Иран-Контра

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене

Аферата Иран-Контра (на английски: Iran-Contra Affair, на персийски: ایران-کنترا, на испански: caso Irán-contras) е политически скандал в САЩ, който избухва през ноември 1986 г.

Висши служители на администрацията и президентът Роналд Рейгън тайно спомагат за продажбата на оръжия на Иран, който е предмет на оръжейно ембарго.[1] Някои американски служители също се надяват, че продажбата на оръжия ще осигури освобождаването на заложници и ще позволи на американските разузнавателни агенции да финансират никарагуанските контри. С поправката Боланд от Конгреса е забранено по-нататъшното финансиране на контрите от правителството.

Скандалът започва като операция да се освободят американски заложници, които се държат от терористични групи с ирански връзки. Планира се Израел да закара оръжия на Иран и след това САЩ ще доставят оръжия на Израел и ще получат израелското плащане. Иранските получатели обещават да направят всичко по силите си, за да постигнат освобождаването на 6 американски заложници, държани от ливанската шиитска ислямистка група Хизбула, която на свой ред е свързана с Армията на пазителите на ислямската революция. Планът се изражда в схема „оръжия срещу заложници“, в която членове на изпълнителната власт продават оръжия на Иран в замяна на освобождаването на американски заложници[2] Големи модификации на плана се изработват от подполковник Оливър Норт от Националния съвет за сигурност в края на 1985 г., според които част от средствата от продажбата на оръжие се пренасочва за финансиране на анти-сандинистките и антикомунистически бунтовници (наричани контри) в Никарагуа.[3][4]

Рейгън се среща с (от ляво на дясно) министъра на отбраната Каспър Уайнбъргър, държавния секретар Джордж Шулц, министъра на правосъдието Ед Мийс и началника на кабинета Доналд Риган в Овалния кабинет

Въпреки че президентът Рейгън е поддръжник на каузата на контрите,[5] не е намерено решаващо доказателство, че той е упълномощил отклоняването на парите, спечелени от оръжейни продажби на Иран на контрите.[2][6] Ръкописни бележки на министъра на отбраната Каспър Уайнбъргър сочат, че Рейгън е знаел за потенциални заложнически прехвърляния с Иран, както и за продажбата на ракети Hawk и TOW на така наричаните „умерени елементи“ в страната.[7] Оливър Норт, централна фигура в аферата, пише в книга: „Роналд Рейгън одобряваше и знаеше много от онова, което се случваше, както с иранската инициатива, така и с частни усилия за подкрепа на контрите и получаваше редовно подробни информирания и за двете.“ Норт добавя: "Не се съмнявам, че той знаеше за употребата на остатъци за контрите и че го одобряваше ентусиазирано.“[8]

След като продажбите на оръжия са разкрити през ноември 1986 г., Рейгън се появява на националната телевизия и заявява, че продажбите на оръжия наистина са се случили, но САЩ не са търгували оръжия за заложници.[9] До ден днешен е неясно какво и кога Рейгън е знаел и дали продажбите на оръжия са били мотивирани от желанието му да спаси американски заложници. Бележките, направени на 7 декември 1985 г. от министъра на отбраната Уайнбъргър, сочат, че Рейгън е казал, че „може да отговаря на обвинения в нелегалност, но не може да отговаря на обвинения, че 'големият силен президент Рейгън е пропуснал шанс за освобождаване на заложници.'"[7]

На разследването се попречва, когато големи количества документи, свързани със скандала, са унищожени или удържани от следователите от служители на администрацията на Рейгън.[10] На 4 март 1987 г. Рейгън се обръща в националния ефир с обръщение към страната, поемайки пълна отговорност за действия, за които не е знаел, и признавайки, че „това, което започна като стратегическо отваряне към Иран, се влоши в своето приложение до търговия на оръжие срещу заложници“[11]

Последват няколко разследвания, включително от Конгреса на САЩ и тричлeнна Комисия на Тауър, назначена от Рейгън. Никое от тях не открива, че самият Рейгън е знаeл за обхвата на мнoгобройните програми.[2][6] В крайна сметка 14 служители на администрацията са подведени под отговорност, включително тогавашният министър на отбраната Kаспър Уайнбъргър. Следват 11 присъди, някои от които са анулирани при обжалване.[12] Последните от обвинените или осъдените са помилвани в последните дни на президентството на Джордж Х. У. Буш; Буш е вицепрезидент по време на аферата.[13] еколцина от въвлечените в аферата Иран-Контра по-късно стават членове на администрацията на Джордж У. Буш, включително Елиът Адамс, Ото Райк, Джон Nегропонте и Джон Поиндекстър. Само Елиът Адамс е осъден за 2 простъпки и след това е помилван.[14]

Бележки[редактиране | edit source]

  1. http://www.gwu.edu/~nsarchiv/NSAEBB/NSAEBB210/
  2. а б в Reagan's mixed White House legacy. // BBC, June 6, 2004. Посетен на 2008-04-22.
  3. Hart, Robert. NYT's apologies miss the point. // The Consortium for Independent Journalism, Inc, June 2, 2004. Посетен на 2008-06-07.[мъртъв линк]
  4. Gyeorgos C. Hatonn. Chaparral Serendipity. Phoenix Source Distributors, Inc., 1993. ISBN 9781569350003. с. 218.
  5. Reagan, Ronald (1990), p. 542
  6. а б The Iran-Contra Report. // The American Presidency Project. Посетен на 2008-05-17.
  7. а б http://www.gwu.edu/~nsarchiv/NSAEBB/NSAEBB210/14-Weinberger%20Diaries%20Dec%207%20handwritten.pdf
  8. Johnston, David. North Says Reagan Knew of Iran Deal. // The New York Times. 1991-10-20.
  9. Reagan, Ronald. Address to the Nation on the Iran Arms and Contra Aid Controversy. // Ronald Reagan Presidential Foundation, November 13, 1986. Посетен на 2008-06-07.
  10. Excerpts From the Iran-Contra Report: A Secret Foreign Policy. // The New York Times. 1994. Посетен на 2008-06-07.
  11. Reagan, Ronald. Address to the Nation on the Iran Arms and Contra Aid Controversy. // Ronald Reagan Presidential Foundation, 1987-03-04. Посетен на 2008-06-07.
  12. Dwyer, Paula. Pointing a Finger at Reagan. // Business Week. Посетен на 2008-04-22.
  13. Pardons and Commutations Granted by President George H. W. Bush. // United States Department of Justice. Посетен на 2008-04-22.
  14. Corn, David. Iran/contra: 20 Years Later and What It Means. // The Nation. Посетен на 2011-04-14.