Закон за защита на нацията

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Указ на цар Борис ІІІ за утвърждаване на „Закона за защита на нацията“

Законът за защита на нацията е изключителен български закон от комплексен тип в сила от 23 януари 1941 г. до 27 ноември 1944 г. Приет е от 25 Обикновено Народно събрание.[1][2]

Законът за защита на нацията урежда обществените отношения, свързани със статута на тайните организации, лицата от еврейски произход, тяхното имущество, „противонационалните и съмнителни прояви“ по време на Втората световна война. Законът следва примера на Нюрнбергските закони и е част от тенденцията за сходни разрешения на еврейския въпрос, като тези в Нацистка Германия на расистка и националсоциалистическа основа.[1][2]

Законът не се позовава на действащата в момента Търновска конституция. Разпределен е в четири дяла: За тайните и международни организации, За лицата от еврейски произход, За противонационалните и съмнителните прояви, Особени разпоредби.

Законът въвежда редица ограничителни мерки и срещу масонството и подобни нему тайни организации, срещу евреите-български поданици. Последван е от цяла серия сходни нормативни актове по материята. С чл. 5 от Закона за защита на нацията са разтурени и забранени към 20 организации — масонските ложи, ротарианците, ционистките организации, пен-клуб и т.н.[3]

Ограничителните общи разпоредби забраняват на лицата от еврейски произход да бъдат приемани за български поданици, да бъдат избираеми, да заемат държавни, общински и други служби, да се откупуват от военна служба, да встъпват в брак или извънбрачно съжителство с лица от български произход и т.н. Въвежда се и извънреден данък върху еврейското имущество.[2][4] Постановени са ограничения за местожителство, постъпване в учебни заведения (еврейска квота), за имотите, за професионалната и стопанска дейност и т. н.

Законът е внесен от първото правителство на Богдан Филов. Приет е въпреки опозицията на част от народните представители, неодобрението на обществени и професионални организации, Светия синод на Българската православна църква, видни обществени личности и др.[2] Утвърден е с Указъ № 3 /21 януари 1941 г., подписан от Цар Борис III и обнародван в „Държавен вестник“, бр. 16/23 януари 1941 г.

За изпълнението на закона е създадено Комисарство по еврейските въпроси. Главен комисар е Александър Белев. Комисарството при съдействието на армията и полицията активно участва в депортирането на евреи от администрираните от България предвоенни територии на Гърция и Югославия. През 1943 г. е подписана българо-германската спогодба „Белев-Данекер“ за депортиране на около 20 000 евреи от старите предели на Царство България. След масови обществени протести с намесата на Цар Борис ІІІ, БПЦ, парламентаристи и др. депортацията от старите предели е отменена и заменена с носене на отличителни жълти звезди, различни социални и стопански ограничения, принудително заселване, отнемане на икономически и обществени възможности чрез конфискации на имущество, изпращане в лагери за принудителен труд и т.н.[2] Някои лагери успешно са атакувани и разбивани от силите на НОВА.[5][6]

Законът за защита на нацията е отменен на 27 ноември 1944 г. с наредба-закон на първото правителство на ОФ публикувана в „Държавен вестник“ бр. 50/2 март 1945 г. - в изпълнение на последната точка от програмата на Отечествения фронт.

Библиография[редактиране | edit source]

  • Божилов, И. и др. (1993). История на България. София: Христо Ботев. ISBN 9544450947
  • Василев, К., и др. (Ред.). (1976). История на антифашистката борба в България 1939-1944 (Том 2). София: Партиздат.
  • Казасов, Д. (1949). Бурни години: 1918-1944. София: Народен печат.
  • Милкова, Ф. (1976). История на българската буржоазна държава и право през периода 1918-1944 г. София: Наука и изкуство.
  • Минчев, Х. (Ред.). (1975). Бойният път на партизанския отряд „Христо Кърпачев“. София: Държавно военно издателство.

Бележки[редактиране | edit source]

Уикиизточник разполага с оригинални творби на / за:
  1. а б Милкова (1976), стр. 192.
  2. а б в г д Божилов и др. (1993), , стр. 711.
  3. Казасов (1949), стр. 692.
  4. Милкова (1976), с. 193.
  5. Минчев (1975), стр. 36-37.
  6. Василев и др. (1976), стр. 342-345.