Изгонване на евреите от Испания

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене

Изгонването на евреите от Испания е едно от най-значимите събития в еврейската история, извършено точно на границата между Средновековието и Новото време.

Предистория[редактиране | edit source]

Еврейската дума Сефарад се свързва с Испания през Средновековието. Етимологията ѝ идва от библейската книга на Овадия, където се говори за изгнанието на Израиля в Сефарад, имайки предвид най-западните еврейски общности по времето на Навуходоносор в Мала Азия. Значението на еврейската дума Сефарад през Средновековието придобива значение на нещо като западна или най-западна еврейска общност (виж Сефаради).

Трудно е да се каже по кое време и с какви темпове се заселват евреите на Иберийския полуостров, но това се случва най-рано след отвеждането им във Вавилонски плен и вероятно с по-значими темпове след разрушаването на Втория храм от император Тит.

След завоюването на Пиренейския полуостров и Вестготското кралство в началото на 8 век от исляма, евреите придобиват статут на "закриляни" и "божи народ", в следствие от което започват да разполагат с огромна власт и богатство покрай владетелите на Гранада. Това им положение е дразнещо освен и най-вече християните (ползващи се с най-нисък верски статут и благополучие), но и мюсюлманските поданици на владетелите на Гранада. Християнските владетели по време на Реконкистата също са донякъде благосклонни към евреите, понеже разчитат и на тяхната подкрепа за прогонването на завоевателите. При християнските крале в Северна Испания евреите са основно бирници или заемащи други предимно финансови длъжности в кралските дворове. В края на 13 век евреите са прогонени от Англия, а в началото на 14 век и от Франция, следствие на което концентрацията на еврейско население през 14 век на Иберийския полуостров добива значителни размери. Тринадесети век бележи началото на Османската инвазия към Европа и християнската цивилизация (започнала с Никея, преминала през Адрианопол и завършила през века с Търново), като може би единствено страшният разгром на Баязид I в битката при Ангора задържа за период от половин век ислямското настъпление от югоизток към Централна Европа. В средата на 15 век пада Константинопол, което предизвиква огромен ефект върху цялото средновековно общество и духовен живот, понеже това историческо събитие бележи символичния край на някогашната славна Римска империя. Папството е разтревожено за бъдещето, защото в края на управлението и земните си дни Мехмед Завоевателя дебаркира и в Отранто. Застрашено е даже самото съществуване на християнската и европейска цивилизация с нейните институции. Това поражда необходимостта от въвеждането на чрезвичайни и максимално ефективни глобални (геополитически според съвременната терминология) контрамерки за защита. Папа Сикст IV дава съгласие за въвеждането на югозапад в Иберия на Инквизицията и за учредяването на Испанска инквизиция, като в началото на понтификата си съдейства Московския велик княз Иван III да сключи династичен брак със София Палеологина, племенница на последния римски император - Константин, полагайки фундамента на концепцията за Третия Рим на изток. Още незасъхнали са фреските в Сикстинската капела, когато се случва в годината на откриване на Америка и завършване на Реконкистата /с окончателното обединение на испанските земи по един скиптър и корона/, евреите да ги застигне едно от най-трагичните събития в тяхната история - изгонването им от обединена Испания.[1]

Хронология[редактиране | edit source]

През 1390 година умира Хуан I Кастилски, последният голям закрилник на евреите. На 4 юни 1391 година избухва първият голям антисемитски погром на Иберийския полуостров - Севилския (малко след това на Балканите пада Търново - 17 юли 1393). За евреите на Пиренейския полуостров започва двойният живот — възникват маранските общности, конверсите, новите християни и редица други свързани понятия. През 1411 година Висенте Ферер проповядва, че евреите тровят кладенците с вода и започват масови погроми. По това време Папството търси всячески опити да сключи уния с източните християни и да спаси от османската заплаха Новия Рим. Организирани са два вселенски събора - Констанцки и Фераро-Флорентински събор, като на 6 юли 1439 година във Ферара се стига частично до така желаното общохристиянско обединение за борба срещу общия иноверен враг. През 1446 година Кастилската корона забранява достъпа на конверси до всякакви държавни длъжности. През 1474 година умира Енрике IV (брат на Исабела Кастилска), а през 1479 година след смъртта на Хуан II Арагонски се очертава реална възможност за династично обединение на Арагонската с Кастилската корона. Това е и целта на първия Велик инквизитор в историята - Томас де Торквемада. През 1475 година е превзет от турците и последният християнски фортпост по пътя на коприната - Кафа, което събитие отрязва и последната пряка връзка с възможност за търговия и обмен на Запада с Далечния изток.[2]

В края на 80-те години на 15 век на първия Велик инквизитор (от 1483) му докладват за случая в Ла Гуардия. Преди да стане велик, Томас де Торквемада съдейства за тайната сватба на Фердинанд Арагонски с Исабела във Валядолид на 9 октомври 1469 година. Десет години по-късно — от 1479, двете кралства са в лична уния, т.е. обединени под един скиптър и корона. През ноември 1478 година папа Сикст IV изисква от Арагонската и Кастилската корони въвеждането на инквизицията. През 1485 година е убит каноникът на катедралата в Севиля - Педро Арбуес, като след разследване инквизицията твърди, че той става жертва на заговор на най-видните конверси в кралството, които са видни благородници, близки до двамата монарси. Разследването е страховито — изравят бабата на видния конверс Алфонсо де ла Кабалерия (от рода Кабалерия - конверси), за да проверят по какъв обичай и начин е погребана (християнски или юдаистки). На аутодафе е изгорен образа на братът на Алфонсо — Хайме, а съпругата му е приканена да се покае. Тъстът на Алфонсо — Габриел Санчес е изгорен като тайно изповядващ и практикуващ юдаизма. Тези разследвания със съдебни процеси катализират общественото мнение в насока прогонване на евреите, които според Светата инквизиция са причинители на всички злини по испанските земи. На 1 януари 1483 година евреите от Севилския, Кадиския и Кордовския архидиоцези са прогонени или принудени да се покръстят. За голяма изненада на властите, масово евреите напускат тази архидиоцези. Следва следене от страна на Инквизицията на нарастващите еврейски общности в Толедо и Арагон. Торквемада е недоволен, понеже евреите му създават главоболия и неприятности. У него назрява търсенето на окончателното решение — изгонване на евреите от Испания. Според него

юдаистката ерес е злокачествен тумор, който трябва да се изреже

За това му послужва случаят със светото дете от Ла Гуардия. След провеждане на делото "Ла Гуардия" следва голямо брожение между населението и пред обстойния и документиран доклад на Торквемада, монарсите Фердинанд Арагонски и Изабела Кастилска подписват на 31 март 1492 година Алхамбрайския декрет за изгонването на всички евреи от Испания. В този декрет-обръщение към поданиците се казва :

Вие знаете, или вие трябва да знаете, че след като научихме, че поради многобройните си връзки с евреите някои лоши християни от нашето кралство продължават да поеврейчват или да извращават нашата свята католическа вяра. Ние бяхме наредили ... през 1480 година, евреите да живеят във всички градове изолирани ... с надежда това отделяне да тури край на злото. Освен това Ние наредихме да се установи в нашето кралство и господарство инквизицията, което и стана преди 12 години и доведе до осъждането на много виновни лица. Обаче голямото зло, причинявано на християните, продължи, довеждайки и до участието на евреите в похвати, които показаха, че те следват с всички средства подривното дело, за да отвърнат верующите от нашата свята католическа вяра ... Затова Ние, със съгласие и по съвест на всички прелати, благородници и рицари от нашето кралство и на другите хора на науката и съвестта, след зряло обмисляне на въпроса, решихме да заповядаме на всички евреи, мъже и жени, да напуснат нашето кралство и да не се върнат никога. С изключение на онези, които ще приемат да се покръстят, всички трябва до 1 юли 1492 година да заминат и, под страх от наказание със смърт и конфискация на имуществата, да не се завърнат ...

[3]

Фердинандо и Исабела

Горещите молби и метани на бившия ковчежник (и водач на иберийската еврейска общност) на двамата монарси Абрахам Сеньор не дават целения резултат (декрета да бъде отменен), а предложеният в крайна сметка подкуп за постигането на тази цел е отхвърлен под натиска и със знанието на Торквемада. В последните дни на месец юни 1492 година около 160 000 испански евреи, мъже, жени и деца, се отправят към пристанищата на Кадис и Санта Мария. Едни от тях заминават за Северна Африка, други за Португалия, а огромното мнозинство — за Османската империя и Балканите, където Баязид II ги приема безрезервно.

На 12 октомври, същата тази 1492 година, някой на борда на каравелата Санта Мария се провиква — Земя! Америка е открита! В годината на смъртта на Торквемада (1498), Васко да Гама успява да открие и нов път до Индия и далечния Изток. Започва новото време, наричано от ренесансовите творци — нашето време.[4]

Източници[редактиране | edit source]

  1. Атали, Жак. Евреите, светът и парите, Конверси и марани, стр. 236-251. Рива, ISBN 954-320-002-5, 2009.
  2. Гюзелев, Васил. Апология на средновековието, Личностите и събитията на столетието, стр. 62-66. Класика и Стил, ISBN 954-9964-98-1, 2004.
  3. Кацаров, Константин. 60 години живяна история, стр. 610-612. ИК "Прозорец", 1970, швейцарско издание.
  4. Гюзелев, Васил. Апология на средновековието, Апология на европейското Средновековие, стр. 1-28. Класика и Стил, ISBN 954-9964-98-1, 2004.

Вижте също[редактиране | edit source]

Външни препратки[редактиране | edit source]