима. Официалната година те наричали още плаваща година, но земеделските занимания на селяните се основавали единствено на природния цикъл на сезоните. Цикълът от 1461 години, наричан „сотически период“, подтикнал в началото на нашия век Едуард Майер да търси датата на установяване на календара. Със сигурност се знае, че през 139 г. е имало съвпадение на изгрева на Слънцето и на Сотис. Едно просто изчисление позволява да се установи, че това съвпадение се е възпроизвело през 1322 г. пр.н.е., в 2783 г. пр.н.е. (в края на тинитската епоха и началото на Старото царство) и накрая — през 4244 г. пр.н.е. Първата дата е твърде скорошна, а „Текстове от пирамидите“ ни карат да мислим, че през 2783 г. пр.н.е. календарът вече е бил факт. Някои от египтолозите приемат приблизително годината 4244 пр.н.е., която за никого не е първата сигурна историческа дата. Някои автори свързват това изобретение със свещениците от Хелиополис и с времето, когато градът през додинастическия период е бил столица на огромно царство. Немският математик Ньогебауер е установил, че тази дата е неприемлива. Тя е била отхвърлена — заедно с цялата историческа концепция на Сет, основаваща се на същата тазо хронология — от Кийз, който намери множество последователи сред специалистите. Някои анализи доказват, че тя ни отвежда към времето на фаюмския неолит и следователно през тази епоха не би могъл да бъде създаден календарът. Така че, ако изобщо някога в края на средния период от додинастическия период е имало величество на Хелиополис, то тази дата трябва да се намали с едно хилядолетие — нещо, което прави създаването на календара в този период невъзможно.