Обсада на Йерусалим (70)

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други значения на Обсада на Йерусалим.

Обсада и превземане на Йерусалим
Конфликт: Първа юдейско-римска война
Francesco Hayez 017.jpg
отбраната на Храма
Период март - септември 70 година
Място Йерусалим
Резултат превземане и разрушаване на града с опожаряване на Храма
Територия Юдея
Воюващи страни
Rmn-military-header.svg
Римска империя
Легион V Macedonia
Легион X Fretensis
Легион XII Fulminata
Легион XV Apollinaris
Emblem of Israel.svg зилоти
Командири
Тит Флавий Симон Бар Гиор
Йоан Бен Леви
Елиезер Бен Симон
Сили
70 000 60 000
Жертви и загуби
неизвестни между 60 000 и половин милион

Обсадата и превземането на Йерусалим или Битката за Йерусалим в периода март - септември 70 година е ключов момент в Първата юдейско-римска война, който предопределя по-нататъшния ход на военните и други исторически събития свързани с Юдея, евреите, тяхното прогонване от светите места, изгнание и скитничество през следващите 20 века.

Цивилизационен сблъсък[редактиране | edit source]

От основаването на Рим около 800 г. пр.н.е. до установяването на империята, градът се превръща в най-значимия център в Средиземноморието през античността. От малко селище край Тибър в началото, Рим завладявайки Италия за около 600 години, впоследствие за по-малко от 100 успява да наложи властта си над цялото Средиземноморие. През 2 век пр.н.е. Рим вече се е справил с най-страшните си врагове - Картаген, Сирия и Македония, и е република, а в началото на нашата ера и империя. На изток в Леванта, Римската империя по пътя на завоеванията си се сблъсква цивилизационно с евреите - народ, държащ повече от всичко на своята автохтонност и идентичност (в прововес на римския универсум); древност (история двойно по-дълга от римската - близо 15-вековна); монотеистична религия която го е опазила от асимилация във векове на потисничество, пленничество, робство и изгнание във Вавилон /в продължение на 4 века и половина/ (юдаизъм); свобода и древна родина от преди последния вавилонски плен (Обетованата земя).

Прелюдия[редактиране | edit source]

През 164 г. пр.н.е. еврейството успява да извоюва голяма победа - възвръща си владението върху мястото на древния "дом на мира". По това време римските легиони са вече навлезли дълбоко в Северна Африка и Египет. Започва тяхното нахлуване и на азиатския континент. Няма и век от еврейското тържество, през 70 г. пр.н.е. възстановената еврейска държавност в Юдея изпада в зависимост от новия, този път западен господар - Рим. Евреите уповавайки се на вярата си, вкопчвайки се в славната си история от преди 10 века, възстановяват храма (римляните са религиозно толерантни към подвластните им народи) и се готвят за решителен сблъсък, но вече срещу най-значимата военна сила която човечеството познава дотогава - Римската империя.

Сблъсъкът е неизбежен - римската държавна и военна машина по пътя на завоеванията си премазва със своята неотразима мощ всички велики държави и народи познати от историята на древния свят в средиземноморския регион, а евреите уповавайки се на своята вяра са успели да се самосъхранят, устоявайки на натиска на великите цивилизации в Близкия Изток - Древния Египет, Персия, Асирия и Вавилония, и в крайна сметка тържествуват възстановявайки след близо 1000 години символа на своята независимост - Йерусалимския храм. Точно в този момент Рим започва колонизацията на Близкия Изток.[1][2]

Рим за близо 800 години успява да се превърне в безалтернативен господар и водач на всички арийски народи в средиземноморския басейн, налагайки им своята авторитетна власт. Евреите устоявайки на всевъзможен натиск успяват за два пъти по-дълъг период да се наложат като безспорни духовни водачи сред семитските народи, които пълновластно господстват по средиземноморското крайбрежие преди римското му завладяване (градовете-държави Тир и Триполи във Финикия и Картаген). В този смисъл, Рим в неговия сблъсък с Юдея е символ на материализма и рационализма, и обратното - Юдея и евреите символизират духовността и ирационалното начало с вярата в безсмъртието. В сблъсъка всеки от противниците счита своите качества за общовалидни приемущества и вярвайки в силите си очаква победа.[3]

Хронология[редактиране | edit source]

Възстановка на Втория храм

Римската зависимост след вавилонския плен, в съчетание с относително краткия период на свободно развитие, прави евреите в годините преди и след Христа по-ревностни от всякога към опазване символа на своята идентичност - юдаизма. Всички отклонения от догмата (виж ранно християнство) се третират като най-тежко прегрешение (ерес) и предателство към народ и родина. В този контекст се развиват историческите събития в Юдея в началото на нашата ера при управлението на Пилат Понтийски, които са свързани и с възникване на християнството като религия.

През 63 г. пр.н.е. година евреите губят напълно политическата си обособеност и държавата им става римска провинция.

През 64 година Рим е опожарен, като вината се хвърля върху християните.

През 64 година е завършено разширяването и разкрасяването на Втория храм, което служи като повод 2 години по-късно като сигнал за отпочване на първото еврейско въстание срещу римската власт в Юдея.

През 69 година Рим изпада в държавна и институционална криза в годината на четиримата императори.

Следствие на тези събития, в римската войска започва брожение срещу управлението на империята и в крайна сметка на власт идва император провъзгласен на 22 юни 69 г. н.е. от VIII легион - Веспасиан, слагайки началото на Флавиевата династия, белязала най-големия разцвет в управлението на Римската империя. Този разцвет се предхожда от една знаменателно събитие в историята - обсадата и превземането на Йерусалим от сина на Веспасиан - Тит в хода на първата юдейско-римска война.

Похода и завземането на властта в Рим[редактиране | edit source]

С оглед укрепването на властта си в Рим, Веспасиан оставя на сина си Тит да воюва с евреите, а императора се връща в Египет да прекъсне продоволствената връзка с Рим. Веспасиан дава обещание за възстановяване властта на преторианците, които междувременно Вителий е разпуснал. За целта изпраща първия си генерал Мицианий в дълъг поход към Италия, начело на Легион VI Ferrata, подсилен с 13 000 новомобилизирани ветерани. Преминавайки през територията на днешна Сирия и Турция, армията на Мицианий е подкрепена от Дунавските легиони, които не могат да простят екзекуциите на техните центуриони. Легата на Легион VII Claudia Антоний Примий начело на лековъоръжени ауксилиарии влиза пред Мицианий в Италия с цел да затвори източните проходи на Алпите.

Междувременно Италия е подложена на издевателства от страна на Вителий и Германските легиони в продължение на пет месеца. Огромна орда войници и присламчили се към тях мародери плячкосват градовете под предлог, че снабдяват императорската трапеза с деликатеси. Варварската германска конница стъпква полята на Тоскана и разорява фермите. Фермерите укриват жените и децата си, като се боят, че те могат да станат обект на войнишки страсти. Легионери и ауксилиарии влизат в кървави схватки помежду си. Армията на Вителий лагерува извън Рим, но въпреки това градът се изпълва с търсещи удоволствия войници. Избухват епидемии, като много от ауксилиариите измират непривикнали към градския живот.

В този момент пристигат вестите за развитието на събитията на изток, но никой не им обръща сериозно внимание. Вителий и неговите войници са ангажирани с развлечения - игри, циркове и гладиаторски борби. Примий навлиза в Италия начело на неголяма част от ауксиларии с което "грубо" нарушава гуляйджийската идилия на Вителий. Паникьосан, Вителий иска подкрепления от Германия и Британия, но никой не се отзовава на призива му. Единствено Легион III Augusta в Северна Африка изразява безрезервната си лоялност към него. Войската на Вителий в онзи момент има вид на разюздана тълпа. Въпреки това, Германските легиони се местят на север и окупират Хостилия и Кремона - двете места за преминаване на река По. Основната армия от два легиона, части от Германия и Британия и ауксилиарии се разполагат около Хостилия. По-малък е гарнизона с командир Валений заел позиция около Кремона. Валений, с цел да доведе подкрепление, прекосява Алпите на път за Южна Франция, с което оставя армията си без военначалник. Междувременно Примий със своите ауксилиарии достига на около 50 km от река По, като към армията му се присъединяват два от Дунавските легиони. Примий решава да насочи нарастналата си армия към Верона с цел да затвори прохода Брунер, с което отрязва възможността Вителий да получи помощ откъм Германия. Във Верона към Примий се присъединяват още три Дунавски легиона, дезертирали откъм границата с което граничната линия на империята по Дунав и Рейн се оголва, слабо охранявана от рехави легионерски части и слаби фортове на ауксилиарии. В този момент Примий разширява пълномощията си, навлизайки в долината на река По.

Битката при Кремона[редактиране | edit source]

Войниците на Примий отказват да укрепват позиците си и настояват да ги води напред. Под войнишкия натиск Примий напредва към Кремона с желание да предизвика битка с по-малката част от войската на Вителий, докато последния отсъства. Междувременно, в противоречие с плановете на Примий, разбунтувалите се войници на Вителий решават на своя глава да се присъединят към своите сподвижници в Кремона и оставят незащитен пътя към Рим, но Примий вече е потеглил. На следващата сутрин, Примий изпраща конницата си да завърже битка. Той самия, начело на пет легиона, идва след обяд. Войниците му настояват да ги води срещу града. По същото време, по-голяма част от армията на Вителий научава за похода на Примий и ускорява похода си към Кремона. Тези части пристигат привечер, като ежедневно оставят след себе си по 50 km. Примий е далече от своите бази и нямайки друга алтернатива, поради невъзможност да изгради укрепен лагер, приема сражението построявайки войските си от едната страна на пътя. Войските на Вителий го превъзхождат много в численост, но не и по дух.

Мицианий изостава далече зад Примий. И той, и Веспасиан, изпращат писма на Примий и го съветват да бъде предпазлив, и да остане с армията си в алпийските проходи, докато те се присъединят към него. На това вече е невъзможно. Междувременно варварите усещат, че Дунавската граница е без охрана и сарматската конница нахлува в пределите на Римската империя през Дунав, хвърляйки в паника леката римска конница. Мицианий е принуден да ускори ход и праща част от своята армия на север, за да отхвърли варварите зад реката.

Армията на Вителий се установява за почивка през нощта в Кремона. Това дава възможност на Примий и неговите войски да изградят и укрепят лагер в полето, далече от базите и постоянно нападани от вражеската конница. Недисциплинирани и изтощени от дългия поход, легионерите на Вителий се хвърлят в нощна атака. Битката трае цяла нощ, като луната изгрява зад гърба на войските на Примий и им дава предимството те самите да са в сянка. Битката е ожесточена и без явно надмощие. На разсъмване един от Източните легиони посреща с традиционния си вик изгрева на слънцето. Хората на Вителий си мислят, че това е знак за пристигането на Мицианий, разкъсват бойния си строй и се втурват в бяг към Кремона. Тук се скупчват на тълпа в лагера си, построен под градските стени от два легиона, оставени като гарнизон на колонията. Дунавските войски се втурват след бягащите към Кремона войски на Вителий и в движение атакуват техния лагер, тръгвайки срещу оградата издигнали щитовете си във формация тип "костенурка". Атакуващите успяват да преодолеят окопа и насипа след него и се опитват да съборят оградата. Защитниците ги обсипват отвсякъде с копия и стрели, но нищо не е в състояние да пробие стената от щитове. Върху стената са разположени катапулти. В отчаянието си войниците на Вителий срязват въжетата на катапултите и ги избутват върху щитовете на настъпващият Осми Августовски Легион, квартируващ обикновено на Дунав. "Костенурките" не издържат този огромната тежест, но тя повлича със себе си и части от дървената стена на укрепения лагер. Задните редици на атакуващите прескачат премазаните тела на своите другари, нахлуват в лагера и помитат в изблик на гняв всичко пред себе си. За Вителий всичко е свършено в този момент, т.к. кръвта на настъпващите е кипнала и те вече са в града пълен с посетители на ежегодния панаир. Даже Примий не е в състояние да удържи войниците си. Те плячкосват града безспир четири денонощия, след което го сриват до основи - печален край за първата римска военна колония зад река По.

След победата на 04 юли 69 г. н.е. в битката при Кремона, Осми Августовски Легион се насочва към Рим. В града привържениците на Вителий се сражават отчаяно, но тълпата е на страната на Веспасиан. Приветствайки победителите, тя се саморазправя с победените. Вителий се укрива в двореца, но е изкаран от скривалището си, след което войските го влачат до Форума и го убиват под възсторжения рев на множеството. Дунавските легиони необозпокоявани плячкосват града чак до пристигането на Мицианий след един месец.

Галската империя[редактиране | edit source]

Междувременно въстанието в Германия се разгаря с пълна сила. Няколко галски племена, окуражени от гражданските безредици в Римската империя, обединяват силите си с германските племена и провъзгласяват Галска империя. Оределите легиони около Рейн са атакувани и лагерите им са опожарени. Войските на Легион XVI Gallica убиват местния губернатор, оковават собствените си офицери, и обявяват, че се присъединяват към Галската империя. Цялата Рейнска граница на Римската империя - от Майнц до бреговата линия е във вражески ръце. Един от легионите е изклан до крак, но бунтовниците надценяват силите си и скоро пред тях се изправя голяма римска армия от южните провинции на империята.

Година след провъзгласяването си, Галската империя рухва, оставяйки в историята заедно със спомените за Версенжеторикс. Веспасиан безжалостно се разправя с германските легиони. Четири от тях са разформировани, а един е изпратен край Дунав. Новият император очаква пристигането на сина си Тит от Юдея за да отпразнуват заедно най-бляскавия в човешката история триумф.

Похода към Йерусалим[редактиране | edit source]

Докато трае кървавата драма в Италия, синът на Веспасиан Тит потегля към Йерусалим начело на Легион V Macedonia, Легион X Fretensis, Легион XII Fulminata и Легион XV Apollinaris.

Юдейските сили се стичат в града за решителна битка и отбрана на Йерусалим. Юдейската столица е препълнена със защитници. Тит се разполага на лагер с легиони V, XII и XV върху хълма Скопий на североизток от града, а легион X построява лагер върху възвишението Оливий на изток. Походът, обсадата и превземането на Йерусалим са описани от еврейския историк Йосиф Флавий в неговото историческо произведение Юдейската война.

Обсадата и щурма на Йерусалим[редактиране | edit source]

Пътя на войските на Тит

По време на настъплението на римските легиони под командването на Тит към Йерусалим, защитниците на града са раздирани от вътрешни противоречия и конфликти. Отделни групи религиозни юдейски фанатици навлизайки в града започват да се бият една срещу друга за надмощие. По време на тези междуособици, част от града е опожарена, като пламъци поглъщат хамбарите и голяма част от хранителните припаси е унищожена. Едва когато Тит започва щурма на града, защитниците му правят опит да се обединят.

Тит начело на легиони V, XII и XV атакува стените на новия град. Тази част от града капитулира първа, след което Тит премества лагера на основните си сили зад стените на новия град. След още 5 дни пада и централния град. Сега Тит разделя силите си на две - два от легионите щурмуват стария град, а другите два - атакуват Храма. Първоначално римските войски опитват да изградят насип на нивото на крепостта, за да качат там обсадните си машини, но защитниците осуетяват този замисъл. Тит си дава сметка, че обсадата се затяга и дава нареждане щурма да спре, прибягвайки до тактически ход - дава възможност на защитниците да приемат неговите условия за предаване на крепостта. През това време организира парад на своите войски, в чест на това, че им изплаща читиримесечните заплати.

Йерусалим отказва да се предаде[редактиране | edit source]

След като евреите отказват да се предадат, Тит обгражда града с обсаден ров и стена, така че никой да не може да се отскубне. Стягайки в плътен пръстен града, командващия обсадата нарежда да се издигне насип срещу крепостта Антония. Върху насипа се нареждат греди. Виждайки приготовленията, защитниците излизат през портите, атакуват стражата и се опитват да подпалят гредите, ала легионерите очакват това и ги отблъксват. На ред идват тараните, започвайки да рушат стените. Римляните тръгват напред, скрити зад прословутите си "костенурки" и подкопават основите на крепостта. Пред нощта крепостната стена рухва под непрестанните удари на тараните и отчасти поради самите тунели които защитниците са изкопали под нея в стремежа си да излязат през тях зад римските позиции.

Предвидливите защитници обаче са допуснали и тази възможност и междувременно са издигнали и втора вътрешна стена. Всички опити на легионерите да я преодолеят се провалят - те даже не успяват да се доближат до нея, за да я щурмуват или срутят с тараните си. Тогава римляните решават да променят тактиката си - през втората нощ, малка група легионери с тръбач между тях, под прикритието на мрака съумява да се изкатери по стената и избива часовите. Отгоре те дават сигнал с тръбата и чакащата армия на Тит се хвърля в последен щурм. Защитниците смятат, че крепостта е паднала, напускат позците си и се оттеглят в Храма. Тит срутва крепостта, така че да вкара вътре цялата си обсадна техника, заедно с кулите и тараните. От новата си позиция вече атакува Храма. В този момент жените на евреите искат от защитниците да спрат безсмислената си саможертва, но въпреки нея защитата на Храма успява да удържи на обсадата още пет седмици.

Опожаряването на Храма[редактиране | edit source]

Подпалването на Храма
Камъните от стената на плача
Триумфа на Тит

Тит се опитва да пощади Храма, оценявайки правилно неговото значение за евреите. Всичките му усилия да накара фанатизираните му защитници да се предадат остават напразни. В действие влизат тараните, които в случая се оказват безполезни. В изблик на отчаяние, Тит дава заповед външните врати на Храма да се подпалят. Пламъците скоро плъзват навътре, но пък евреите в своето яростно заслепение не им обръщат внимание. При тези действия по-голямата част от вътрешността на Храма е опожарена. Два дни по-късно, след няколко битки около външния двор на Храма, римляните успяват да проникнат във вътрешния му двор. Легионерите хвърлят запалени факли в Храма. Завесите и обзавеждането пламват и скоро цялата сграда е изпепелена.

Превземането на Йерусалим[редактиране | edit source]

Командващият отбраната на града Симон Бар Гиор се скрива в стария град. Пленен е след месец, когато и тази част от Йерусалим е окончателно превзета. При отбраната на стария град, жителите изпитват всички ужаси на глада. През последните дни на отбраната му, религиозните фанатици казват на майките да ядат собствените си деца.

Последствията[редактиране | edit source]

След превземането на Йерусалим, града е разорен от легионерите, след което е подпален. Еврейските ценности от Храма са секвестирани от римската държава и пренесени в Рим. Тит заповядва останките от града да бъдат изравнени със земята, оставяйки само три от най-високите кули и част от крепостните стени. Стените са за римския гарнизон, а кулите трябва да напомнят на оцелелите граждани, че някога тук е имало град.

След превземането на Йерусалим, Тит свиква войските си на едно място и както е римския обичай след сражение, раздава награди и налага наказания на провинилите се легионери.

Триумфа на Тит[редактиране | edit source]

След победата в Юдейската война, Тит и войската му потеглят с кораби от Египет за Рим, натоварени с 700 видни еврейски военнопленници и плячката от Храма. В Рим ги очаква Веспасиан заедно с римския плебс, който в града организира най-грандиозния познат от историята триумф на който тържествено е екзекутиран най-видния военнопленник във войната - командващия отбраната на Йерусалим Симон Бар Гиора. Най-фанатизираните еврейски поборници се укрепват в крепостта Масада в юдейската пустиня, която пада в ръцете на римляните през 73 година, с което се слага край на военните действия.

Римляните построяват в чест на Тит триумфална арка - известната арка на Тит, а победата му в Юдейската война подтиква Моцарт да напише операта - Милосърдието на Тит. Рим тържествува печелейки победата, заживява в период на стабилитет и навлиза във време на възход и бурен стопански растеж, в съчетание с институционално укрепване на империята. Еврейството извлича своите поуки от прекия си сблъсък с римската държава и военна машина, подготвяйки се за нов такъв в опит да възвърне загубените си позиции във войната.[4]

Източници[редактиране | edit source]

  1. Кацаров, Константин. 60 години живяна история, стр. 604-608. ИК "Прозорец", 1970, швейцарско издание.
  2. Уелс, Хърбърт. Кратка история на света, част I, глави XXI, XXII, XXXI, XXXII, XXXIII, XXXV, XXXVI. издателство "Венера", 1992, българско издание.
  3. Токарев, Сергей. Религията в историята на народите, стр. 232-252. Народна младеж, 1983, София.
  4. Коноли, Питър. Римската армия, стр. 48-69. ИКОН-М, ISBN 954-8517-15-9, 2001.

Вижте също[редактиране | edit source]

Външни препратки[редактиране | edit source]