Елин Пелин

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други значения на Елин Пелин.

Димитър Иванов Стоянов
Elin Pelin.jpg
Псевдоним Елин Пелин, Чичо Благолаж, Камен Шипков, Елчо, Пан, Пелинаш, Поручик, Мито, Чер Чемер, Иван Коприван, Горна Горчица, Катерина, Бокич, Слова
Роден 18 юли 1877
Байлово, Османска империя
Починал 3 декември 1949 г. (на 72 г.)
София, България
Националност българин
Тема българското село
Дебютни работи „Мило е отечеството“ - разказ (1895)
Димитър Иванов Стоянов в Общомедия

Димитър Иванов Стоянов (18 юли 1877 - 3 декември 1949), по-известен под псевдонима Елин Пелин, е български писател. Централно място в творчеството му заема описанието на българското село, това е и причината да го наричат „певец на българското село“.[1]

На него е наречен град Елин Пелин, намиращ се близо до родното му село Байлово. Името на Елин Пелин носи морският нос Елин Пелин в Антарктика.[2]

Биография[редактиране | edit source]

Родословие[редактиране | edit source]

Родното село на Елин Пелин, Байлово, запустява по време на войните на Османската империя с Австрия и Руска империя. В началото на 19-и век прадядото на Елин Пелин, Станьо от село Поибрене, Панагюрско, се заселва в пустото землище на някогашното село, намирайки го за пригодно за скотовъдство. Скоро довежда и семейството си, а след това нов живот в селото вливат и още множество поибренци, вакарелци, беличани и др., търсещи спокойно място за живот в условията на турското робство. Синът на Станьо, Иван, станал и пръв учител в селското училище. Жителите на възроденото село и най-вече родът на писателя, се отличавали с буден възрожденски дух и предприемчиво родолюбие.

Бащата на Елин Пелин, Иван Стоянов, по-известен като Йото Варджията, бил също така будна личност. Освен земеделец, той бил зидар, дърводелец, кантонер, правел коли, веялки, керемиди и тухли. Известен е и неговият проект за вятърна мелница, който по-късно е отразен от сина му в едноименен разказ. Въпреки скромния живот, будният възрожденски дух на рода не позволил на Йото да остави децата си неуки. Двама от синовете му завършили висше образование, а с разноски на самия Иван било отворено училище в собствения му дом. По-късно Елин Пелин казва, че по това време баща му бил единственият грамотен човек в селото.

Ранни години[редактиране | edit source]

Родният дом на Елин Пелин в с. Байлово

Кръщелното име на Елин Пелин е Димитър Иванов Стоянов. Роден е на 18 юли 1877 г., който е едно от единадесетте деца в семейството на Йото Варджията и Стоянка Иванова. Другите техни деца са: Стоян (роден 1859), Пена (родена 1862), Велко (роден 1865), Христо (роден 1869), Захари (роден 1873) и Мария (родена 1885). Между тях е имало и други, които починали - Йордан, Александър, Параскева и едно, на което името не се помни. Той израства в среда, където образованието било на особена почит. Баща му редовно носел книги от пазара в града, където продавал вар. В домашната му библиотека били „Рибният буквар“, „Под игото“ и съчиненията на Христо Ботев и Любен Каравелов. Завършва началното си образование в родното си село, след което заминава да учи в София (1890–1891, първи гимназиален клас), Златица, Панагюрище и Сливен (1892–1894, където завършва днешните 5 и 6 клас). Не завършва гимназия; страстно се увлича в четене, основно опознава българската и руската литература.

Учител е в Байлово (1895–1896). През 1896 прави опит да влезе в Рисувалното училище. Рисуването, наред с четенето, била една от големите му страсти. Не е приет и се връща в Байлово, където през следващите две години пише първите си сериозни произведения. От есента на 1899 се установява в София, където е притиснат от тежки финансови проблеми.

В София[редактиране | edit source]

Кръгът "Развигор" между 1921 и 1924 г.: Тодор Боров, Елин Пелин, Александър Балабанов, Д. Б. Митов. Източник: ДА „Архиви“

През периода 1903–1904 г. издава сп. „Селска разговорка“ в Самоков. Чрез ходатайството на проф. Иван Шишманов започва работа като библиотекар в Университетската библиотека (1903–1907), командирован е в Париж и Нанси, Франция (1906–1907) заедно с Яворов, става пазител в хранилището на Народната библиотека в София (1910–1916), уредник в къщата-музей „Иван Вазов“ (1924–1944), където работи до пенсионирането си. През 1904 г. излиза първата му книга „Разкази“, том първи. През 1905 г. заедно с Александър Божинов посещава за 20 дни Италия — Венеция и Флоренция. През същата година излиза „Пепел от цигарите ми“, сборник от стихотворения в проза.

През октомври 1944 г., след Деветосептемврийския преврат, комунистът Станислав Вихров прави опит за убийството на Елин Пелин, но се припознава и вместо него убива сатирика и бивш редактор на вестник „БългаранБорис Руменов.[3]

До края на живота си е обременен от материални трудности. Става редовен член на БАН (1940), а също председател на Съюза на българските писатели (същата година). Умира на 3 декември 1949 година в София на 72-годишна възраст.

Сътрудник е на множество списания. Редактира и списва почти сам сп. „Селска разговорка“ (1902–1903). Участва в редактирането на в. „Българан“ (1904–1909), в. „Развигор“ (1921–1927, 1937), редактира детските списания „Веселушка“ (1908–1910), „Чавче“ (1913–1914), „Светулка“ (1904–1944, 1945–1947), в. „Пътека“ (1933–1936); член е на редколегията на в. „Септемврийче“ (от 1945).

Творчество[редактиране | edit source]

Елин Пелин започва да пише още докато е ученик на село. През 1895 година обнародва първите си творби: в сп. „Войнишка сбирка“ разказа „Мило е отечеството", в ученическото списание „Извор“ разказа „На майчин гроб“, стихотворенията „Зима“ и „Привет“. Под стихотворението „Тихи тъги“ (ноември 1897), отпечатано в сп. „Български преглед“, за пръв път се подписва с псевдонима Елин Пелин. В младежките си години се увлича повече от поезията. В зрялото си творчество се насочва към разказа и повестта, като продължава да пише детски и хумористични стихотворения.

Елин Пелин е един от най-големите художници на българското село, майстор на късия разказ в българската литература, създател на галерия ярки, незабравими образи, много от които са вдъхновени от неговите съселяни от Байлово, близки и познати [4]. Опознал в детайли селския бит и душевност, зад идиличното и битовото открива определени социални тенденции и написва първите си зрели разкази: Напаст Божия, Ветрената мелница, На оня свят, Гост, Андрешко, „Пролетна измама“.

Автор е на редица разкази, наситени с жизнерадостен и весел смях, в които се оглежда дяволитият български селянин, готов да се шегува и в най-тежките моменти от своя нерадостен живот; белег на несломената жизненост на българския национален характер. В непретенциозните си, но много популярни хуморески в стихове и проза от сборника "Пижо и Пендо" (1917) майсторът на иронията и на скептичния шопски присмех пародира увлеченията по селската идилия и поетизираната патриархалност, като им противопоставя суровата и примитивна правда на истинския живот.

С особена симпатия Елин Пелин пише за тежката участ на селския учител: Душата на учителя, Кал, Самичка, „В интерес на просветата“. Една от основните теми е и черквата и представителите ѝ. Елин Пелин осмива и изобличава с ярък реализъм чревоугодничеството, пиянството, алчността, лицемерието - пороци, в които са затънали калугери и попове (Напаст Божия, Братя, Изкушение). Елин Пелин е художник с широк интерес към света; наред с нерадостните страни на живота той описва и красотата в противоречивата пъстрота на действителността, поезията в селския живот. С особена пластичност се отличават лиричните му пейзажи, в които хубостта на природата е свързана с труда и чувствата на хората.

В повестта Гераците (1911) — едно от най-значителните произведения в българската литература — Елин Пелин описва с голяма художествена сила разложението на патриархалната селска задруга и на патриархалния морал под напора на новите капиталистически отношения. Писателят съчувства на стария Герак, който, стъписан пред индивидуализма и егоизма, недоумява защо любовта бяга от хорските сърца и защо хората не са вече братя помежду си. Предишната патриархалната етичност и човещина са заместени от вълчи нрави, морално падение и безогледна алчност. Старите форми на живот в село умират, създават се нови социални групи, нови социални образи. С голямо проникновение авторът проследява отраженията на социалните явления в душите на хората. Във втората си повест „Земя“ (1922) Елин Пелин е обрисувал разрушителната стихия на частнособственическата страст, която опустошава човека, осакатява го нравствено.

Статуя на Ян Бибиян и дяволчето Фют в София, скулптор Николай Зиков

По време на Първата световна война Елин Пелин пише патриотични произведения, събрани в сборника Китка за юнака (1917). През 1928 година издава сборника Черни рози — стихотворения в проза, импресии с изповедни размисли и настроения. В книгата Аз, ти, той (1936) — злободневни фейлетони, хумористични очерци и скици - изобличава общественополитическата и нравствената поквара на съвременността. В „Под манастирската лоза“ (1936) — цикъл философски разкази и притчи — формулира в художествена форма своето жизнено и естетическо верую. На аскетизма и догматизма той противопоставя жизнерадостната философия на битието, богатата и сложна хармония на човешката индивидуалност.

През 20-те и 30-те години на XX век Елин Пелин пише предимно за деца - лирични стихотворения, поеми и басни, хумористични разкази и сценки, преразказва и сам пише приказки, съставя христоматии и читанки. Произведенията му за деца са изпълнени с ведър хумор и жизнелюбие. Автор е на един от най-хубавите български юношески романи в две части — Ян Бибиян (1933) и Ян Бибиян на Луната (1934), на книгите „Златни люлки“ (1909), Кумчо-Вълчо и Кума-Лиса (1918), Гори Тилилейски (1919), „Сладкодумна баба“ (1919), Правдата и кривдата (1920), Песнички (1927), Поточета бистри (1931), Приказки и басни (1949) и др.

Творчеството на Елин Пелин е изследване на духовната същност на човека, на неговия интимен свят и на съприкосновенията му с природната и социалната среда. Произведенията на Елин Пелин са широко известни и в чужбина, преведени са на повече от 40 езика. Национално-самобитното творчество на Елин Пелин оказва благотворно въздействие върху по-нататъшното развитие на художествената мисъл у нас. Произведенията му се превеждат и четат зад пределите на България.

Други псевдоними, които Елин Пелин е използвал, са: Благолаж, Камен Шипков, Елчо, Пан, Пелинаш, Поручик, Мито, Чер Чемер, Иван Коприван, Горна Горчица, Катерина, Бокич, Слова и др.

Произведения[редактиране | edit source]

Гробът на Елин Пелин в Софийските централни гробища

Източници[редактиране | edit source]

  • Енциклопедия България. Т. 2., София, БАН, 1981 <http://slovo.bg/showbio.php3?ID=85>
  • проф. д-р Кръстьо Генов. Литературен архив „Елин Пелин“ (том IV-ти). Издатество на БАН, 1972.

Външни препратки[редактиране | edit source]

Бележки[редактиране | edit source]

Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за
  1. Игов, Светлозар. История на българската литература 1878 - 1944, БАН, 1933, стр. 193
  2. Справочник на българските географски имена в Антарктика (Bulgarian Antarctic Gazetteer)
  3. Костенцева, Райна. Моят роден град София в края на XIX и началото на XX век, и след това. София, Рива, 2008. ISBN 978-954-320-206-5. с. 110.
  4. Героите на Елин Пелин още населяват Байлово, в. Стандарт, 17 Май 2002