Сонет

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене

Етимологията на наименованието[редактиране | редактиране на кода]

Сонетът се извежда от латинското sonitus или от италианското sannetto и се тълкува като умалителна форма на sonus и suono, следователно първичното значение се свежда до „малък звук“ или „песничка“. Подобна етомология предсказва, че сонетът е стихотворение, предназначено за песенно изпълнение. Стабилизирането на тази семантика се потвърждава от обстоятелството, че на провансалски и сицилиански език sonet означава песен.

Дългата история на сонета може да бъде представена в резюме по следния начин. Началото й единодушно се свързва със Сицилия, където традицията се заражда през първата половина на ХІІІ век. Важна роля за началната фаза от развитието на сонета изиграва интензивният литературен живот, известен под името Сицилианска школа. Разцветът на тази школа е при немския император Фридрих ІІ, чийто двор в Палерма става влиятелен културен център в периода от 20-те до 50-те години на XІІІ век. Италианската литература от този период е пъстра и нееднородна, тъй като, освен, че е подложена на силните влияния, оказани от провансалската поезия, тя се подхранва и от контакти с културата на Византия и Арабския свят. От периода 1220-1240 година са запазени около 35 сонета, написани от придворни поети. Главна роля в поеточеския кръг са играли Тома Аквински, и Пиетро дела Виня. В Сицилия популярност имат т.нар. Strambotto- популярна поетична форма, състояща се от два катрена. Популарна е хипотезата, че сонетът представлява всъщност страмбото, удължено с двоен рефрен от 6 стиха (два терцета).

Сонетът е вероятно жанрът с най-непомрачена история в цялата западноевропейска литература. Близо осем века продължава активната му фаза и през цялото това време той се радва не само на завиден престиж, но и на изключителна популярност. Сонетът е от малкото устойчиви форми, които са запазили валидността си дори и в нашата съвременност. Обяснение за необичайната жизненост на това на пръв поглед твърде специализиран жанр се търсят най-често в две посоки. От една страна, стабилността на традицията се вижда като резултат от външни фактори, определени от рецептивната нагласа. Между тях особено внимание се отделя на големия престиж на поетите, с чиито имена сонетът се свързва. Сред създателите на сонетния канон се откроява абсолютният авторитет на Данте и Петрарка, а по-късно значителен принос за популяризирането му имат забележителни знаменитости като Пиер Ронсар и Шекспир. Важно обстоятелство е, разбира се, и трайното очарование от куртоазния културен модел, което европейското общество изживява. Идеалната среда за развитието на сонета е изтънчената, метафизично настроена аристокрация, чиито естетически предпочитания функционират като безпрекословно приемана норма за западната култура в продължение на векове.

Схема на сонета[редактиране | редактиране на кода]

Смята се за неоспоримо, че схемата на сонета - четиринадесет стиха, разпределени в катрени и терцети по хармонично балансиран начин, който съдържа пропорции, близки до „златното сечение“.

  • Класическият сонет се гради на пропорцията 8+6 и освен като съчетание от катрени и терцети, може да се види като комбинация от октава и сектет.
  • В английския сонет пропорцията е 12+2, тъй като се състои от три катрена плюс финален куплет, но привидния дисбаланс в него се удържа от вторичното разчленяване на сонета, осъществено чрез традиционната volta (обрат) след осмия стих, в случая разделяща втори и трети катрен.

Типове сонети (звукова организация)[редактиране | редактиране на кода]

Звуковата организация на сонета е подчинена на своя вътрешна йерархия, според която затворените рими са по-съвършени от отворените. Тъкмо на базата на съчетанията от рими са ограничени различните типове сонети:

- италиански или петраркистки (с римна схема abba/abba/cde/cde или abba/abba/cdc/dcd), които са най-разпространени;

- френски или ронсарски (abba/abba/ccd/ede или abba/abba/ced/eed)

- английски, елизабетински или шекспировски (abab/cdcd/efef/gg), с разновидност, отнесена към Спенсър (abab/cdcd/efef/gg).

Допълнително изящество придава на сонета и редуването на отворини и затворени рими- на „затворени“ катрени съответстват „отворени“  терцети. За вътрешната съгласуваност на формата допринася балансът между двете стихови системи, които образуват сонета: главната, състояща се  от катрени, и вторичната, която обичайно се състои от две терцини, а английския вариант - от катрен и куплет.

Независимо от различията в композиционната схама обаче, във всички разновидности между осмия и деветия стих се осъществява ритмична смяна, която съвпада с рязък смислов обрат. Функцията на този прелом между октавата и секстета, на който най-общо се дели сонетът, е да подчертае идейната и емоционална антитеза, заложена в основата на сонета. „Волта“ - та бележи както границата между теза и антитеза така и контрастното противопоставяне на чувства и настроения. Вероятно тъкмо в тази отличителна характеристика- съответствието между съдържателна и формална схема- се крие онова структурно съвършенство, което осигурява устойчивостта.

Нарушения[редактиране | редактиране на кода]

Повечето отклонения от основните модели, които могат да се наблюдават в стихосложението на сонета, са в резултат от известна свобода по отношение на римуването. Съществуват обаче и по-значителни нарушения на изходната форма. Между тях по-интересни са:

- кодата, или удължен с допълнителни стихове сонет;

- непрекъснат сонет с повтарящи се от начало до край една или две рими;

- обърнат сонет, който се чете по същия начин и напред и назад;

- верижен сонет, в който всеки стих започва с последната дума на предходния;

- преплетен сонет- с полустишни рими, дублиращи стишните;

- сонетен венец - серия сонети, обвързана с повтарящи си стихове и рими;

- сонет в терца рима - с римна схема съответстваща на класическити терцини.

Най-важната измежду тях протича от обстоятелството, че в продължение на векове наличността на сонета се осигурява почти изключително чрез присъствието му в сонетни сюити. Славата си сонетът дължи като че ли главно на знаменитите сборници, между които определяща е ролята на Дантевия „Нов живот“,Песенник“ на Петрарка, „Оливия“ на Жоашен дю Беле, първата неиталианска сонетна сюита на Луис Камуинш, „Астрофел и Стела“ на Сидни, „Амурети“ на Спенсър, „Свети сонети“ на Джон Дън.

Исторически преглед на сонета[редактиране | редактиране на кода]

Италия[редактиране | редактиране на кода]

В Италия сонетът навлиза през втората половина на X||| век. От това врема са запазени сонетни произведения на над двадесет автори. Най-големият майстор на италианския сонет е Петрарка.

Популярността на жанра може да се отдаде и на литературно направление, известно под името „сладостен нов стил“ (dolce stil nouvo). В поезията на „стилновистите“ сонетът се превръща в идеално упражнение за изящество и гладкост на езика. Важно за развитието на сонета е и творчеството на големия болонски поет Гуидо Гуиницели (Guido Guinizzelli, ok. 1235-1276).

От късната част на века най-значим е приносът на флорентинеца Гуидо Кавалканти (Guido Cavalcanti, ok.1259-1300). От него са запазени 52 сонета. В последното десетилетие на X||| век не без зависимост от примера на Кавалканти, когото определя като един от най-големите поети на Италия - както в трактата „Пир“ (1307) и в коментара към „Божествена комедия“ (Divina Commedia, 1321), вече самият Данте започва да пише сонети, част от които включва в книгата си „Нов живот“ (като цяло от него са останали 55 сонета).

Изключителна роля за утвърждаването на сонета изиграва по-младият и вече принадлежащ към едно следващо поколение Франческо Петрарка. Докато Данте определя сонета като най- нисък тип поезия (в „За народното красноречие“), Петрарка има съзнание за изключителна стойност на поетическите си постижения и особенно на своя „Песенник“, който създава славата му като певец на Лаура. Сонетите на Петрарка не могат да се окачествят като свободни от известна изкуственост, произтичаща от неизменните вариации върху платоничната доктрина за любовта. Този схематизъм бива преодолян едва от поетите на XV и XV| век, по времето, когато сонетът надхвърля границите на Италия.

През следващите векове, назовавани в културната история с италианските им имена - quattrocento и cinquecento, сонети творят поети като Лоренцо ди Медичи, Леонардо да Винчи, Микеланджело Буонароти и други. По-късно за своя принос за развитието на сонетното изкуство дават Томазо Кампанела и Джовани дела Каза, за когото се предполага, че за пръв път използва анжамбмата в сонет. Късният италиански ренесанс - Виктория Колона и Гаспара Стампа. През XV||| век сонети в Италия творят Пиеро Матастазио, Джузепе Парини, а през X|X век традицията се продължава от Винченцо Монти.

Франция[редактиране | редактиране на кода]

Във Франция успехът на сонета е толкова зашеметяващ, че дава основание на някои от френските ренесансови поети да останат с непоколебимо убеждение, че те самите са създатели на новия жанр. Те подчертават провансалския произход на сонета и поставят под съмнение ролята на сицилианските поети. Голяма заслуга за утвърждаването на сонета във Франция и за формирането на специфичната му „френска“ модификация имат поетите на „Плеядата“ Пиер дьо Ронсар, който експериментира с александрийския стих, Реми Бело и най-вече Жоашен дю Беле с няколкото си сборника, широко известни и преведине по-късно в други страни: споменатите вече „Оливия“, „Жалби“, „Руините на Рим“. Като цяло развитието на сонета във Франция се осъществява два-три века по-късно, отколкото в Италия.

Непосредствено след залеза на ренесансовата епоха затихва и интересът към сонета. Сонети се пишат само епизодично и най-вече за отдих. Сонети могат да се открият в късното творчество на Юго (Victor Hugo, 1810-1885) - двадесетина сонета.

Англия[редактиране | редактиране на кода]

Изключително богата е историята на сонета в Англия. В някаква степен изглежда парадоксално, че Джефри Чосър не е написал нито един сонет, при положение че е пътувал из Италия. Но факт е, че английски сонет принадлежи на сър Томас Уайът (Thomas Wyatt, 1505-1542). Английската читателска публика се запознава със сонета чрез антологията Tottle`s Miscellany, наречена по името на издателя си и публикувана през 1557г. Поместените в нея стихотворения били написани няколко десетилетия по-рано от Уайът и граф Съри. Съри реформирал формата на сонета, утвърдена от Петрарка, като за първи път предлага схема от три катрена и куплет. По-интересен като автор е Уайът, при когото водещ е стремежът към израз на непосредствени човешки чувства. Английският сонет се развива под прякото влияние на първите му майстори в Италия, но несъмнено получава вдъхновение и от поетите на „Плеядата" Едмън Спенсър (Edmund Spenser, 1552-1599) - автор на сборника Ammoreti (1595), превежда Дю Беле, а изследователите на Шекспир говорят за влияние откъм Франция. Важна роля в английския сонет изиграва Филип Сидни (Philip sidney, 1554-1586). Неговият поетически сборник „Астрофел и Стела“ (1583) оказал огромно въздействие върху читателската публика. Когато бива публикуван редовно през 1598г. , книгата вече е еталон за литературния вкус. Сър Филип Сидни провежда докрай реформата на сонетната форма, резултат от която е т.нар. „английски сонет“. При него се закрепва практиката четиридесетте стиха да се разпределят на три катрена и куплет, като на финалното двустишие се придава звучене на сентенция, максима или поговорка.

Добил широка популярност през епохата на Ренесанса, през следващите векове сонетът бива по-скоро игнориран. Вероятна причина за това е, че по същото време е изгряла звездата на Джон Дън (John Donne,1573-1631), който култивира вкуса към по-различен тип поезия – с бароково усложнена метрика и рима, претрупана орнаментация, мъглява иносказателност и причудливи сравнения. Непосредствено следващата епоха на Класицизма обаче, бързо забравя за Джон Дън.

През 17-и век сонетът се представя от един от гигантите на английската поезия– Джон Милтън (John Milton,1608-1674). Той осъществява значителни реформи в жанра, като утвърждава отново италианския тип сонетно засилва интеграционния момент в съотнасянето между октавата и секстета. Освен това Милтън отхвърля традицията на сюитата, като утвърждава практиката на самостоятелното стихотворение в сонетна форма. След този значителен момент в историята на английския сонет развойната му линия се прекъсва. През 18-и век се наблюдават известни реставрационни усилия от страна на отделни поети.

Историята на англоезичния сонет би трябвало да включи и развитието му в САЩ, особено в поезията на Едгар Алън По (Edgar Allan Poe,1809-1849), поради огромното влияние, което той упражнява върху западноевропейския символизъм.

Германия[редактиране | редактиране на кода]

Германия трудно отваря вратите си за сонета и първоначално интерес към него проявяват само треторазредни поети. Единственото по- значимо име в този неблагоприятен начален период е Йохан Фишарт- преводачът и адаптаторът на Рабле, който има няколко относително успешни опита от годините непосредствено след 1575-а. Действителната интеграция на сонета в немската литература става по- късно чрез творчеството на Мартин Опиц (Martin Opitz , 1597-1639), Паул Флеминг (Paul Fleming,1616-1640), Андреас Грифиус (Andreas Gryphius,1616-1664 ) и още двама– трима поети, лишени от общоевропейска известност. Гьоте често е заявявал сдържаното си отношение към сонета, но въпреки това  в периода 1807-1808 година все пак написва 17 сонета, а в цялото му творчество броят им е 25. Всички те са любовни стихотворения, в които откровено се подражава на Петрарка.

Западноевропейски представители[редактиране | редактиране на кода]

Данте, Петрарка, Шекспир[редактиране | редактиране на кода]

Тъкмо в съдържателната съгласуваност трябва да се търси функция на сюитата на Данте- „Нов живот“, се състои от двадесет и пет сонета в комбинация с още пет разножанрови поетически произведения. Парадигматичният „Песенник“ на Пертрарка съдържа триста тридесет и шест произведения, триста и седемнадесет от които са сонети, а останалите са канцони, секстини, балади и мадригали. Шекспировите сонети са известни от пиратското издание на Томас Торп от 1609г., в което са включени 154 сонета. Очевидно е, че формалните решения на сюитите са неограничени, като особено показателно е, че отсъства дори изискването за „жанрова чистота“ на отделните стихотворения, което говори по-скоро в услуга на становището, че жанрова конвенция е всъщност не самият сонет, а сонетната сюита.

Интересът към сонета се възобновява в годините на Романтизма, за да бъде съхранен от поетите на символизма и така пренесен в ХХ век, за сонета вече се мисли като за единично и самодостатъчно стихотворение, чиято идентичност се определя от конкретни, строго формулирани формални характеристики.

Сонетен сборник[редактиране | редактиране на кода]

За сонетния сборник е присъщо присъствието на някакъв микросюжет. В „Нов живот“ на Данте е автобиографичният разказ за любовта на поета към Беатриче. „Песни за живота и смъртта на Мадона Лаура“ на Петрарка, макар и по същество поетическа изповед на едно властно и богато любовно чувство, експлатира преди всичко драматичен ефект, който произтича не само и не толкова от отношения между поета и любимата, колкото от напрегнатата рефлексия, която противопоставя поета като автор на поета като субект на любовното изживяване.

Уилям Шекспир[редактиране | редактиране на кода]

Измежду всепризнатите шедьоври на сонетната сюита с особено сложна и премислена композиция се отличава сборникът на Шекспир [1]. Първите 18 сонета съдържат съвети към младия красив приятел на поета. В тях устойчиво присъства темата за безсмъртие чрез децата. Сонет 18 въвежда новата, основна за цялата сюита тема - за безсмъртието дарено от поезията. Гарант за неувяхващата младост и красота на приятеля стават стиховете, посветени на младия красавец от влюбения в него поет. Обединени от общ мотив са и сонетите от 71-и до 74-и. Смисловата им организация се дели около парадокса, че след физическата смърт на поета душата му ще продължава да живее чрез поезия, но тъй като тази поезия е вдъхновена от любовта към приятеля, по този начин се съхранява вечна и безсмъртна тъкмо тази любов. Друга група от десетина сонета (78-86) обиграва темата за съперника, като съперничеството в поезията и любовта се интерпретира многообразно и - подобно на изграждането в първите седемнадесет сонета- придава на тематичната последователност изразителна градация. Стотният сонет е поставен непосредствено след единственото стихотворение в сюитата, което с удълженият си текст нарушава традиционната си формула, а от него до сонет 106 са представени в резюме всички разработени до този момент теми. Освен очевидните съответствия, сборникът показва и други, сложнопостижими съдържателни съотнесености. Всички позовавания на образи, свързани с времето, месеците и сезоните, са затворени 126-те сонета, посветени на приятеля. Любопитно отклонение от традицията е и обстоятелството- че единствено по отношение на мъжа- приятел е използван метафоричния образ на огледалото, което младият мъж представлява за поета. В кръга на тези сонети са ограничени и обръщенията към Музата. От 127-и сонет започва аферата със Смуглата дама, която влиза в активна противопоставеност със съществуващата конвенция на сонетните сюити, тъй като не само външността и характерът на възпяваната любима, но и отношението към нея са чужди на куртоазния модел, съхраняван и възпроизвеждан от ренесансовите сонети. Традиционната схема на сонетната сюита е била свързана с образите, създадени от Данте и Петрарка.

Основно положение в традиционната сонетна сюита с характерът на влюбения поет, който е благочестив и безнадеждно устремен към любимата жена, без каквато и да е надеждата за удовлетворяваща взаимност. Красотата на любимата, в съгласие с доминиращите естетически вкусове на ренесансовата епоха, асоциативно се свързва с представата за бяло лице, руси коси и светли очи, което подпомага обичайния платонически рефлекс за ангелизация на обекта на любовното чувство.

В контекста на тези клишета става очевидна активната полемика, която Шекспир води с конвенциите в 130-и сонет:

Очите й на са звезди, не може

устата и с корал да се сравняват,

тя няма бяла като перла кожа,

а гарванови плитки, смугла гръд.

Не бели рози - пищни и богати -

Не алени са нейните страни.

Ухае тя, но с нежни аромати

едва ли би могла да се сравни.

 

Страните ̀ не са като жасмини,

не бих сравнил челото ѝ с цветя...

Пак в услуга на платоническия рефлекс работят и други общи места в представянето на любимата. Нравствеността ѝ е толкова съвършена, че придава допълнителен блясък на красотата ѝ. Тя задължително отблъсква поривите на влюбения в нея мъж или поне непреклонно му се изплъзва. Достойнствата й са така изключителни, че дори след смъртта си тя продължава да оказва влияние върху поета. Ето защо ранната смърт на любимата се превръща в почти задължително условие на сюжета. Като обект но принципно непостижима любов, макар и описана често с детайли на физическата ѝ конкретност, което е особено характерно за поетическото битие на Лаура, Дамата се превръща в символ и образът и надмогва границите на биографичната конкретност. Това предпоставя назоваването на любимата с имена, които са откровено символични.

Любимата[редактиране | редактиране на кода]

Дантевата Беатриче например, независимо от свидетелствата за историческа достоверност, очевидно присъства в „Нов живот“ с емблемата, носена от името ѝ. Производно от beata, което на латински означава блажена, Беатрича може да се разчете като „приносителка на блаженство“.

По повод на възпятата от Петрарка любима биографите споделят единодушно мнението, че става въпрос за поетическо прозвище, в което артистично се преплитат lauro(лавър) като символ на славата и l`aura (ветрец) като метафора на усещането за благодат, което Лаура внушава на поета. В посоката на подобна алегоризация става ясно защо други сонетни сюити с такава изненадваща последователност обект на безнадеждната, но и благословена любов стават все жени с невероятни имена от типа на Фидеса, Кастера, Идея или Цинтия.

България[редактиране | редактиране на кода]

Сонетът е въведен в българската поезия в период на стилистичен плурализъм, когато нормативната поетика не е в стил. Ето защо, вместо да се определят кои са категоричните забрани и ограничения, по скоро би трябвало да се говори за кодификации на сонета в българската поезия. Те са неповторими и представляват фиксиране на определена художествена поезия в рамките на една и съща стихова форма. Сонетът ще се разглежда като цялост, съдържаща в себе си успоредни и съотнасящи се един с друг текстове.

Представители[редактиране | редактиране на кода]

Иван Вазов, цикъл „Сонети“, отпечатан в стихосбирката „Италия“ през 1884г. Всички сонети са в 5-стъпен ямб. В целия цикъл има само един тип римна схема при катрените - всички са построени чрез кръстосано римуване на женска и мъжка рима. Следващата закономерност, която се отнася не само до катрените, но обхваща и терцетите е правилото за алтернанса, (според което ако първата строфа завършва на мъжка клаузула, следващата строфа ще има първи стих женска рима). Редуването на клаузулите по вид изгражда двустишието като ритмична единица. Друг Вазов цикъл е „Македонски сонети“, който съдържа 10 сонета и с изключение само на един имат римна схема със съседна рима веднага след катрените. Всички терцети са синтактично обособени. (Вазов цикъл - „Предпролетни сонети)

Константин Величков, книга - „Царски сонети“, 1889 г. К. Величков създава сонет с четири рими в катрените. Той не следва правилото за алтернанса и срещаме при него римна схема като: aBaB CdCd или катрени само в мъжка рима- abab cdcd. Доминиращо е кръстосаното римуване, но като отделни случаи се среща и обхватно, или комбинация от тях. (К.Величков - „Италиански сонети“).

Стоян Михайловски, книга - Философически и сатирически сонети, 1885 г. Тази книга съдържа 73 сонета - всички в един и същ стихов размер и с общи особености на римната схема. Стихът е дълъг 7-ст. ямб с цезура след осмата сричка. Сонетите са изцяло в женска рима. Катрените са на четири рими. Терцетите са основно в три рими. Най-често е съседното римуване. Във „Философически и сатирически сонети“ се преставя необичаен начин за пренасяне на особеностите на френския стих в българския силаботоничен стих.

Пенчо Славейков, цикъл в антологията „[2] 1910г.

Сонетът на Славейков най- често се дели на две части с граница между катрените и терцетите и с обособяване на последното двустишие.

Кирил Христов - „Царски сонети“ и „Каменният блян на Прага“. Цикълът „Царски сонети“ обхваща 28 сонета. С изключение на два, всички те са в 5-ст. ямб. Катрените са на две рими, терцетите на две и на три рими. Половината сонети имат кръстосано римуване, а другата половина имат традиционно римуване на клаузули. Най-често се среща римната схема с мъжка рима на четните стихове. „Каменният блян на Прага“ изпъква строгостта на ограниченията, които К. Христов налага върху четиридесетте сонета, обединени от темата за динамиката на архитектурните стилове на Прага. Всички сонети имат обхватно римуване на катрените и терцетите на две рими.

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. Сонет
  2. На Острова на блажените