Монтанизъм

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене

Монтанизмът е есхатологично, пророческо и феминистко движение в християнството, което съществува от ІІ до VІ в.

Отначало то е църковен разкол, наименован на неговия основател Монтан - бивш езичник от населената с траки провинция Фригия на Мала Азия. Движението започва най-вероятно през 160-те год. Неговият център е разположен в градчето Пепуза, откъдето произхожда второто название на последователите – “пепузиани”. Твърдението на блажени Йероним (V в.), че Монтан е скопен бивш жрец на Кибела, се дължи на неговите етимологични асоциации и е погрешно. Първи приемат новото движение консервативните юдеохристиянски слоеве в дълбоката малоазийска традиция.

Монтанизмът е най-яркият пример в църковната история за вечната дихотомия между свобода и авторитет, пророчество и йерархия, импровизация и традиция. Монтан отхвърля все по-засилващата се клерикализация, централизация и секуларизация на съвременния му църковен живот и започва да проповядва за живо духовно общение с Бога. Според него то не трябва да е ограничено от йерархизма и обредността, а да се проявява в индивидуални харизми, т. е. особени дарби на Светия Дух като пророчество, говорене на непознати езици (глосолалия), изцеления и др. По време на емоционалните молитвени събрания на монтанистите тяхната пророческа дарба често се изразява в крайни явления (припадъци, транс, екстаз). Заедно с Монтан започват да проповядват и две жени, наречени “пророчици” - Приска (или Присцила) и Максимила. Както той, така и те са признати от адептите за въплъщения на Параклит (Утешителя или Светия Дух), обещан в Евангелието на Йоан. Тримата пророкуват за идващия край на света и свързаната с него необходимост от по-голям аскетизъм – забрана на вторите бракове, по-дълги и строги пости и стремеж към доброволно мъченичество.

Тази ригористична дисциплина служи за подготовка на вярващите, защото те са “светците”, които ще наследят хилядолетното Христово царство на земята. Последователите на монтанизма наричат своето движение “Ново пророчество”. Същността на пророчеството се свежда до възвестяване на скорошното второ идване на Христос на земята, като в град Пепуза се очаква да слезе Новият Йерусалим. Но несбъдването на предсказанията на Монтан доказва недостоверността на неговото откровение. Монтанистската глосолалия не се изявява като истински дар на Светия Дух, защото е неразделна част от недостоверна пророческа дейност. Библията наставлява: „Ако пророкът говори от името на Господа и думите му не се сбъднат и не се изпълнят, то Господ не е говорил тия думи, а ги е говорил пророкът по своя дързост” (Втор. 18:22).

Отличителна черта на монтанизма е учението му за продължаващо откровение, което е неприемливо за Църквата. Претенцията, че днешното християнство се нуждае от нови видения и откровения чрез съвременни пророци, означава отричане на достатъчността на Библията (2 Тим. 3:16) и поставянето на Църквата в зависимост от приумиците на лъжеапостоли, за чието съществуване апостол Павел предупреждава ясно (2 Кор. 11:13-15). Според монтанизма Църквата се развива под напътствието на Божията благодат и нейната история има ясно разграничени фази. Под водачеството на откровението в Мойсеевия закон тя преживява период на отрочество (Стари завет), под благодатта на Христос – период на юношество (Нови завет), а при откровенията на Монтан Църквата встъпва в периода на зрялост и мъжественост. Той нарича третия период “трети завет”.

Отначало монтанистите не ревизират основните християнски догми, които още не са формулирани, а само се противопоставят на установената йерархия и дисциплина, като налагат крайна строгост (ригоризъм). Затова мнозина важни представители на Църквата като св. Ириней Лионски се отнасят снизходително към това движение. Позицията на авторитарния папа Виктор е много по-отрицателна. Монтанизмът е обсъждан на Първия вселенски събор в Никея през 325 г., но не е осъден. Първият решителен удар срещу монтанизма е нанесен от законодателството на император Теодосий I. Император Юстин и Юстиниан І през VІ в. забраняват на монтанистите да се събират и агитират и нареждат на местните чиновници да ги преследват, което до голяма степен намалява тяхната популярност.

Упадък и гибел на монтанизма[редактиране | edit source]

След като се освобождават от контрола на Православната църква, редица клонове на катафригийството изпадат в ереси. Някои от тях възприемат монархианството и отхвърлят догмата за Св. Троица. Други обожествяват Дева Мария, причащават се с осветен хляб и мляко или сирене и ръкополагат жени за духовни ръководители (презвитери и епископи). Вероятно на монтанистко влияние се дължи агиографският топос, че при екзекуцията на някои раннохристиянски мъченици от вените им потича мляко, или староанглийската ордалия (съдебно изпитание) на съгрешили свещеници с хляб и сирене, която вероятно е пренесена от Мала Азия в Англия от архиепископ Теодор през VII в. Друга хипотеза, която въвеждам тук за първи път е, че единствената жена, основателка на църква – св. Нино в Грузия – най-вероятно е монтанистка от Фригия.

От археологически разкопки се оказва, че грузинската царица по времето на св. Нино (първата половина на IV в.) също e фригийка. Друг вероятен монтанист също от тракийска Фригия е св. Трифон, който се бори срещу дионисиевите мистерии и ритуалното пиянство, а на българска фолклорна почва неговият образ като Зарезан се смесва именно с тях. На монтанизма се дължи въвеждането в християнската литература на теми като целомъдрието в мъченичеството и целомъдрието в брака. Прекрасният дневник на монтанистката св. Перпетуа, умъртвена през 203 г., е най-ранното запазено писмено произведение на жена християнка. Най-известният монтанист е картагенецът Тертулиан, който е „учител” (doctor) за Римокатолическата църква.

В Нумидия късните монтанисти кръщават в името на “Отец, Син и Господ Монтан”. Редица техни общини в Мала Азия празнуват Възкресение Христово по юдеохристиянска традиция на 14-и нисан. Те установяват самостоятелна йерархия, която се състои от патриарси, койнони, епископи, презвитери и дякони. Парадоксално е, че монтанизмът, който по принцип е враждебен на гностицизма, в късната си фаза приема някои гностически влияния. Разделянето на християните на категории като „духовни” и „душевни” и ръкополагането на жени са очевидни примери за такова въздействие.

Фригийската пророчица Квинтила получава видение на Христос в образа на жена, на което се дължат изображенията на Христос като андрогин (хермафродит) през IV-V в., а редица монтанистки общини по манихейски маниер отхвърлят яденето на плодове през поста. Част от монтанистката община на св. Теодот в Анкира (днес Анкара) са девици енкратити, които са крайни аскети в гностически дух. Един от малкото съхранени писмени паметници на монтанизма е апокрифът Деяния на Филип. Последните монтанисти оцеляват до средата на VІ век, когато те отказват да се подчинят на указа за прекръщаване на император Юстиниан I Велики и се самоизгарят. Центърът в Пепуза е разгромен от епископ Йоан Ефески.

В историята на христианството идеите на монтанизма се възпроизвеждат от редица пророчески и есхатологично настроени движения и лица, сред които се откроява Йоаким Фиорски и духовните францискани. През ХХ век техни последователи са българското движение на добросамаряните и протестантски църкви като адвентисти от сектата „Клон Давидов”, петдесетници и харизматици. Днес петдесетниците са най-бурно нарастващия клон на християнството и вече наброяват половин милиард души. Най-радикалното въплъщение на монтанистката утопия за ново откровение и три световни епохи e хилядолетният райх на Aдолф Хитлер.

Литература[редактиране | edit source]

  • Стефанов, П., архим. Лирата на Параклита. История и учение на монтанизма (Велико Търново, Фабер, 2012).