Байлово

Байлово
Дом-паметник на Елин Пелин
Байлово
42° с. ш. 23° и. д.42.65° с. ш. 23.817° и. д. 42.65, 23.817
Общи данни
Население	297 (ГРАО, 2010-12-15)*
Землище	24.478 km²
Надм. височина	694 m
Пощ. код	2133
Тел. код	071504
МПС код	СО (Сф)
ЕКАТТЕ	2258
Администрация
Държава	България
Област	Софийска
Община    - кмет	Горна Малина Емил Найденов (независим)

Байлово е родното село на българския писател Елин Пелин, намира се в Западна България на 43 км източно от София.

География

Село Байлово е разположено в западните гористи разклонения на Ихтиманска Средна гора. Намира се близо до нейното било и на юг от прохода Гълъбец.

По повод неговото разположение Елин Пелин е написал:

„

Мойто родно село е разположено право срещу слънцето в едно красиво място, там, където Средна гора се отделя от нейната майка Стара планина и се упътва на изток ...

“

Защитено от север от високите хребети Фрелим и Опор (1089 м.), от изток от Гола могила, открито на юг и запад към далечните гористи средногорски възвишения.

Административно, с. Байлово винаги е принадлежало към Софийска област. Понастоящем е в състава на община Горна Малина. Останалите селища в нея са: Априлово, Белопопци, Гайтанево, Горна Малина, Горно Камарци, Долно Камарци, Долна Малина, Макоцево, Негушево, Осоица, Саранци, Стъргел и Чеканчево.

Дом-Паметник Елин Пелин

Центъра на Байлово, срещу дом-паметника

Старият център на Байлово с училището и домът на Елин Пелин (реновираните сгради долу ляво)

Климат

Климатът на с. Байлово се характеризира с късна пролет, прохладно лято, топла и мека есен и недълготрайна зима (ср. ок. 2-3 месеца). Най-много валежи падат в края на май и през юни, а най-малко в края на юли и август. Тук духат, предимно през зимата, т. нар. ветрове "софиянеца" и "загореца", идващи от запад и северозапад.

История

В древността

За проучване историята на с. Байлово най-големи заслуги има докторът на археологическите науки Иван Велков, племенник на Елин Пелин. Според неговите дългогодишни изследвания, т. нар. от байловчани местност "Гьола", по-популярна, като "Блатото на Андрешко", е осеяна с множество малки могилки, които свидетелстват за голям некропол. Една съществена част от тях е била разрушена от населението, тъй като от това място са били вадени камъни за получаване на вар, друга част пък е била разорана, а много от тях са разграбени от иманяри и любители, като и сега в местността се намират остатъци от старинни глинени съдове. В проучените десетината могили са констатирани два вида погребения: чрез изгаряне, което преобладавало и чрез заравяне на мъртвия. Според намерените в тях глинени съдове, бронзови и железни предмети, некрополът може да се отнесе към началото на IV в. пр. н. е., към т. нар. "втора желязна епоха". По всяка вероятност тези могили са принадлежали на някое тракийско племе, живяло по тези места.

На 3 км от Байлово в източна посока се намира м. Кленов дол, където са намерени части от глинени съдове и монети от по-късно римско време, което потвърждава съществуването на това място на старо селище. Малко пó на изток оттук е Калугеровският проход, през който е минавал стар път, отбивал се от римския път Белград-Цариград, минавал през селата Доганово, Огняново, сетне южно от с. Голема Раковица, и поемал по течението на реката до Голямо градище, прехвърлял билото и се спускал в прохода. По този път е минал полския крал Владислав III в похода си срещу турците през 1443 г., но едвам достигнал до Златишкото поле, е трябвало да се върне, тъй като проходът към река Тополница бил пазен от силна турска войска. Също така са му попречили да продължи и липсата на припаси, и лошото време.

През Средновековието

Село Байлово съществува от XII в., като първоначално е било заселено малко пó на юг, около параклиса "Света Троица". То просъществувало до 1792 г., до въстанието против турците, ръководено от българите мохамедани Мехмед Синап и Дертли Мехмед, които стигнали през месец май с.г. до Златица и Пирдоп.

Сведения за с. Байлово от по-ново време, дава ферманът на султан Ахмед хан III от 1721 г. В списъците на селата, натоварени с дервенджийска длъжност, се чете и името на Байлово, което трябвало да дава дервенджии за дружината на булюкбашията Недялко от София. Дервенджиите се задължавали да охраняват проходите и клисурите, през които минавал обществен път. Те отлично познавали пътищата и така подпомагали редовната войска. Високо над прохода, източно от селото, има местност, която населението свързва с онова време.

Старото село Байлово се намирало на 500-600 м западно от днешното в речната долинка около стария параклис "Св. Троица". Височината, за която се предполага, че е била център на селото, носи названието Манастирят и според стари предания тук се намирал манастирът "Св. Георги". По-късно (1792 г.) селото е изчезнало, причините за което са неизвестни, никакви спомени и предания не говорят за това. По всяка вероятност изчезването на селото е било причинено от турските войски, пристигащи от изток по разни направления. Те навярно са вършили големи безчинства върху населението, отбелязано в записките на поп Вуче от Хрелово (Рельово, Самоковско) от 1738 г.

Днешното с. Байлово се е заселило на това място около 1815 г. Неговото начало поставил прадядото на Елин Пелин — Кара Станьо Иванов от Болчовската махала на с. Поибрене, Панагюрско. Отначало той идвал по тези места, за да крие овцете си от турците бегликчии. Най-напред основал поселище в м. Кленов дол, а след това се преместил на сегашното място, защото било по-топло и скрито и имало хубави пасища и вода в изобилие. Тук има голям и буен извор, даващ началото на Байловската река, в долния край на която имало четири воденици. В днешно време от тях е останала само една.

Турците не били съгласни с новите преселници и ги поканили да се завърнат, откъдето са дошли. Дядо Станьо бил мъдър и оправен човек, знаел добре турски език и това му помогнало да открие в София тапията на старото с. Байлово с означените граници на землището му и с това „узаконил" новото селище. Започнал да привлича и други заселници. От Поибрене дошли Петковци и Генковци, от Вакарел и Белица пристигнали родоначалниците на днешните родове Божичковци, Чакърци, Кулинци и Панковци, от Литаково се преселили Ценовци, Гацовци и Шкодровци, от Голема Раковица — Гераците и Тинтовци, от Рашково — Загорците, от Македония (с. Лешко) — Бежанийте, и др. Така второто Байлово набира хора и сили и съществува вече над 170 години.

В началото къщите на първите заселници били ниски и покрити със слама. В сборник на руски език от 1926—1928 (черковен списък на селищата в Софийско) е отбелязано, че през 1866 в Байлово имало 30 къщи.

Освободителни борби

Байловчани винаги са били с будно съзнание, настроени патриотично и революционно. Известни са някои данни, които говорят, че и Байлово взема активно участие в подготовката на Априлското въстание през 1876 г. под влияние и непосредствено ръководство на един от местните дейци на Четвърти революционен окръг — Нено Стоянов — Беличанина от с. Белица. В помощ на революционната организация от селото са привлечени Стамен Божичков, Величко Божичков, Добри Китов, Кольо Гергов, Велко Петров, Веле Спасов, Стоян Костадинов, Иван Лулински, Геро Петров, Христоско Йончев, поп Атанас, даскал Яникия и Георги Зумпалов. Ковачите Евтим Велев и Иван Богданов се заемат с набавянето на оръжие — правят щикове, точат секири, търсят барут и други боеприпаси. От населението са събрани над 30 жълтици.

На 20 април 1876 г. Георги Тиханек на Калъчевия мост произвежда първия изстрел и дава сигнал за въстанието в Копривщица. Следобед „кървавото писмо" на Каблешков е в Панагюрище, а оттам вестта се разнася по околните села. На 23 април Никола Николов и Георги Налбантина от Поибрене и Станчо Тангарата от Каменица донасят вестта за въстанието в с. Голeма Раковица, откъдето е изпратен куриер за Байлово, за да уведоми местните съзаклятници. Поп Иван Петров от Байлово, свещеник в Голема Раковица, съветва своите съселяни да последват примера на раковчани. Вестта за въстанието идва и по друг път — чрез сина на Йото Варджията — Стоян, ученик в панагюрското класно училище, който си идва през с. Каменица. Той разказва на байловчани за свободния живот в Панагюрище. Съгласно разработения план точно на Гергьовден байловчани се изтеглят в м. Ключ до Опор, където прекарват няколко дни, като създават опорен пункт.

По това време редовна турска армия и башибозук се насочват към Голема Раковица и я опожаряват, а башибозукът на делията Керим от с. Белопопци се насочва към Байлово със същата задача. Байловските съзаклятници имат вече сведения за погрома в Средногорието и търсят начин да запазят силите си и да спасят селото от опожаряване. По нареждане на Стамен Божичков — кмет на селото — всички се завръщат в Байлово, като използват „сватбата на Кито Митров". Те заявяват пред делията, че са били на сватба в с. Смолско и сега си идват. Тази хитрост помага и Байлово е спасено. По-късно са отхвърлени всякакви обвинения за непокорство пред официалната турска власт.

На 12 април 1877 г. Русия обявява война на Турция. Много българи се отправят към Кишинев, където се сформира българското опълчение. Между тях са и тримата байловчани Стоян Костадинов (Казака), Цветан Тонков и Иван Велков. При боевете край Стара Загора на 20 юли 1877 г. загива Иван Велков. Цветан Тонков е ранен на 9 август 1877 г. при боевете на вр. Шипка и е уволнен от опълчението" на 11 август следващата година, а Стоян Костадинов (Казака), зачислен в първа дружина, не е раняван, служи до 1 юли 1878 г. и е награден с руски сребърен медал и е български светлобронзов. Сведения за това дава писмо № 60 от 12 април 1877 г. на Националния парк музей „Шипка — Бузлуджа" в гр. Казанлък.

Известен е и случаят с Добри Китов, който по време на преминаването на руската армия през Балкана (Ботевградския проход) е мобилизиран от турците, но той убива турчин в камарското поле и се укрива до идването на руската армия.

По време на турското робство главното препитание на байловчани са земеделие и скотовъдство. Поради недостиг на земя много от неговите жители са ратаи в черкезкото село Бела су (Бела вода), което се е намирало източно от Байлово и просъществувало 17 години. Заселено е след Кримската война и е имало 30—40 къщи. С идването на руските войски черкезите избягали, а селото им било разграбено и разрушено от жителите на околните села.

1878 - 1944

Населението постоянно нараствало и при Освобождението селото имало около 90 къщи, през 1880 г. жителите му били 657 души, а през 1910 г. — 1080. В сравнение, днес Байлово има над 300 къщи и над 700 постоянно живеещи в него хора.

Икономическото западане на Байлово след Освобождението продължава. След Октомврийска революция в Русия през 1917 г., в края на Първата световна война се засилва социалистическото влияние в цялата страна, на много места се създават условия за образуване на партийни организации. Такива условия назряват и в Байлово, особено заради трудното икономическо положение в селото, и когато през 1919 г. е образувана Българска работническа партия, за неин пръв клуб е определена бедната къщица на Петър Клечков, който е и първият секретар на партията в селото. По-късно през 1930 г. е създадена и ремсова организация. През периода 1941—1944 г. Байлово се превръща в сигурна база за партизаните от партизанския отряд „Чавдар", като много бедни байловски къщи разтварят нощем вратите си за тях, за да им дадат подслон, храна и сигурно убежище.

Икономически Байлово е било бедно селище. Неслучайно Елин Пелин ще напише: „Хубаво е моето родно село, хубаво е, но е много бедно."

За бедственото положение на байловчани в периода до края на Втората световна война може да се съди от една дописка, поместена във в. „Ехо" (бр. 67 от 8 април 1931 г.):

„

Селото е бедно,, планинско с 200—250 къщи. Главното препитание е земеделието и скотовъдството. И то какво земеделие, когато има стопанства с по 2 декара земя, една част от стопаните — от 20 до 40 декара и само 10-15 души имат от 40 до 80 декара. Земята е песъчлива и неплодородна. Работим денонощно по 16-18 часа и не можем да изкараме прехраната си. Почваме да купуваме жито още от харман. Обработването на земята се извършва от жените и децата, по-големите отиват да търсят работа, момичетата стават слугини на чорбаджиите в града, а бащите и момчетата — където намерят работа. От 1125 души население са емигрирали повече от 650, като не се има предвид временно напусналите. Има 5-10 къщи, които немат никаква стока. Некои имат по един мършав вол или крава, които теглят колата. За да могат да работят с тех, събират се с некои съседи, чиято участ е същата, и задружно работят ... Затънали сме до гуша в борчове към БЗБ и към кредитната кооперация, за което миналата пролет описаха чрез съдия изпълнител парцелите на 25 души, за данъци на държавата и лихварите. Задължението на целото село възлиза на повече от 2 милиона и 500 хиляди лева (2 500 000). Къщите ни са по-скоро гробници, отколкото къщи. Прозорците облепени с хартия, почернели от газеничетата и свещите. Лампи почти немаме. Хората легат с кокошките. Сол, газ и други предмети са скъпоценност вкъщи. За храната ме е страх да говоря. Освен хляб, който не всеки има, един лук, но и той е редкост. Има хора, които не ядат по неколко дена, защото немат пари да си купят килограм жито. Безработицата е взела застрашителни размери. Почти всички мъже немат работа. Дрехите ни са парцали, както горните, така и долните (долни немаме). Смъртността е неимоверно голема, особено сред малолетните деца. Младото поколение се изражда, децата приличат на старци...

“

В антифашистката борба загиват много байловски синове, като члена на нелегалния околийски комитет на партията и секретар на байловския партиен район Димитър Йончев и смелия чавдарец, командира на чета „Филип Тотю" Богдан Атанасов. В построената от признателното поколение братска могила гробница в близост до центъра на селото са положени костите на още девет свидни жертви — братята Георги и Иван Панкови, Иван Пандуров, Захари Петров, Никола Цанков, Боне Лазаров, Георги Василев, Георги Стоянов, Иван Ганчев и Теофил Ганев от с. Голeма Раковица.

След 1944

След 1944 условията на живот в селото значително се променят, променя се и облика на селото. Дава се повече работа на жителите на селото, тъй като в страната започва масова индустриализация и строителство, в които байловчани намират възможност за работа и доходи. През 1946—1947 селото е електрифицирано, направен е и пътят за София, а през 1953 за столицата поема първият редовен държавен автобус. Но все още независимо от тези и други придобивки, животът на байловчани не се променя по отношение на земеделието и бягството от селото продължава - земята все още се обработва с примитивно дървено рало, както и всички останали стопански процеси продължават да се извършват на ръка. Това се променя, когато на 22 март 1956 Захари Гергов, тогава полски пазач към съвета, подписва първото заявление-декларация за влизане в ТКЗС (това е всъщност периода, в който в Бългаия започават да се създават първите Трудови кооперативни земеделски стопанства - ТКЗС). На 24 април същата година в байловското землище оре първия трактор, съветско производство, модел ДТ-54, с тракторист Мирчо Димитров от с. Григорево. Три месеца по-късно за пръв път е посрещнат и първия комбайн с комбайнери Димитър Стоянов от гр. Елин Пелин и Григор Ленков от с. Лесново.

През 1977 е построен културен център и паметник на Елин Пелин, който представлява обширна сграда с библиотека в него, кино, зали и т.н., и паметник на Елин Пелин пред него, който се превръща в основна забележителност, заедно с родната къща на Елин Пелин в Байлово.

Библиотеката постепенно се попълва с доста голям библиотечен фонд, значително по-голям от този на обикновените читалища например, което отличава селото като "малко културно средище", заедно с други инициативи, които се провеждат в дом-паметника на Елин Пелин, както и събития в родната къща на Елин Пелин .

Културни забележителности

Домът, сега музей, на Елин Пелин в Байлово, в който той е роден, живял и работил от 1877 до 1949

• Дом-паметник „Елин Пелин“, открит на 11 ноември 1977
• Родната къща-музей на Елин Пелин.
• Къщата на Гераците в мах. Гераците в изт. край на селото, строена в края на 19 век.
• Народно училище "Елин Пелин", построено през 1932.
• Църквата "Св.Св. Кирил и Методий", построена от майстор Ганчо Трифонов от с. Смолско през 1884 г. - паметник на културата.
• Параклиса "Света Троица" - еднокорабен малък храм, издигнат върху основите на църквата на първото Байлово, изчезнало ок. 1792 г. по време на кърджалийските набези. До построяването на църквата "Св.Св. Кирил И Методий в него са се отслужвали църковните обреди на селото.
• Параклиса "Свети Никола-Летний"
• Паметника на загиналите във войните байловци с бюстовете им в м. Чукарата в източния край на селото.
• Братската могила на загиналите байловски борци-антифашисти, открита на 5 април 1964 в парка на селото.

Природни забележителности

• Блатото на Андрешко, по-популярно, като Андрешковото езеро, наричано още от байловци "Гьола".
• Връх Опор (1089 м.), на 2-3 км. на северозапад от селото.
• Връх Фрелим, на 1-2 км. на север от селото.
• Голия връх, на север от селото.
• Гола могила, на изток от селото.
• Местността Кайрека, на 1 км северно над селото, от която извира река Байловска.
• Местността Турски дол, на 1,5 км източно от селото.
• Местността Граово, на 3 км западно от селото.
• Местността Калугерица и пещерите в нея, на 8 км. източно от селото.

Туристически маршрути

• Село Байлово — местността Спасова могила (1 ч.)

Спасова могила се намира на 4 км. в югозападна посока от с. Байлово. Могилата става популярна от едноименния разказ на Елин Пелин. На върха ѝ сред дъбови дървета, виждащи се отдалеч, се намира параклисът "Св. Спас".

• Местността Караулницата — местността Три могили (3 ч.)

Намира се на ок. 5 км източно от с. Байлово, по асфалтовия път за с. Смолско, при отклонението на пътя за с. Каменица. В м. Караулницата до Съединението на страната ни през 1885 г. е минавала границата между Княжество България и Източна Румелия.

• Местността Блатото на Андрешко — местността Ключ — Калето (3 ч.)

В северна посока от с. Байлово по асфалтов път се стига до м. Блатото на Анрешко. Непосредствено до него са и тракийските надгробни могили (некрополът край с. Байлово). На изток по асфалтовия път след ок. 3 км се стига до м. Ключ (байловското Оборище), където на 6 май 1876 г. по време на Априлското въстание е избягало цялото население на селото и там създава опорен пункт. В северозападна посока от м. Ключ е връх Опор, където през юни 1932 г. е проведено нелегално национално събрание на профсъюзите, а на 1 август 1941 г. - нелегално събрание на байловци, на което е взето решение за организиране на въоръжена борба.

• Местността Граово — местността Конска поляна — микроязовира — с. Белопопци (1,5 ч.)

От Байлово в северозападна посока по черен път (за с. Макоцево) се стига до м. Граово (3 км), естествена граница между селата Байлово и Макоцево. От Граово се открива красива гледка — на север е Стара планина, на хоризонта на запад се синеят Витоша и Рила, а на юг простира гъвкава снага Ихтиманска Средна гора. Оттук на юг през поляните по черен път, из дебрите на красива дъбова гора, се слиза до м. Конска поляна, където на 16.04.1944 г. са били разстреляни 16 младежи-ремсисти, тръгнали към партизанския отряд "Чавдар". На мястото е поставен паметен знак. След ок. 1 км. на юг се слиза по асфалтовия път Белопопци-Байлово, до който се намира микроязовир (шаран, уклей и др.). На ок. 1 км след него е с. Белопопци.

Редовни събития

• Събор на селото, провеждан през първата събота от месец юни.
• Религиозен празник на Спасов ден или Възнесение Господне (40 дни от Великден) в местността Спасова могила.
• Религиозен празник на Никулден - летен в местността "Калугерица" - 9 май.
• Регионален празник „Който се смее, дълго живее“, посветен на хумора и шегата - 1-ви април.

Личности

Родени в Байлово

• Елин Пелин (1877-1949), писател
• Д-р Иван Велков (1891-1958), археолог, доктор на археологическите науки, братов син на Елин Пелин, баща на проф. Велизар Велков

• Проф. Велизар Велков (1928-1993), историк и археолог, директор на Археологическия институт към Българска академия на науките /БАН/ (1987-1993), заместник- председател на БАН (1991-1993).

• Димитър Йончев, (1909-1944), ръководител на революционната борба в селото.
• Димитър Пенчев, македоно-одрински опълченец, 2 рота на 5 одринска дружина
• Цветан Богданов (1923-1993) художник, реставрирал фрески и мозайки в храм-паметника "Александър Невски", в Рилския (Хрельовата кула), в Кремиковския, Бачковския, Преображенския и много др. манастири и църкви из цяла България. Изографисал е "Самоковската порта" и "Чадър чешма" в Самоков и много-много други места из страната ни.
• Дядо Добри Добрев (1914), (родолюбец, известен дарител за реставриране на християнските храмове из цяла България, наричан още Светецът от Байлово)

Източници

• Чакъров, Ст. и др. Байлово. 1990.
• Велков, И. Сборник „Елин Пелин“. 1922.

Виж още

• Байловци

Външни препратки

• Байлово – мистерия на 7 хиляди години
• Да бъдеш Божий странник, статия за дядо Добри от Байлово
• Пещерите край Байлово